нещо важно, нещо витално, че тя осъзна колко важен е за нея животът й.
Видяла погледа в сивите му очи, й стана ясно, че трябва непременно да узнае коя е. Каквито и да са последствията, каквато и да е цената — трябваше да знае истината. Трябваше да си върне живота. Единственият начин бе да научи истината.
Заплахите на Джаганг вероятно щяха да имат съвсем реални последствия, но тя внезапно осъзна, че истинската опасност е в това, че той я принуждава да се откаже от живота си, от волята си, от съществуването си… като се предаде на неговия контрол. Чрез неговите заплахи за това какво би й сторил, щом разбере коя е всъщност, той диктуваше живота й, заробваше я. Ако се подчинеше на волята му, би означавало, че се е отказала от своята собствена воля.
Не можеше да си позволи да мисли по този начин. Животът й имаше повече смисъл. Може да беше негова пленница, но не беше негова робиня. Робството е състояние на ума. Тя нямаше да предаде волята си в неговите ръце. Щеше да върне живота си обратно.
Животът си беше само неин и тя щеше да си го върне. Нищо, което можеше да направи Джаганг, нищо, с което можеше да я заплаши, не можеше да й го отнеме.
Калан усети, че сълза от радост се търкулна по бузата й.
Този мъж, когото тя дори не си спомняше, просто й беше дарил желанието да си възвърне живота, искрата на живота. Почувства се така, сякаш за първи път, откак бе загубила паметта си, си поема истински дъх.
Искаше й се само да може да му благодари.
Петдесет и осма глава
НИЧИ ПРЕМИНА С МАРШОВА СТЪПКА през просторния коридор на Народния дворец. Кара, Натан и група стражи я следваха по петите. Всеки път, когато някой се обръщаше към Натан с „Господарю Рал,“ нервите й се опъваха до крайност. Тя знаеше, че това се налага, но в сърцето й единственият Господар Рал беше Ричард.
Какво не би дала, за да види отново сивите му очи. Когато беше в двореца, физически усещаше присъствието му около себе си. Предположи, че това се дължи на заклинанието, около което беше построена сградата. Дворецът бе под формата на защитно заклинание, създадено да пази Господаря Рал. Ричард беше Господарят Рал. Поне в нейното съзнание.
За да бъде честна, тя знаеше, че има и други — на първо място Кара, — които споделят същите чувства. Когато беше насаме с Кара — а това й се случваше често, — двете се разбираха без думи. Споделяха една и съща тъга. И двете копнееха Ричард да се върне.
Кара пристъпи напред, като ги поведе през поредица от малки сервизни коридори до желязна стълба, която се виеше в тъмна шахта. Щом се изкачиха до горе, тя отвори вратата. Излязоха на наблюдателницата, посрещнати от студена светлина. Тук, на края на външната стена, на ръба на платото, имаха чувството, че се намират на края на света. Долу беше разположена армията на Императорския орден, разпростряна като голямо тъмно петно, достигащо в далечината почти до хоризонта.
— Виждаш ли какво имам предвид? — каза Натан, като се изкачи до нея и посочи в далечината. В началото й беше трудно разбере, но после й стана ясно.
— Прав си — отвърна. — Наистина прилича на въздушен път. Нима смяташ, че могат да построят рампа чак до тук?
Натан се вгледа в далечината.
— Не знам, но трябва да кажа, че ако Джаганг си направи труда да започне строителството на подобно съоръжение, то ще е само защото има причина да вярва, че може да довърши работата до край.
— Ако успее да направи толкова широка рампа — каза Кара — ще се окажем в беда.
— Бих казал, ще сме мъртви — поправи я Натан.
Ничи огледа хората от Ордена, опита се да прецени на какво разстояние от двореца са стигнали.
— Натан, ти си от династията Рал. Това място увеличава силата ти. Трябва да можеш да пратиш до долу магьоснически огън, който да вдигне във въздуха това съоръжение.
— И аз това си мислех — каза той. — Подозирам, че са се погрижили за охраната му чрез Сестри със щитове. Не знам какво точно би трябвало да се направи, нито пък съм пробвал нещо досега. Искам да изчакам, докато напреднат още малко и се почувстват на финалната права. Едва тогава, когато видят целта на една ръка разстояние, най-накрая ще им нанеса удар, с който бих могъл да се надявам да нанеса по- сериозни поражения. Ако разруша построеното сега, те няма да претърпят големи загуби. по-добре е да изчакам, докато положат по-големи усилия и изгубят повече време.
Ничи свъси вежди неодобрително към високия Пророк.
— Натан, винаги намираш начин да се измъкнеш. Той се усмихна с пророческата си усмивка.
— Предпочитам да мисля за себе си като човек, който винаги намира начин да прояви находчивост.
Ничи продължи да оглежда лагера долу. Той беше достатъчно далече разположен, за да могат родените с дарбата в двореца да имат достатъчно време за реакция в случай на атака.
Ничи беше прекарала достатъчно време с армията на Джаганг, за да знае прекрасно как разсъждават. Знаеше точно какви кръгове на отбрана ще бъдат поставени около армията от родените с дарбата, сред които имаше и Сестри на мрака.
— Погледни — посочи тя. — Май пристига нов керван. Натан поклати глава.
— Наближава зимата. Армията явно няма намерение да се мести, така че ще се нуждаят от достатъчно продоволствия, за да оцелеят в студовете.
Ничи най-сетне разбра какво може да се направи.
— Е, добре, Ричард изпрати армията на юг към Стария свят, за да атакува керваните и всичко останало. Нека да ги оставим да се заблуждават, че могат да завършат успешно започнатото. Ако всичките тези мъже озвереят от глад, това ще реши нашия проблем. През това време аз ще помисля какво бихме могли да направим, за да ускорим процеса.
Тя извърна поглед от депресиращата гледка долу и от кервана, който носеше на войниците всичко необходимо, за да преживеят обсадата на двореца.
— Хайде — подкани тя Натан. — Време е да вървя, би ли ме изпратил.
Натан ги поведе надолу през двореца, през по-малки слугински помещения вместо през обширните коридори. Спускаха се чевръсто през каменната вътрешност на двореца, което ги доведе на много по-ниско ниво в мрака, във вътрешните части под двореца, места, които повечето хора никога не бяха виждали. Имаше елегантни, макар и семпли каменни коридори дори в тези невиждани места. Без украса, на места те бяха направени от полиран камък, на други — от скъпо дърво. Това бяха личните коридори, използвани от Господаря Рал и неговите служители.
Ничи беше дошла в Народния дворец, за да посети Градината на живота. След това провери как напредва Бердин със задачите си и какво прави Натан. Макар и да нямаше желание, се наложи да изслуша някои проблеми, с които искаха да я запознаят. След като видя отново къде бяха съхранявани кутиите на Орден, беше твърде разстроена, за да може наистина да се съсредоточи върху това, което й казваха. Сега запуснатата Градина на живота й се видя по-различна — това бе мястото, където Мрачният Рал отвори кутиите. Тя проучи разположението на стаята, количеството светлина, което влизаше вътре, ъглите до различните познати звездни карти, както и как слънцето и луната пресичат мястото и областите за правене на заклинания.
Откакто преведе „Книгата на живота“, Ничи виждаше Градината на живота по различен начин. Тя я видя през контекста на магията на Орден, заинтересува се от начина, по който бе оползотворено пространството. Това й даде ценна информация за последното място, където са били използвани кутиите. Практическият оглед даде отговор на някои от нейните въпроси и потвърди част от заключенията, до които беше стигнала. Накрая Натан стигна до бели двойни врати с охрана пред тях. Той направи знак и мъжете им отвориха.
Зад тях се показа парапет от бял камък, който изглеждаше частично разтопен.
— Идвал ли си тук? — попита тя Пророка.
— Не — отговори той. — На моята възраст гледам да стоя извън гробниците колкото е възможно по- дълго.
