Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите
На моите родители Натали и Лео
Бих желал да изразя благодарността си на издателя Джеймс Френкел, който направи всичко възможно тази книга да бъде отпечатана; на британския си издател Кар Оуклин за нейната подкрепа и насърчение; на приятелите си Бони Морето и д-р Доналд Шасбергер за помощта им и на Кейт Паркинсън за художественото оформление на книгата.
Първа глава
Рейчъл притисна куклата още по-силно до гърдите си и втренчи поглед в тъмното нещо, което я наблюдаваше от храстите. Или поне й се беше сторило, че я наблюдава. Не бе съвсем сигурна, защото очите, които като че ли я гледаха, се сливаха с останалата част на тъмната фигура и тя ги зърваше за миг само когато върху тях попадаше по някой лъч светлина; тогава те проблясваха като златисти пламъчета.
Рейчъл бе виждала доста горски животни: зайци, еноти, катерици и какви ли не още, но това тук изглеждаше доста по-голямо. Колкото нея, а може би дори още по-голямо! Мечките са тъмни на цвят, може би е мечка?
Обаче сега тя не се намираше в гората, а в градината на Двореца. И тъй като никога преди не бе стъпвала на подобно място, нямаше представа дали там живеят същите животни. Добре поне, че Чейс беше с нея. Иначе сигурно би умряла от страх. Рейчъл знаеше, че с него е в безопасност. Чейс бе най-смелият мъж, когото познаваше. И все пак като че ли малко се боеше. Чейс винаги казваше, че тя е най-храброто момиченце на света и Рейчъл не искаше той да си помисли, че се е уплашила от някакъв си заек.
Може би наистина беше точно това — голям заек, изкачил се на камък. Или нещо подобно. Но зайците имат дълги уши. А може пък наистина да е мечка? Тя лапна крачето на куклата си.
Плъзна поглед надолу по пътеката, през красивите цветни парцели, оградени с ниски, потънали в увивни растения огради, през зелените поляни, чак до там, където бяха застанали Чейс и магьосникът Зед, увлечени в разговор. До тях се виждаше каменна маса, върху която бяха подредени трите кутии. Двамата ги гледаха и умуваха какво да ги правят. Рейчъл се радваше, че отвратителният Мрачен Рал не успя да се добере до кутиите и че никога повече нямаше да убива хора.
Тя извърна глава, за да види дали черното нещо в храстите не се е приближило до нея. Но него го нямаше. Внимателно се огледа наоколо, но от тъмната фигура нямаше и следа.
— Къде ли се е дянал, а, Сара? — прошепна детето.
Куклата не й отговори. Рейчъл захапа крачето й по-силно и се запъти към граничния надзирател. Краката й искаха да хукнат натам, но тя не можеше да си позволи Чейс да я помисли за страхлива, затова положи всички усилия да ги удържи. Нали за него тя бе най-храброто момиченце на света. Това й вдъхваше смелост. Хвърли поглед през рамо, без да спира, и огледа още веднъж пътеката зад себе си, но отново не видя и следа от тъмното нещо. Може би то живееше в бърлога и сега се бе прибрало в нея? Рейчъл едва се сдържаше да не хукне с всички сили.
Когато стигна до Чейс, вдигна ръчички и го стисна здраво за крака. Той разговаряше със Зед, а тя знаеше, че не е прилично да прекъсваш чужд разговор. Затова реши да изчака и отново загриза крачето на Сара.
— Какво ще стане, ако просто затвориш капака? — попита Чейс.
— Всичко е възможно! — Зед вдигна нагоре тънките си като вейки ръце. Вълнистата му бяла коса бе прилежно сресана надолу, но въпреки това тук-там стърчеше по някой друг кичур. — Не мога да кажа нищо със сигурност. Това, че знам какво представляват кутиите на Орден, не означава, че имам представа какво трябва да се направи с тях сега, след като Мрачният Рал отвори едната от тях. И си получи заслуженото — магията на Орден го уби. Но в същото време тази магия може да унищожи целия свят! Може да убие и мен! Или дори да стори нещо още по-лошо!
Чейс въздъхна.
— Добре, но, от друга страна, не можем просто да ги оставим така, нали? Трябва да направим нещо?
Магьосникът се намръщи и замислено погледна кутиите. След като тишината се проточи повече от минута, Рейчъл прецени, че моментът е настъпил, и дръпна Чейс за ръкава. Той я погледна.
— Чейс…
— Чейс? Нали знаеш правилата? — Той сложи ръце на хълбоците си и извърна глава, опитвайки се да придобие строг вид. Вместо да се уплаши, Рейчъл се разсмя. — Ти си моя дъщеря само от няколко седмици, а вече нарушаваш правилата. Казах ти вече, че трябва да ме наричаш „татко“. На нито едно от моите деца не е позволено да ме нарича „Чейс“. Ясно?
Рейчъл се усмихна и кимна.
— Да, Че… татко!
Той затвори очи и поклати глава. После се наведе към нея и зарови ръка в косата й.
— Какво има?
— Там между дърветата се е скрило някакво голямо животно. Може би е мечка или нещо по-голямо. Мисля, че трябва да извадиш меча си и да отидеш да видиш.
Лицето на Чейс грейна.
— Мечка? Тук вътре? — засмя се той. — Това е градината на Двореца, Рейчъл. Тук не може да има мечки! Може би е било просто сянка. Понякога сенките придобиват доста странни форми.
Тя поклати глава.
— Не, Че… татко. Не беше сянка. То ме гледаше!
Той се усмихна и отново разроши косата й, след което притисна с едрата си ръка главицата й към крака си.
— Тогава стой плътно до мен и няма от какво да се боиш!
Тя захапа крачето на Сара, без да отделя главата си от крака му. Сега, когато усещаше голямата му ръка върху себе си, дори се осмели отново да огледа градината.
Тъмното нещо, спотаено зад една от оградите, изведнъж напусна прикритието си и се стрелна към тях. Рейчъл стисна зъби, захапвайки с всичка сила крачето на куклата си, тихичко изхлипа и задърпа Чейс за крачола. Но той тъкмо питаше нещо Зед и сочеше кутиите.
— Ами това, този камък, скъпоценност или каквото е там, то откъде се взе? От кутията ли изпадна?
Зед кимна.
— Да, но не искам да изказвам предположения какво е, докато не съм напълно сигурен. Или поне не на глас.
— Татко — изплака Рейчъл, — то идва към нас.
Той я погледна.
— Добре, ти само не го изпускай от очи, следи го вместо мен — каза той и отново се обърна към магьосника.
— Какво искаш да кажеш? Да не би да смяташ, че има връзка с разкъсването на воала, разграничаващ отвъдния свят от нашия?
Зед се намръщи, потърка голобрадото си лице с клечестите си пръсти и погледна черния камък, оставен до една от кутиите.
— Точно от това се страхувам!
Рейчъл потърси с очи тъмното нещо зад една от оградите, където го бе забелязала за последен път. Изведнъж видя две протегнати нагоре ръце и се вцепени. То бе съвсем близо.
Ясно видя лапите, които завършваха с нокти — остри, дълги и извити нокти!
