— Защото, както казаха Сестрите, аз раздвоих съзнанието си. Не знам как да ти го обясня. Дори не знам какво точно направих. Но именно така се спасих. Заключих някъде далеч истинската си същност и пожертвах останалата част от себе си. Оставих я да прави каквото иска с мен. Мрачният Рал каза, че щом съм направил това, значи притежавам дарбата. Тогава за първи път чух този термин — раздвояване на съзнанието.
Ричард се отпусна назад и закри очи с ръка. Калан взе едно одеяло и го постави под главата му.
— Толкова съжалявам, Ричард — прошепна тя.
— Всичко свърши. И това е най-важното. — Той свали ръка от очите си и най-после се усмихна. — Всичко свърши и ние сме заедно. В известен смисъл случилото се беше полезно. Ако Дена не ме бе хванала, сега нямаше да знам как да се справям с главоболията си. Може дори да е направила още повече. Може би ще успея да се справя с това сам, без помощта на Сестрите на светлината.
Тя го погледна с любов.
— Много ли те боли сега?
Той кимна леко.
— Но по-скоро бих умрял, отколкото отново да сложа яка на врата си.
Сега вече можеше да го разбере. Макар да й се щеше да не е така. Сгуши се в него.
Пламъците се размиха пред очите й.
Единадесета глава
Когато на следващия ден двамата излязоха в полето, небето беше студено и сиво, а вятърът леден. Ричард искаше да избяга от хората и сградите и да вижда пред себе си само небе и земя, така бе обяснил на Калан. Кафявата трева се превиваше от порива на вятъра, който развяваше пелерините им, докато вървяха мълчаливо. Той имаше намерение да постреля с лъка си, за да прогони поне за малко главоболието, а Калан не желаеше да се отделя от него.
Сякаш вечността, която само преди няколко дни напълно им принадлежеше, сега се изплъзваше между пръстите й. Искаше да се противопостави на това, но не знаеше как. Уж всичко вървеше добре, а изведнъж нещата започнаха да се объркват.
Вече бе убедена, че Ричард няма да се съгласи да носи Рада’Хан, независимо какво щяха да направят Сестрите. Може би вече бе готов да приеме помощта им, за да го научат да използва дарбата си, но яката не би сложил по никакъв начин. А не го ли направеше, щеше да умре! След всичко, което й бе разказал — още повече, че тя знаеше, че най-страшното със сигурност й бе спестил, — как можеше да очаква от него да носи яката. Как можеше да го помоли за това!?
Беше й добре да е насаме с него, далеч от всички — от селото, от Чандален, чиито очи ги преследваха непрекъснато. Как би могла да го обвинява? Май излизаше, че те двамата наистина носят все неприятности на селото. И въпреки това Калан се ядосваше, задето той се държи така, сякаш те го правеха нарочно. Беше й писнало от неприятности, които явно нямаха край. Добре, реши тя, поне днес ще бъдат далече от всичко и ще се радват на това, че са заедно.
Тя му бе казала, че като малка е стреляла с лък. Не можеше да използва неговия, защото бе твърде тежък, така че той я посъветва да вземе на заем от някой мъж, за да може Ричард да я научи да стреля по-добре.
Намериха купчините трева, натрупани предния ден от ловците и оформени като човешки фигури. Те стърчаха насред равното поле. Някои от тях имаха дори глави от слама. Всяко чучело бе белязано с Х за десятката. Върху оцелелите глави също се виждаха подобни знаци. Ричард реши, че те са прекалено големи и ги махна, като на тяхно място кръстоса само по няколко стръкчета трева. Отдалечиха се толкова много, че Калан едва виждаше мишените, камо ли отбелязаните по тях хиксове. Ричард си върза на главата тънката кожена лента, подарена му от Савидлин заедно с лъка, и продължи да стреля, докато главоболието му не изчезна. Той бе въплъщение на спокойствието и уравновесеността; беше се слял с лъка си. Калан се усмихна като си помисли, че това е нейният Ричард и че е толкова красив. Сърцето й изпита болезнена радост, когато виждаше, че болката е изчезнала от сивите му очи. Приближиха се малко, за да може и тя да вижда мишените.
— Няма ли да провериш къде са попаднали стрелите ти?
Той се усмихна.
— Няма нужда. Аз знам. Твой ред е.
Калан пробва още няколко пъти. Ричард отпусна единия край на лъка си на земята и се подпря на другия с две ръце, загледан в нея. Тя бе стреляла с лък като малко момиче. Той продължи да я гледа още известно време, след това се приближи зад нея. Протегна се иззад гърба й, нагласи положението на едната й ръка върху лъка и намести другата върху тетивата.
— Ето. Направи това. Не можеш да събереш достатъчно сила, нито пък да останеш стабилна, ако държиш стрелата с палеца и кокалчето на показалеца си по този начин. Дръпни тетивата с трите си пръста, така, и постави стрелата между показалеца и средния. Дърпай и с рамото си. Няма нужда да дърпаш самата стрела. Просто се съсредоточи върху тетивата. Стрелата сама ще се погрижи за себе си. Видя ли? Така не е ли по-добре?
Тя се усмихна.
— По-добре е, щом ме прегръщаш!
— Съсредоточи се върху онова, което правиш — сгълча я той.
Калан се прицели и стреля. Той каза, че е по-добре, но че няма да е лошо да опита още веднъж. Тя изстреля още няколко стрели и дори веднъж й се стори, че е улучила фигурата пред себе си. Опъна отново тетивата, опитвайки се да задържи стабилно лъка. Изведнъж той я погъделичка по стомаха. Тя се запревива от смях, опитвайки се да се освободи от пръстите му.
— Престани! — смееше се тя задъхано и се гърчеше в ръцете му. — Престани! Ричард! Не мога да стрелям, докато ме гъделичкаш!
Той сложи юмруци на хълбоците си.
— А трябва!
Калан смръщи чело, все още не можейки да си поеме дъх.
— Какво искаш да кажеш?
— Освен да можеш да стреляш точно, е необходимо да се научиш да стреляш, независимо какво става около теб. Ако не можеш да стреляш докато се смееш, как тогава ще стреляш, когато си изплашена? Само ти и мишената. Единствено. За теб не съществува нищо друго. Ако глиганът се приближава, няма да имаш време да мислиш колко си изплашена или какво ще се случи, ако не го уцелиш. Трябва да можеш да стреляш, когато си принудена да го правиш. В противен случай до теб винаги трябва да има някое дърво, на което да се покатериш и да се спасиш.
— Ричард, ти можеш да го правиш, защото притежаваш дарбата. Аз не бих могла.
— Глупости. Дарбата няма нищо общо с това. Всичко е въпрос на съсредоточаване, нали ти показах. Сложи стрелата на тетивата. — Той отново застана зад нея, прибра косата й и зашепна в ухото й, докато тя опъваше тетивата. Шепнеше й какво да чувства, как да диша, къде да гледа, какво да види. Говореше така, че думите постепенно започнаха да губят смисъла си и изградиха образи в главата й. На света съществуваха само три неща — стрелата, мишената и думите му. Калан потъна в море от пълна тишина.
Тогава всичко наоколо изчезна и мишената започна да расте пред очите й, да притегля стрелата към себе си. Думите му я накараха да я почувства, да мисли само за нея, без дори да го разбира. Заля я пълно спокойствие и тя почти престана да диша. Усещаше единствено мишената. Изведнъж разбра кога точно трябва да стреля. Леко, като полъх на вятъра, стрелата излетя от ръката й, сякаш сама беше решила да го направи. В тишината тя съвсем отчетливо почувства лъка, тетивата, видя мишената, която притегли стрелата. Чу как стрела удари предварително белязания Х-знак. Можа да почувства дори движението на въздуха в дробовете си.
Усещането бе подобно на онова, което изпита, когато осъзна силата си на Изповедник. Това беше магия. Магията на Ричард. Думите му бяха магически. Тя видя света с други очи. Имаше чувството, че се събужда от сън. Светът се върна на мястото си и тя го почувства около себе си. Обърна се и прегърна
