— Да, знам. Минаха много години, откакто хората веднага разпознаваха Прозрителя по Камъка на челото му. Но аз съм стар. И си го спомням. Заради него не искаше да ти помогна, нали? Защото се страхуваше от онова, което можеш да ми причиниш, когато ме докоснеш?
Тя едва успя да кимне с глава.
— Но изведнъж установих, че обичам живота.
Зед я погали по рамото.
— Точно това исках да чуя, дете. Не се тревожи за мен. Аз съм магьосник от Първия орден, а не просто някой начинаещ самохвалко.
— От Първия орден? — прошепна тя с широко отворени очи. — Не знаех, че все още има такива. Моля ви, сър, не рискувайте живота си от съчувствие към мен.
Зед се усмихна.
— Рискът няма да е кой знае колко голям, ще изпитам само малко болка. Казвам се Зед.
Тя се замисли за миг; после свободната й ръка се вкопчи в неговата.
— Зед,… ако имам право на избор… бих избрала да се боря за живота си.
Той се усмихна и погали студеното й, плувнало в пот чело.
— В такъв случай ти обещавам, че ще направя всичко, наистина всичко, което е по силите ми.
Тя кимна и стисна още по-силно ръката му. Сякаш в нея се съдържаше единственият й шанс.
— Можеш ли да направиш нещо, Джебра, което да отстрани болката от виденията ти?
Тя прехапа долната си устна и поклати глава. Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Съжалявам — прошепна тя едва доловимо. — Може би не бива да…
— Тихо, дете — успокои я той.
Магьосникът си пое дълбоко въздух и я хвана за ръката, притискаща корема й. Внимателно постави дланта на другата си ръка върху очите й. Ставаше въпрос за нещо, което не можеше да се оправи отвън. Трябваше да се бръкне отвътре, чрез собствената й мисловна болка. Това можеше да я убие. Можеше да убие и него.
Той напрегна сили и освободи съзнанието си. Болезненият пристъп отне въздуха от дробовете му. Не можеше да си позволи да прахосва нито грам енергия, за да се опита да си поеме дъх. Стисна зъби и напрегна мускулите си. А все още дори не се бе приближил до болката от раната в корема. Трябваше да се справи с болката от виденията й, да я преодолее, а след това да се концентрира върху другата рана.
Невъобразимата болка всмука съзнанието му в черна бездна. Около него затанцуваха виденията й. Той можеше само да гадае какво означават те, но болката им си беше съвсем истинска. От здраво стиснатите му очи закапаха сълзи; цялото му тяло започна да се тресе, докато се мъчеше да се справи с неописуемата болка. Знаеше, че не може да си позволи да й се даде. Направеше ли го, с него бе свършено.
Емоциите на виденията й го зашеметяваха все повече, докато той потъваше дълбоко в съзнанието й. Точно под повърхността на възприятията му изплуваха рояк мрачни мисли, които се впиха с остри нокти във волята му, опитвайки се да го завлекат в бездната на безнадеждността. Към тях се прибавиха и собствените му болезнени спомени, за да се слеят с преживяванията на Джебра, трупани по време на изпълнения й със скръб живот. Зед успя да запази разсъдъка и свободната си воля и да ги отклони от бездънния поток на горчивината и страданието единствено благодарение на големия си опит и упоритостта си. Най-после магьосникът се добра до спокойната, бяла светлина в самия център на съществото й. Наслади се на сравнително слабата болка от страховитата рана в корема й. Реалността трудно можеше да се мери с въображението, където болката понякога се разрастваше до неописуеми размери.
Студеният мрак на вечната нощ изтласкваше угасващата топлина на живота на Джебра от светлия център на спокойствието, нетърпелив да отнеме завинаги духа й. Зед повдигна тъмната завеса, за да даде възможност на дарбата си да стопли духа й с живот и енергия. Мракът отстъпи пред силата на Адитивната му магия, която, заедно със загрижеността му за запазването на живота й, придърпа обратно изхвръкналите навън органи и те заеха местата си, отредени им от Създателя. Зед все още не смееше да отдели дори частица от енергията си, за да облекчи болката й. Главата на Джебра се отметна назад. Тя закрещя в агония, чиито безжалостни зъби Зед усети да се впиват и в него. В корема му пулсираше нейната болка. Той се разтресе от мощната й сила.
Когато преодоляха най-страшното, Зед най-сетне отдели мъничка част от магията си, за да притъпи болката. Джебра се отпусна на пода и простена с облекчение, което той също почувства да се разлива в тялото му. Концентрира потоците магия в правилната посока и довърши лечението. С помощта на дарбата си накара раната й да се затвори, като остави тъканите сами да се съединят и плътта да зарасте. Всичко си дойде на мястото. Кожата й се изопна така, сякаш никога не беше разкъсвана. След като всичко бе готово, на Зед му остана само да излезе от съзнанието й. Нещо толкова опасно, колкото и влизането. Още повече, че силата му бе почти изчерпана, след като я беше вложил почти цялата в Джебра. Вместо да губи ценно време в разсъждения колко е опасно връщането обратно, той побърза да се потопи отново в болката.
Около час по-късно Зед се намери паднал на колене, свит на кълбо, ревящ неутешимо. Джебра седеше до него, положила главата му на рамото си и го прегръщаше. Веднага щом осъзна, че се е върнал, Зед се стегна и след малко вече се бе посвестил. Огледа коридора. Хората бяха изтласкани на достатъчно разстояние, за да не чуват крясъците им. Което не бе особено трудно, тъй като никой нямаше особено желание да се окаже близо до магьосник, способен да причини някому болка като тази, от която Джебра бе крещяла до припадък.
— Готово! — каза Зед с едва сдържана гордост в гласа. — Не било чак толкова страшно. Мисля, че вече всичко е наред.
Джебра се засмя тихичко с треперещ глас и го прегърна още по-силно.
— А винаги са ме учили, че няма магьосник, който да може да излекува един Прозрител.
Зед събра сили да размаха във въздуха кокалестия си пръст.
— Обикновен магьосник наистина не би могъл, скъпа моя. Но аз съм Зедикус Зу’л Зорандер, магьосник от Първия орден.
Джебра изтри една сълза от бузата си.
— Не разполагам с нищо ценно, с което бих могла да ти се отплатя. Освен с това.
Тя разкопча златната верижка, свали я от челото си и я пъхна в ръката на Зед.
— Моля те, приеми моя скромен дар.
Зед погледна верижката със Синия камък.
— Много мило от твоя страна, Джебра Бивинвиър. Трогнат съм. — Зед се почувства виновен, задето бе позволил подобна мисъл да се загнезди в съзнанието й. — Верижката е прекрасна и бих я приел със смирена благодарност. — Той приложи съвсем мъничко сила и Камъкът се отдели от чашката си на верижката. След това й го подаде; верижката му беше достатъчна. — Това стига за отплата. Запази си Камъка; той ти се полага по призвание.
Тя стисна Камъка в ръката си, кимна и целуна Зед по бузата. Той прие ласката й с усмивка.
— А, сега, скъпа моя, имаш нужда от почивка. Използвах доста голяма част от силата ти, за да оправя нещата. Вярвам, че след няколко дни в леглото ще си като нова.
— Страхувам се, че освен от болката, ти ме лиши и от работа. Трябва да си намеря някакво препитание. — Тя погледна окървавените дрипи, останали от зелената й рокля. — Работа, с която да се храня и обличам.
— Как така си носила Камъка, след като си била слугиня на лейди Ордит?
— Малцина знаят какво представлява този Камък. Лейди Ордит нямаше представа. Нейният съпруг, дукът, беше наясно. И се възползваше от услугите ми. Но жена му никога не би позволила сред хората, които работят за него, да има жена, така че той бе принуден да ме назначи за нейна прислужница. Наистина това не е най-почтеното занимание за един Прозрител, но в Баргейлас върлува глад. Семейството ми знаеше за моите способности и вратите на дома ми се затвориха за мен заради виденията, които мога да имам за тях самите. Преди да умре, баба пъхна този Камък, който принадлежеше на нея, в ръката ми и ми каза, че ако аз го нося, ще бъде голяма чест за нея.
Джебра притисна юмрука, в който стискаше Камъка, до бузата си.
— Благодаря ти — прошепна тя, — че не го прие. Че прояви разбиране.
Зед усети нов пристъп на чувство за вина.
— И значи тоя дук те взе при себе си и започна да те използва, както намери за добре?
