— Господарю, ще изпълня заповедта ти и веднага ще дойда, за да ти разкажа каквото съм видял.
И Бедивер тръгнал, понесъл меча Екскалибур. Докато вървял, разгледал меча, възхитил се от скъпоценните камъни по дръжката и си рекъл: „Ако хвърля този прекрасен меч във водата, нищо хубаво няма да последва, само мечът напразно ще пропадне.“ Затова, като стигнал езерото в планинския проход, Бедивер скрил меча в тръстиките и побързал да се върне при крал Артур, като му казал, че е хвърлил Екскалибур във водата.
— А какво видя там? — попитал го крал Артур.
— Господарю, не видях нищо. Само вятърът вълнуваше тъмните води на езерото — отвърнал рицарят.
— Значи не ми казваш истината — въздъхнал крал Артур. — Бързо върви и хвърли меча навътре в езерото!
Бедивер се върнал и взел меча в десницата си, ала отново си помислил колко е жалко да се погуби едно толкова ценно оръжие. Затова повторно го скрил и отишъл при крал Артур.
— Какво видя там? — попитал го кралят.
— Господарю, не видях нищо. Само вятърът стенеше и вълнуваше тъмните води — отвърнал Бедивер.
— Предател и лъжец! — извикал крал Артур. — Мамиш ме за втори път! Кой би си помислил, че ти, когото съм обичал толкова много, ти, благородният рицар на Кръглата маса, ще вземеш да мамиш краля си, защото ти е жал за ценния меч! Бързо върви и изпълни молбата ми, защото от дългото чакане силите ме напускат и тялото ми изстива от студения нощен въздух.
Тогава Бедивер се засрамил и хукнал като стрела към хребета, прехвърлил го и стигнал езерото в планинския проход. Взел меча в ръце, приближил се до водата и го хвърлил колкото се може по-далеч от брега. Острието проблеснало на лунната светлина, а от тъмните води се подала ръка в ръкав от блестящ брокат. Загадъчна и прекрасна, ръката се протегнала и хванала меча за дръжката. Три пъти високо размахала Екскалибур, след което изчезнала с него под водата, а тъмните води на езерото отново притихнали.
Сър Бедивер се върнал при краля и му разказал какво видял.
— А сега ми помогни да вървя — рекъл крал Артур, — защото много се боя, че прекалено дълго стоях тук.
Тогава, подкрепян от Бедивер, кралят се спуснал по тревистия склон, където капките роса блещукали като вълшебни диаманти на лунната светлина. Стигнали до брега на тайнственото море. От бялата мъгла изникнала ладия, която сякаш идвала да го посрещне. В нея имало много прекрасни дами, всичките с черни воали. Сред тях били Нимю Езерната господарка, Владетелката на остров Авалон, а също и кралицата Фея Моргана, сестрата на Артур. Когато видели краля, всички надали сподавен вик.
— А сега ме пренеси в ладията — казал крал Артур на Бедивер.
Рицарят изпълнил молбата му и трите дами нежно поели крал Артур от ръцете му и го положили да легне с глава в скута на Владетелката на остров Авалон.
После кралицата Фея Моргана коленичила до Артур, беззвучно се разплакала и казала:
— О, скъпи братко, защо толкова много се забави? Уви, раната на главата ти твърде дълго е била изложена на студа.
Тогава ладията бавно се плъзнала по водите, а Бедивер, който останал на брега, извикал:
— Ах, скъпи кралю, скъпи господарю, какво ще стане сега с мене, след като ти заминаваш и ме оставяш сам?
— Не тъгувай, а се пази — отвърнал крал Артур. — Ти си този, който ще разкаже моята история на живите хора. А аз трябва да замина за Авалонската долина, където ще ме излекуват от раната. Знай обаче, че ще се върна тогава, когато британската земя има нужда от мене, и кралство Логрия отново ще се възроди от мрака. Ала ако не чуеш повече за мене, моли се за душата ми.
После ладията потънала в мъглата и се изгубила от погледа. Над водите на езерото се понесъл приглушен печален вик, изпълнен с тъга, който постепенно преминал в тих шепот, глъхнещ в далечината.
ЕПИЛОГ
АВАЛОН
Ланселот слязъл на дувърския бряг и започнал, да разпитва къде може да намери крал Артур. Хората му показали гроба на Гавейн, където той коленичил и дълго се молил, опечален от смъртта на един толкова благороден рицар, който бил негов приятел. За крал Артур обаче не научил нищо, освен че е потеглил на запад почти преди месец.
Тогава Ланселот оставил войската си в Дувър под предводителството на братовчед си Борс де Ганис и тръгнал на кон в западна посока. След осем дни стигнал до Алмсбъри и понеже се здрачавало, потърсил подслон в тамошния манастир. Игуменката го посрещнала любезно и го повела към стаята за гости. Ала когато минавали край килиите, излязла една монахиня и като съзряла Ланселот, надала силен вик и припаднала. Навел се рицарят над нея и що да види — монахинята била кралица Гуиневир!
Същата вечер тя разказала на Ланселот, че Бедивер й е изпратил вест, с която съобщавал за ужасната Камланска битка в съдбовния ден, както и че рицарят бил видял да отнасят смъртно ранения крал Артур в тайнствената страна Авалон. Самият Бедивер отишъл в Гластънбърийското абатство, което било недалеч от бойното поле, и станал отшелник, като възнамерявал да води монашески живот до края на дните си.
Гуиневир казала на Ланселот, че изпитва голяма скръб и се разкайва за случилото се.
— Излиза, че нашата любов погуби моя съпруг крал Артур, както и повечето от най-благородните рицари на света. Сега британската земя е лесна плячка за дивите сакси, а святото кралство Логрия вече не съществува. Затова тайно се оттеглих тук и дадох обет да бъда монахиня до края на живота си, за да изкупя тежкия си грях.
— Скъпа кралице, винаги ще ти остана верен — казал Ланселот. — Заклевам се пред теб, че давам същия обет, какъвто си дала ти, и ще остана до края на дните си на пост и молитва.
Тогава двамата си взели сбогом и добре знаели, че се виждат за последен път. На сутринта Ланселот си тръгнал и отишъл в Гластънбъри. Там намерил престарелия кентърберийски архиепископ и Бедивер, който бил станал монах. Те с радост приели Ланселот при себе си и не след дълго той захвърлил меча, а наместо доспехи облякъл грубата власеница на прост калугер.
Месеци по-късно и Борс се присъединил към него, след като разпуснал голямата войска, с която дошъл от Франция. Крал станал корнуолският херцог Константин, ала той запазил от саксите само една малка част от британската земя.
Минали години. Една нощ Ланселот сънувал, че Гуиневир е на смъртен одър и го вика. На сутринта той тръгнал за Алмсбъри, придружен от седмина монаси. Там научил, че Гуиневир кротко е издъхнала през нощта. Тогава Ланселот пренесъл останките й в Гластънбъри и сам отслужил погребалната литургия над тялото й, което положили в дълбок гроб до светия олтар.
Ала след няколко седмици и Ланселот се разболял и угаснал като свещица, сякаш бил човек, който нямал вече желание за живот.
Когато тялото му било положено в ковчега в очакване на погребението, дошъл Ектор Крайбрежни, братът на Ланселот, изправил се до покойника и казал:
— Ах, Ланселот, ти беше най-големият рицар на света! Сър Ланселот, който почива тук, никога не е имал, нито ще има равен на себе си. Ти беше най-почтеният рицар, който някога е носил щит, най-верният приятел, който е препускал на кон, най-преданият влюбен, който някога е обичал, и най-милосърдният човек, държал меч в ръка. Ти беше най-достойният сред рицарите, най-кроткият и най-внимателният към дамите, ала и най-свирепият от воините, вдигнали копие срещу смъртния враг.
А когато Ланселот бил погребан, Ектор, Борс, Бламор и Блоберис — единствените останали живи рицари на Кръглата маса — тръгнали на поклонение към светите места и там завършили земния си път.
Така настъпил краят на кралство Логрия и на всички, които живели и се борили за неговата прослава. Много скоро саксите завладели цяла Британия и целият свят на запад бил забулен от мрак.
Ала името на крал Артур никога не потънало в забрава. Народът на Британия, най-вече в Уелс,
