петстотин километра оттук и предлагаше на двестатината си непрекъснато сменящи се обитатели кафене, два бара и съотношение между мъжете и жените десет към едно. Истинската цивилизация се намираше на още четири хиляди километра оттам — в Крайстчърч, Нова Зеландия.
Така че Дрейк все едно се намираше на Марс.
Следователно кой, за бога, ще забележи, че се е изпикал в снега?!
Лейтенантът се закова на място.
Виелицата като че ли бе постихнала. Точно в този момент опустошителните ветрове сякаш решиха да си починат. Сред ледовете се бе настанила злокобна тишина. Той обаче знаеше, че ветровете ще се появят отново без всякакво предупреждение, с ураганната скорост от 300 километра в час. Защото такава бе непредвидимата природа на вътрешните снежни пустини на континента Антарктида.
Сега или никога!
Дрейк смъкна ципа на термоекипировката си и се облекчи. Студът го захапа и премина през тялото му като електрическа искра. Тази нощ температурите се очакваха да спаднат до минус 130 градуса, което означаваше, че оголената плът ще замръзне за по-малко от тридесет секунди.
При тази мисъл лейтенантът започна обратно броене от тридесет. На минус седмата секунда вдигна ципа на панталона си, промърмори набързо една благодарствена молитва и вдигна поглед към небесата. Трите ярки звезди от Колана на съзвездието Орион примигваха весело над голата ледена повърхност. „Царете на Изтока“, както ги наричаше той, бяха единствените свидетели на неговите незаконни действия.
„Да, ама не могат нищо да кажат!“ — помисли си ухилено Дрейк и точно в този момент ледовете под краката му се поразтресоха. След това всичко отново замря. Нов трус. Очевидно трябваше да провери данните в станцията.
Лейтенант Терънс Дрейк се обърна към белите куполи на базата и се насочи към тях. Под ботушите му снегът хрущеше. Куполите на станцията трябваше да бъдат в обичайните сигнални жълти, червени или зелени цветове, ала въпросът бе, че на Чичо Сам никак не му се искаше да сигнализира за пребиваването си тук на когото и да било. Не и сега, когато Антарктическият договор забрани всякакво военно присъствие или оборудване на Мирния континент, с изключение на техниката и апаратурата за „изследователски цели“.
Неофициалните заповеди на Дрейк бяха да отведе екип от учени на НАСА дълбоко във вътрешността на Източна Антарктида, която до този момент бе проучена единствено по въздух. Трябваше да следват курс, представете си, по Колана на Орион! Веднага след като достигнаха епицентъра на настоящите земетресения и изградиха базата, учените от НАСА автоматично започнаха да провеждат сеизмични и ехографски проучвания. Последваха сондажите. Дрейк бе стигнал до заключението, че „изследователската дейност“ вероятно има нещо общо с топографията на древната земна маса, която бе скрита под многовековните ледове.
Ала какво очакваха да намерят там, лейтенантът нямаше никаква представа. Генерал Йейтс също не благоволи да го уведоми. Нямаше понятие и за какво им бяха необходими всичките тези оръжия и денонощни караули. Единствената заплаха за тяхната мисия би могла да дойде от екипа на Антарктическата комисия на ООН (UNACOM), разположен в станция „Восток“ — доскоро изоставена руска изследователска база, която само преди няколко седмици бе отново активирана.
„Восток“ обаче се намираше на повече от шестстотин километра оттук — десет часа път с наземен транспорт. А защо НАСА толкова много се притесняваше да не я усетят от комисията на ООН, за Дрейк си оставаше мистерия, неразгадаема като ледовете под краката му.
Но той ясно си даваше сметка, че каквото и да има там долу, под леда, е на най-малко дванадесет хиляди години. Беше чел някъде, че точно толкова време е изминало, откакто съществува този леден ад. И сигурно намиращото се долу трябва да е от жизненоважно значение за националната сигурност на САЩ, иначе Вашингтон надали би рискувал подобна подмолна операция и най-вече — международния скандал, ако нелегалната експедиция по някакъв начин бъде разкрита.
Командният център бе изграден от лесно сглобяеми плоскости от фибростъкло, образуващи огромен купол. Бъкаше от всякакви сателитни чинии и антени, насочени към звездите. Докато се приближаваше към купола, лейтенантът дочу припукване от няколкото десетки метални пилони, разположени около базата — сухият антарктически въздух превръщаше човешките същества във високо наелектризирани топки статично електричество.
Пристъпи прага на командния център и веднага бе обгърнат от топлината, генерирана от термалните нагреватели. Все още не бе успял да затвори херметически изолиращата врата, когато дежурният свързочник му махна с ръка.
Лейтенант Дрейк пристъпи тежко през конзолата, като се отърсваше от снега. Предаде електричеството от пръстите си върху заземяващата метална лента по стените. Искрите го ужилиха не на шега, но все пак процесът бе по-безопасен, отколкото да докосне първо компютрите и без да иска, да изтрие цялата им памет.
— Какво имаш за мен? — обърна се той към свързочника.
— Радио и ехографските ни проучвания май се натъкнаха на нещо — съобщи дежурният, като почука по слушалките на главата си. — Прекалено ритмично е, за да бъде обикновено природно явление.
Дрейк се смръщи и заповяда:
— Включи микрофоните.
Свързочникът щракна един превключвател и стаята се изпълни с отмерено, ритмично боботене. Дрейк смъкна качулката на полярния си екип и отдолу се показа тъмен кичур коса. Почука по стените на конзолата и наостри слух. Да, този звук определено беше с механичен произход.
— Сигурно са от комисията на ООН — заключи лейтенантът. — Очевидно са ни надушили. А това вероятно са всъдеходните им машини „Хаглунд“, приближаващи се към нас. — Още докато изричаше тези думи, Дрейк си представи избухването на международния скандал. Генерал Йейтс определено ще побеснее, като разбере.
— На какво разстояние са оттук? — попита той свързочника.
— На около километър и половина под нас, сър — отвърна озадаченият свързочник.
— Под нас ли?! — стреснато го изгледа Дрейк.
Боботенето се засилваше.
Лампата над главите им се разклати. После земята под краката им потрепери така, сякаш току-що наблизо бе преминал тежкотоварен влак.
— Но този звук не идва от микрофоните! — изкрещя Дрейк. — Веднага алармирай Вашингтон по сателитния канал!
— Опитвам се, сър! Не отговарят.
— Пробвай друга честота!
— Навсякъде нищо!
Дрейк долови някакво припукване и вдигна глава. От тавана се бе отчупило малко парче лед и се готвеше да падне. Отстъпи, за да не бъде ударен, и попита:
— Пробва ли УКВ обхвата?
— Да. Пълно радио затъмнение — информира го свързочникът.
— Мамка му! — Дрейк се втурна към шкафа с мунициите. Извади оттам един автомат М–16 с изолационно покритие и се насочи към изхода. — Гледай да възстановиш по-скоро сателитните връзки!
Отвори люка и се втурна навън. Боботенето бе станало оглушително. Дишайки тежко, той се спусна към външния периметър на лагера и замръзна на място.
Вдигна своя М–16 и сканира хоризонта през окуляра за нощно виждане. Нищо, само призрачен зеленикав въздух, разнообразяван тук-там от вихрещата се полярна мъгла. Но Дрейк продължи да наблюдава, очаквайки всеки момент да зърне очертанията на поне десетина всъдеходни машини „Хаглунд“. А може и да са стотина. Мамка му!
Да не би пък да са руснаците с техните чудовищни осемдесеттонни трактори „Харковчанка“?
Земята под краката му се тресеше. Дрейк сведе поглед и между двата си крака зърна зигзагообразен тънък процеп.
Отскочи уплашено.
Пукнатина в леда, при това бързо разширяваща се!
Метна автомата на рамо и се опита да изпревари напредването на пукнатината, като се втурна обратно
