намери никакъв идентификационен номер.
Разгледа трупа, опитвайки се да определи времето на смъртта. Стигна до заключението, че ако се съди по факта, че едва сега е започнал да посинява, не е било много отдавна, вероятно преди не повече от двадесет и четири часа. Наистина забележително! Сигурно кабината е успяла да го защити от природните стихии, осигурявайки му живот, много по-дълъг, отколкото и самият той е очаквал. Бейландър си помисли тъжно, че последните часове на този мъж са били безмилостна смесица от полусъзнание, делириум и бавно изключване на жизненоважните органи. Със сигурност крайно неприятен начин да умреш.
Генералът дръпна дебелата си ръкавица и постави два пръста върху сънната артерия на човека. За негово изумление долови пулс — макар и изключително слаб, но все пак осезаем.
39.
Конрад Йейтс се събуди. Намираше се в самостоятелна стая в главната лечебница на станцията „Макмърдо“. Дълго време остана неподвижен, бавно и постепенно осъзнавайки, че ръцете му са целите бинтовани, а едното му рамо е с превръзка. Главата го болеше до пръсване. Откри звънец и го натисна с бинтованата си ръка, но военната сестра, която се появи, му каза да лежи и да не мърда.
Едно по едно събитията от предишния ден започнаха да се връщат в съзнанието му. Залят от пороя на спомените, той грабна някаква химикалка и се опита да нарисува картината. После обаче отново се унесе в сън. Когато се събуди за втори път, до леглото му седеше жена. Усмихваше му се.
Той се втренчи в нея и прошепна:
— Точно както в болниците от добрите стари времена легло и сестра. — Опита се да й се усмихне, но не успя. Заболя го. — От колко време си тук?
— Само от няколко минути — отговори тя и го дари с топла усмивка.
Конрад знаеше, че тя го лъже. Беше се събудил посред нощ и я бе зърнал да спи в същия този стол. Тогава бе решил, че сигурно сънува.
— Жива си — обади се едва доловимо.
Протегна ръка към нейната и тя докосна бинтовете му.
— Ти също, Конрад.
— А останалата част от света?
— Всичко е наред — отговори тя и по бузата й се стече една самотна сълза. — Благодарение на теб!
— Какво стана с Йейтс?
— Сигурно в момента минава някъде край Плутон.
— Смяташ ли, че онова, което той каза за мен, е налудничаво? — попита с напрегнат поглед той.
— Точно толкова, колкото и идеята за някакъв изгубен град под ледената шапка.
— Какво ще рече това — че е налудничаво или че не е?
— Вече няма никакъв град, Конрад! Всичко приключи. Свърши. Точка! Разбираш ли ме?
— Не съвсем — навъси се той. — Аз направих едно зашеметяващо откритие, Серена! Ето, виж!
И й показа грубия чертеж на слънчевата баржа, който бе направил.
Серена се смръщи. Сериозното изражение й отиваше.
— Само не ми казвай, че съм си го измислил! — опита се да се надигне той.
— Не, не си го измислил, Конрад. Виждала съм този чертеж и преди. Преди близо двеста години оригиналният план на Вашингтонския монумент е изглеждал точно така, включително и липсващата днес ротонда в основата.
Конрад се вторачи в чертежа си и осъзна, че Серена е напълно права. Значи трябва да се върне обратно във Вашингтон. Там се намираше, разбира се, и имението на баща му. Тъкмо ще се погрижи за наследството си и ще се опита да си изясни някои неща. Може би част от тези неща се крият в папките на баща му от офиса му в Отбранителната агенция за високотехнологични проучвания.
В главата му започна да се очертава план за ново пътешествие, ала Серена очевидно изобщо не хареса онова, което виждаше.
— Слушай какво, Конрад — започна тя с благ, почти изкусителен тон, — ти си велик археолог, но във всяко друго отношение си неопитен аматьор. Няма да публикуваш нищо! Няма да представиш нищо! Защото не разполагаш с нищо, което да представиш! Не разполагаш дори със скиптъра на Озирис. С нищичко! Единственият спомен за нашето фантастично приключение е картата на Сонхис, която се връща заедно с мен в Рим — там, където й е мястото!
Конрад погледна към нощното си шкафче и попита:
— Къде ми е камерата?
— Каква камера?
Той се вкамени. След няколко секунди изрече бавно:
— Ами ние?
— Какво ние? „Ние“ не съществува и не може да съществува! Вече не го ли разбра?! — извика тя с болка в очите. — Ти не разполагаш с никаква история, която да разкажеш. Не разполагаш с никакви доказателства. Градът изчезна. Единственото, което остава, е само твоята дума. И ако се разприказваш, никой няма да ти повярва! С изключение може би на приятелчетата на Завас в Близкия изток, които автоматично ще те погнат! Ти просто стана жертва на собствените си налудничави амбиции! Затова бъди щастлив, че поне си жив!
— А ти?
— Аз съм директор на Австралийското дружество за опазване на Антарктида и съветник към Антарктическата комисия на ООН, която проучва случаите на нарушения на протоколите за защита на околната среда от Международния антарктически договор — отговори Серена.
— И ти си всичко това?!
— Нали именно моят екип те откри в леда! — изтъкна назидателно тя. — И тъй като ти си единственият жив свидетел на предполагаемите събития, всяка информация, която можеш да ни предоставиш, ще бъде подобаващо оценена. Ще я включа в доклада си пред Общото събрание на ООН.
— Избрали са точно теб за съставянето на доклада?! — изуми се Конрад и от устата му излезе хриплив смях. — Разбира се. Та кой друг притежава международните позиции и страстта, необходими за съхранението на този обширен, бял и девствен континент?
Серена стана, за да си тръгне. Сведе поглед към него. Очите й го гледаха нежно, но тялото й беше сковано.
— Късметлия си ми ти! — отбеляза тя, приведе се и го целуна по бузата. — Ангелите Господни са бдели над теб!
— Моля те, не си тръгвай! — простена той. Страхуваше се, че никога повече няма да я види.
Поставила ръка на бравата, тя се обърна и каза:
— Послушай съвета ми, Конрад. — Тонът й звучеше бодро, но си личеше, че едва сдържа сълзите си. — Върни се в Щатите, удари още някоя и друга бройка и се придържай към университетските лекции и евтините туристически маршрути. Забрави за всичко, което мислиш, че си видял там! Забрави и за мен!
— Как ли пък не! — промърмори той, когато тя затвори вратата.
Втренчи се в празното пространство над главата си, неспособен да откъсне мислите си от Серена. Измина като че ли цяла вечност. После влезе една медицинска сестра и развали магията.
— Търсят ви по телефона! О, да! Докторът каза, че ако искате, можете да пиете кафе. Отне ми цяла вечност, докато открия този термос, на който така държахте!
— Просто има сантиментална стойност — въздъхна той, когато сестрата постави термоса на нощното му шкафче.
— Много любезно от страна на доктор Сергети, че ми го е пазила досега. Надявам се, че сте сложили на неговото място новия, както ви помолих!
— Да, разбира се! Оставих й друг термос, точно като този, заедно с вашия малък подарък — отговори сестрата.
— Само след минутка ще се върна, за да ви налея кафе!
— Благодаря! — кимна той и се втренчи в термоса, а после, макар и трудно, вдигна телефонната
