Беше се завърнал в Тексас — всъщност не можеше винаги да стои надалеч от тази земя, — но бе принуден да живее самотно.
Именно по време на едно от странстванията си из Западен Тексас Уорд се бе натъкнал на индианско нападение и бе спасил едно малко момиченце, чието семейство бе избито от индианците Двамата с Дрю бяха намерили своя дом тук, в това ранчо, с Джейк Максуел и момчетата, които бе осиновил.
Уорд бе доволен, че бе намерил място, където можеше да живее спокойно. След като не можеше да има свое собствено семейство, беше благодарен, че имаше възможност да споделя това на Джейк.
Момчетата идваха при Уорд, когато чувстваха, че не могат да се обърнат към Джейк или към жена му, Изабел. Уорд се отнасяше с разбиране и съчувствие към слабостите и проблемите на тези толкова различни момчета. Можеше да разбере болката им, самотата им, чувството, че животът се бе отнесъл крайно несправедливо към тях. Помагаше им да оценят какъв късмет бяха имали, когато бяха попаднали на хора като Джейк и Изабел.
Освен това Уорд бе най-добрият и способен каубой в ранчото. На Джейк се падаше грижата ранчото да носи приходи, а на Изабел — семейството да е добре нахранено и доволно. Но когато ставаше въпрос за добитъка, всички се осланяха на Уорд.
Като насочи вниманието си отново към стадото, Уорд забеляза две от момчетата на Джейк, които оставиха работата си и се насочиха към къщата. Уорд хвърли поглед към Джейк, който направляваше събирането на стадото, но той също бе забелязал момчетата и не откъсваше поглед от посоката, в която се бяха отправили.
Уорд обърна глава. Двама непознати, високи и едри, дори от такова разстояние можеше да разбере, че са близнаци, — се приближаваха в галоп, а след тях яздеше малко момче. Устните му се извиха в усмивка, когато забеляза Люк и Чет Атмор, които се приближиха към непознатите с вид на настръхнали петли, готови за бой. Уорд изтрие ръкав потта от челото си. Реши, че следващото животно можеше да почака, за да бъде хванато. Трябваше да види тази сцена.
Джейк се готвеше да изпрати за продан петстотин говеда в Абилийн, Канзас, заедно със стадото на семейство Рандолф. Уорд предположи, че това са братята Рандолф, въпреки че от начина, по който ги посрещнаха Чет и Люк, човек би заключил, че тези хора най-вероятно са враждебно настроени нападатели. В далечината Уорд забеляза фургон и се запита защо той е далеч от стадото на Рандолф. Щеше да измине доста време, докато животните пристигнат.
— Приличат на млади вълци, които защитават територията си, как мислиш? — попита Джейк, докато си приближаваше до Уорд.
Сега и останалите осем момчета бяха прекъснали работата си и постепенно започнаха да се скупчват около Джейк и Уорд. Никое от тях не изглеждаше доволно от присъствието на двамата братя. Единият от братята Рандолф говореше и се смееше, но Чет и Люк изглеждаха мълчаливи и сериозни.
— По-добре да отида и да ги посрещна — каза Джейк. — Някой трябва да ги поздрави с добре дошли.
Уил, най-малкото от момчетата сираци, които Джейк и Изабел бяха осиновили, насочи коня си по-близо до Уорд.
— Тези ли са мъжете, които ще отведат нашите крави в Абилийн? — попита той.
— Разбира се, че са те — отвърна друго момче, което се казваше Пит — Защо иначе ще идват тук?
— Виж само колко са едри — отбеляза Уил.
— Джейк казва, че всички от семейство Рандолф са едри — отвърна Пит.
— Хайде, ела да видим какво казват.
Момчетата потеглиха, като яздеха едно до друго. Уорд ги последва.
— Елате да се запознаете и с другите момчета — казваше в този момент Джейк. — Разбира се, ще останете за вечеря.
— Ако вечерята е хубава и обилна, нямам нищо против — отвърна по-якият от близнаците.
— Получавам адско главоболие от всичките тези приказки — промърмори другият брат.
— Ще трябва да ми кажете кой кой е — каза Джейк, като местеше поглед от единия близнак към другия — Джордж не ми каза, че си приличате като две капки вода.
— Аз съм Монти — заяви с усмивка по-широкоплещестият — А това е Хен.
— Лесно ще ни различавате — каза Хен. — Монти е този, който никога не млъква.
— Кои от момчетата ви ще дойдат с нас? — попита Монти. — Джордж каза, че имате цяла дузина. На Роуз това ще се хареса. Така ще има повече хора, които да командва.
— Всъщност имаме десет момчета и едно момиче. Само три от момчетата ще дойдат с вас — обясни Джейк. — Чет Атмор е моята дясна ръка и водач. Брат му. Люк, ще се грижи за конете. Мат Хоскинс ще готви. Това ли е фургонът с храната ви?
— Да — отвърна Монти — Кара го брат ми Тайлър.
— Той води със себе си жена, която казва, че търси някой си Уорд Дилън — каза Хен.
— Мен? — Уорд бе искрено учуден. — Какво иска тя?
— Не знам — отвърна Хен. — Тя се присъедини към Джордж в Сан Антонио.
Сега всички погледи бяха насочени към Уорд.
— Нямам никаква представа коя е тази жена и какво иска от мен — заяви той.
— Аз не бих се притеснявал затова — продължи лаконично Хен — Тя ще пристигне след няколко минути и тогава ще узнаете.
Уорд слезе от коня и го поведе към къщата, докато другите се насочиха към стадото, което се намираше на известно разстояние зад обора. Уорд не можеше да се сети за никого, които би искал да го види, освен майка или сестрата на някои от войниците, които бяха загинали през войната. Вече бе получавал писма от три майки и една леля, всички искаха да узнаят как е умрял синът им, последните му думи. Искаха да знаят къде бяха погребани близките им, каква служба е била прочетена на гробовете им, какви надгробни камъни са били сложени.
Уорд никога не би могъл да им каже, че някои от тези момчета бяха погребани в масови гробове, че мястото, където почиваха костите им, не бе отбелязано нито с надгробен камък, нито с нещо друго. Нито пък можеше да каже, че от някои от тях не бе останало нищо, което да бъде погребано. В такива случаи Уорд казваше на жените всичко, което сметнеше, че ще бъде утеха за тях. Искаше те да се приберат по домовете си, вярвайки, че близките им са били погребани с всички почести, които биха им оказали самите те.
Фургонът спря пред къщата. Момчето, което го управляваше, никак не приличаше на близнаците Рандолф. То скочи на земята. Изглеждаше много младо — вероятно на петнайсет или на шестнайсет години — и беше най-високото и най-слабо момче, което Уорд някога бе виждал.
— Търся Уорд Дилън — заяви момчето с акцент, който бе съвсем нетипичен за Южен Тексас.
— Вече го намери — отвърна Уорд.
— Водя една жена, която казва, че иска да ви види. Уорд наистина различи във фургона фигурата на една жена.
— Кажи й да слезе. — Можеше да приключи бързо с тази работа. — Сигурен съм, че мисис Максуел е сварила цяла кана кафе. Ако жената предпочита да влезе в къщата, само…
Изведнъж думите замряха в гърлото му. Сигурно не виждаше както трябва. Паметта му сигурно му погаждаше номера. Но не, жената не можеше да бъде никоя друга — прел него стоеше Марина Скот Дилън.
Марина слезе от фургона и веднага се обърна към Уорд.
— Здравей, Уорд — каза тя със спокоен, безстрастен глас, а очите й се впиха в неговите.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — успя да попита накрая Уорд с груб, подрезгавял глас, когато си възвърна дар слово.
— Дойдох да те помоля да ми дадеш развод.
Уорд се вцепени от изненада, когато видя Марина, слизаща от фургона. С години се опитваше да я изличи от съзнанието си, да забрави болката, която му бе причинила. Сега тя бе нахлула в онази малка част от света, която той бе избрал за свой дом. Какво правеше тук? Какво се опитваше да постигне този път?
Уорд почувства как предишната страст към тази жена лумва с нова сила, макар той да си мислеше, че я е погребал отдавна. Въпреки че тя изглеждаше по-красива и по-съблазнителна отвсякога, беше невероятно,
