Танър трябваше да бъде отгледан в „Ранчо дел Еспада“ дори и ако хората не знаеха, че е син на Рамон. Момчето отчаяно се нуждае от баща.
— Рамон иска да го осинови. Защо не му позволиш да го направи?
— Танър не е негов син — гневът караше страните й да пламтят, — а твой. Отказвам да говоря повече! — Беше безполезно да спори с Уорд и въпреки това не можеше да спре — Нямам никакво намерение да позволя на брат ти да отгледа сина ми.
— Защо?
— Като оставим настрана факта, че Рамон не е баща на Танър, той е егоистичен, злобен, арогантен и подъл. Понятия като честност и почтеност са му непознати. Няма да оставя Танър да порасне, като си мисли, че Рамон е от мъжете, които трябва да му служат за пример. — Марина изчака, за да получи някакъв отговор, но такъв не последва. — Никога няма да ти простя за това, което ми стори. Уорд, но не те мразя. Не мога да позволя на брат ти да признае за свой собствения ти син.
— Но ти винаги си искала Рамон. Бракът ти с него би разрешил много проблеми.
Щеше ли някога той да повярва дори на една нейна дума?
— Не искам Рамон и никога не съм го искала. Обичах теб. Защо не ми повярва?
— Как можех да ти повярвам след това, което направи?
— Уорд Дилън, ако посмееш да ме обвиниш в това, че съм спала с Рамон, за да си хвана богат съпруг, кълна се, ще те застрелям със собствения ти револвер!
Строгите линии на лицето му се изкривиха в бледо подобие на усмивка.
— Винаги си била една хитра малка вещица — Изражението му отново стана сериозно. — От колко време те посещава Рамон?
Въпросът я изненада.
— Откакто ми донесе писмото.
— Колко пъти?
— Седем.
— И помниш това толкова точно?
— Не. Обаче той не престава да ми го напомня.
— Идвал е при теб седем пъти и ти все още отказваш да омъжиш за него? Защо не? Този път не искам никакви лъжи или извинения. Искам да знам истинската причина.
Марина си пое дълбоко дъх.
— Никога не съм обичала Рамон. Наистина, съгласих се да се сгодя за него, за да угодя на родителите си. За нещастие, се влюбих в теб. Рамон се опита да ме изнасили, а ти ме изостави.
— Лъжеш.
— Щом така предпочиташ.
— Вината бе изписана на лицето ти.
— Не вината, а моята безпомощност, това не е едно и също нещо, Уорд. И все още е, ако си направиш труда да погледнеш.
Той наистина се обърна с лице към нея, а изражението му все още не издаваше нищо. Марина не разбираше защо все още се тревожи, защо още я бе грижа в какво вярва той. Бе наранена и отчаяна. Нямаше никакво намерение да му го казва отново. Уорд можеше да продължи да си вярва в каквото иска.
— Моят живот не е твоя работа, Уорд. Нито пък този на Танър. Така беше през последните седем години и не виждам защо положението трябва да се променя сега. Всичко, което искам от теб, е развод. Дай ми го и никога повече няма да ме видиш.
— Искам Танър да бъде отгледан като истински Дилън яма да позволя да му бъде отнето това право, което притежава по рождение.
— Това, какво искаш ти, е без значение.
— Тогава това, че няма да ти дам развод, също не би трябвало да има значение — С тези думи той й обърна гръб и се отдалечи.
Марина бе толкова разгневена, че се изкуши на момента да потегли за Сан Антонио. Уорд толкова бе свикнал да бъде Дилън, да вижда как майка му получава всичко, което пожелае, че явно си мислеше, че може да постъпи по същия начин с нея и Танър. Адвокатът на Бъд щеше да намери някакъв начин, за да получи този развод, дори и ако се наложеше тя да предизвика скандал.
Но нямаше да направи това. Връзката, която я свързваше с Уорд, бе по-дълбока и по-силна от няколкото думи върху един документ. Те бяха мъж и жена. От тяхната любов се бе родило дете.
Докато стоеше сама в полумрака, а хладният вятър, идваш от хълмовете, рошеше косата й, Марина призна прел себе си, че никога не бе възприемала раздялата им като окончателна. Някъде подсъзнателно и дълбоко в сърцето си винаги бе сигурна, че след време той щеше да научи истината и щеше да се промени.
Сега вече не бе толкова сигурна. Уорд изглеждаше по-разгневен и изпълнен с решителност от всякога. Въпреки това Марина не можеше просто да му обърне гръб и да си тръгне. Връзката между тях все още съществуваше. Той трябваше да се изправи пред някой съдия и на всеослушание да заяви, че не иска да има нищо общо с нея. Никога!
Трябваше да чуе от него тези думи със собствените си уши, за да се предаде и признае, че всичко е приключило завинаги.
ГЛАВА 9
— Наистина ли не можем да отидем с Монти и Хен? — попита Танър, докато обличаше пижамата си.
— Знаеш, че не можем — отвърна Марина. — Трябва да се върнем в „Грейвъл Пит“.
Стаята им беше оскъдно мебелирана, в нея имаше само едно легло, тоалетна маса и стол. Изабел се извини, че не бе имала достатъчно време да обзаведе къщата както трябва. Марина обаче нямаше нищо против голите стени. Беше доволна, че разполагаше с място, където може да остане сама. Повторната й среща с Уорд я остави с противоречиви чувства. Марина бавно разресваше своята дълга до кръста коса, докато Танър се приготвяше за сън.
— Не искам да се връщам там — заяви момчето.
— Но там е нашият дом.
— Не, не е! — възпротиви се сърдито Танър.
Без значение колко добър бе Бъд Уорън с Танър, без значение колко го харесваше момчето, домът за Танър щеше винаги да бъде ранчото, което баща му щеше да купи, когато се върне.
Марина бе направила всичко възможно да накара момчето да престане да си фантазира, но напразно.
— Сигурен съм, че татко би поискал от мен да отида с Монти и Хен. Той би искал и аз да стана добър каубой като тях.
Бе му станало навик да използва въображаемия си баща за подкрепа във всичко, което искаше да направи.
— Може би — съгласи се Марина. — Но никога нямаше да те пусне да тръгнеш сам.
— Няма да бъда сам, а с Монти.
— Но Монти не е твой баща.
— Когато татко се върне, ще ме вземе със себе си на такова пътуване. Ще ме заведе навсякъде, където поискам.
— Може би.
Сега, след като бе намерила Уорд, Марина не знаеше какво да каже на сина си. Не можеше да продължава да убеждава Танър, че баща му най-вероятно е загинал във войната Но след като Уорд не искаше да има нищо общо с момчето, не можеше да му каже също, че баща му е жив.
— Ще се наложи да останем тук няколко дни — каза Марина — Защо не помолиш Уорд да те изведе на езда? Както изглежда, той е добър каубой. Сигурно може да те научи да яздиш не по-зле от Монти.
— Той не е достоен дори да лапа праха на Монти! — отвърна презрително Танър. — Уорд е стар.
