царицата заплакала горчиво и казала:
— Каква полза от почестите и блясъка, с които ме ограждат, когато всяка сутрин се събуждам с мъка и тревога в сърцето. Имах три дъщери, най-малката от които беше тъй хубава, че всички я обожаваха. Кожата й беше бяла като сняг, бузите й розови като ябълков цвят, а косите й блестяха като слънчеви лъчи. Заплачеше ли, от очите й не падаха сълзи, а само бисери и скъпоценни камъни. Когато тя навърши петнадесет години, царят заповяда да повикат трите ни дъщери. Да можехте тогава да видите как всички занемяха, когато влезе най-малката! Струваше им се, че изгрява слънцето. Царят рече: „Дъщери мои, не зная кога ще удари последният ми час, затова реших да определя днес какво ще получи всяка от вас след смъртта ми. Вие и трите ме обичате, но онази от вас, която ме обича най-силно, ще вземе най-хубавия дял.“ Всяка каза, че го обича най-много. „Не можете ли да ми опишете колко ме обичате? По това ще позная чия обич е най-силна“ — отвърна царят. Голямата каза: „Обичам татко като най-сладката захар“. Втората: „Обичам татко като най-хубавата си рокля“. Но малката мълчеше. Баща й я попита: „А ти, най-мило мое чедо, как ме обичаш ти?“ Тя отвърна: „Не зная и не мога да сравня с нищо обичта си“. Но баща й настоя и тя да каже нещо и накрая тя рече: „И най-хубавото ястие не ми е вкусно без сол, затова обичам татко като солта“. Като чу това, царят се разгневи и викна: „Щом ме обичаш като сол, обичта ти ще бъде възнаградена със сол“. Подели царството между двете по-големи сестри, а заповяда да вържат една торба на гърба на малката и двама войника я отведоха в гората. Всички го молихме на колене да й прости — казала царицата, — но царят не се съгласи. Как плака тя, когато се сбогуваше с нас! Целият път бе осеян с бисери, които се ронеха от очите й. Скоро царят се разкая за голямата си суровост и прати да търсят клетото дете из цялата гора, но никой не можа да я намери. Мисълта, че са я изяли дивите зверове, ме изпълва със скръб. Понякога се утешавам с надеждата, че още е жива и се е скрила в някоя пещера или е намерила закрила у състрадателни хора. И представете си: като отворих вашата кутийка, видях в нея един бисер, точно като ония, които се ронеха от очите на моята дъщеря. Можете сега да разберете защо това развълнува сърцето ми. Кажете ми как попадна бисерът у вас?
Графът й разказал, че го е получил от старицата в гората, която му се сторила твърде подозрителна и сигурно била вещица; но за царската дъщеря не бил чул нищо, нито я видял някъде.
Царят и царицата решили да отидат при старицата; Помислили си, че там, където е бил този бисер, може да узнаят нещо и за дъщеря си.
Старицата седяла в къщичката си и предяла. Било вече притъмняло и само слабият пламък в огнището хвърлял слаба светлина в стаята. Изведнъж навън се разнесъл шум — гъските се прибирали от паша и закрякали дрезгаво. Скоро влязло и момичето, но старицата нищо не казала, а само поклатила леко глава. Момичето седнало до нея, започнало също да преде.
Седели така цели два часа без да говорят. Най-сетне нещо прошумоляло на прозореца и в стаята се вперили две огнени очи. Това била старата кукумявка, която креснала три пъти. Старицата вдигнала за малко очи, после рекла:
— Време е да вървиш и да си вършиш работата, дъще.
Станала дъщерята и излязла навън. Но къде отишла? Вървяла, вървяла през поляните чак до долината и накрая стигнала до един кладенец, край който се извисявали три стари дъба. През това време месечината изгряла над планината и станало тъй светло, че игла да изпусне човек, можел да я намери пак на земята.
Гъсарката смъкнала една кожа, която покривала лицето й, после се навела над кладенеца и почнала да се мие. Като се измила, натопила във водата и кожата, а след това я простряла на тревата да се избели и изсъхне на лунната светлина.
Но как се преобразила девойката! Такава хубост не сте виждали никога. Щом сивите плитки паднали от главата й, златисти коси като слънчеви лъчи се разстлали по цялото й тяло. Под нависналите къдрици само очите святкали лъчисто като звезди на небето, а бузите й греели, розови като ябълков цвят.
Ала хубавата девойка била тъжна. Седнала и горчиво заплакала. Сълза подир сълза се ронела от очите й, плъзнала се по дългите коси и падала на земята. Седяла така девойката и щяла да седи още дълго. пго, ако не чула някакво пращене и шумолене в клоните на най-близкото дърво.
Тя скочила като сърна, дочула гърмеж от пушката на ловец. Тогава и черен облак закрил месечината. Девойката в миг навлякла пак старата си кожа и изчезнала като светлинка, духната от вятъра.
Разтреперана като лист, тя се върнала вкъщи. Старицата стояла пред вратата и девойката започнала да й разказва какво й се случило. Старицата обаче само се засмяла и рекла:
— Зная вече всичко.
Влезли вътре и тя разпалила огъня. После донесла метлата и започнала да мете и чисти.
— Всичко трябва да бъде чисто и спретнато — каза тя.
— Защо се залавяш за работа в такъв късен час, майко? — възкликнала девойката. — Какво мислиш да правиш?
— Знаеш ли колко е часът? — попитала старицата.
— Още няма полунощ, но минава единайсет — отвърнала девойката.
— Не си ли спомняш — продължи старицата, — че на този ден преди три години дойде при мене? Уреченото време мина и ние не можем вече да останем заедно.
Изплашила се девойката и попитала:
— Ох, мила майко, защо искаш да ме изгониш? Къде ще отида? Нямам приятели и роден дом, където бих могла да отида. Аз вършех всичко, каквото искаше, и ти все беше доволна от мене. Остави ме тук!
Старицата не искала да каже на момичето какво го очаква.
— Аз не мога да остана по-дълго тук — рекла й тя — и понеже си отивам, къщата трябва да бъде чиста; затова не ми пречи на работата. За себе си не се тревожи; ще намериш покрив, под който ще можеш да живееш, и ще бъдеш доволна от наградата, която ще ти дам.
— Но кажи ми поне какво ме очаква? — попитала пак девойката.
— Повтарям ти, не ми пречи на работата. И не казвай нито дума повече, а върви в стаята си, смъкни кожата от лицето си и облечи копринената рокля, която носеше, докато те повикам.
В това време царят, царицата и младия граф вървели към къщата на старицата. Но в гората графът неволно се отделил от тях, загубил ги и бил принуден да върви самичък. На другия ден му се сторило, че е на прав път. Продължил да върви, докато се спуснал мрак; покатерил се тогава на едно дърво да пренощува, защото се опасявал, че може да се заблуди.
Но щом изграля месечината и озарила цялата местност, той съзрял някаква сянка, която слизала от планината. Той познал, че това е гъсарката, която по-рано видял при старицата.
— Аха — рекъл си той, — иде! А пипна ли едната вещица, няма да ми избяга и другата.
Но как се смаял, когато тя спряла до кладенеца, смъкнала кожата и се измила, когато златистите коси се разпилели по тялото й и тя станала такава хубавица, каквато той досега не бил виждал никъде по света. Просто не смеел да диша, но успял да провре главата между листата и гледал втренчено девойката. Внезапно клонът изпращял и в същия миг девойката навлякла кожата, побягнала като сърна, а понеже и месечината се скрила зад облака, графът я изгубил от очи.
Щом тя изчезнала, той слязъл от дървото и тръгнал с бързи крачки след нея. Не вървял дълго и видял в тъмнината две сенки да се движат по полянката; били царят и царицата, които отдалече видели светлината в къщичката на старицата, и се запътили към нея.
Графът им разказал какво чудо видял при кладенеца и те разбрали, че това е тяхната загубена дъщеря. Преизпълни от радост, продължили пътя си и скоро стигнали до къщичката. Мушнали глави под крилата си, гъските спели и нито една не мръднала. Тримата погледнали през прозореца и видели старицата, която седяла спокойно и предяла, кимала с глава и не поглеждала край себе си. В стаята било много чисто. Но от дъщерята нямало и следа. Гледали, гледали, най-сетне се престрашили и почукали тихо на прозореца.
Старицата, като че ли ги очаквала, защото станала и викнала радостно:
— Влезте, влезте, познавам ви.
Като влезли в стаята, старицата казала:
— Можехте да не вървите толкова дълго, ако преди три години не бяхте изгонили доброто си и мило чедо. Тя не загуби нищо от това, че три години трябваше да наглежда гъски; не се научи на нищо лошо и запази чистото си сърце. А вие сте наказани предостатъчно от страха, в който живяхте.
После отишла пред вратата и викнала:
