Братя Грим
Младият великан
Живял някога един селянин. Той имал син, който не бил по-голям от палец и за няколко години не пораснал дори на косъм. Веднъж селянинът тръгнал да оре нивата и момченцето му рекло:
— Татко, искам да дойда с тебе.
— Да дойдеш с мене ли? — отвърнал бащата. — Я си стой тук! Там няма какво да ми помогнеш, пък може и да се загубиш.
Разплакал се Палечко и бащата, за да има мира, го пъхнал в джоба си и го отнесъл със себе си. Като стигнал на нивата, извадил го пак и го сложил в една прясна бразда. По едно време откъм планината се задал един великан.
— Виждаш ли хей там голямото страшилище? — казал бащата; искал да посплаши детето, та да слуша. — Ще дойде тук и ще те грабне.
А великанът направил само няколко крачки с дългите нозе и ето го при браздата. Вдигнал внимателно с два пръста малкия Палечко до лицето си, поогледал го и си тръгнал с него, без да продума.
Стоял бащата като вцепенен от страх, не можел да гъкне и си мислел само, че детето му е загубено и че до края на живота си няма вече да го види.
А великанът занесъл Палечко в къщата си, сложил го да суче на гърдите си и Палечко почнал да расте, та станал голям и силен като великаните.
Минали две години. Старият великан го завел в гората, за да изпита силата му и казал:
— Изскубни си пръчка!
Момчето било вече доста силно и изскубнало от земята една фиданка заедно с корените.
— Още ти трябва — рекъл великанът, взел го пак със себе си и го кърмил още две години.
После пак го завел да изпита силата му и тя била вече толкова голяма, че момчето изскубнало от земята цяло дърво. Но великанът пак не останал доволен, кърмил го още две години, после пак го завел в гората и казал:
— Я си изскубни сега някоя по-дебела пръчка!
Хванало момчето като на шега най-дебелия дъб и с трясък го изскубнало от земята.
— Стига ти — казал великанът, — изучил си се вече.
Завел го и го оставил пак на нивата, откъдето го бил взел. Бащата крачел след ралото. Младият великан отишъл при него и му казал:
— Виждаш ли, татко, какъв мъжага стана твоят син!
— Изплашил се селянинът и казал:
— Не, ти не си моят син. Махни се, не те искам.
— Разбира се, че съм твоят син. Дай ми да поработя и ще видиш, че мога да ора като тебе, дори по- добре от тебе.
— Не, не, ти не си моят син и не можеш да ореш. Махни се.
Но понеже се страхувал от тоя голям човек, пуснал ралото, дръпнал се малко назад и седнал направо на земята. Тогава момчето уловило поводите и натиснало само с една ръка ралото, но палешникът се забил много дълбоко в пръстта. Селянинът не можал да се стърпи и му викнал:
— Ако искаш да ореш, не бива да натискаш толкова силно! Така нищо няма да излезе.
Тогава момчето разпрегнало конете, взело да тегли ралото самичко и казало:
— Татко, я си върви у дома и поръчай на мама да приготви ядене в голямо блюдо. През това време аз ще изора нивата.
Прибрал се селянинът вкъщи и поръчал на жена си да сготви. Момчето изорало самичко нивата, после се впрегнало пред браната и бранувало цялата нива с две брани.
Като свършило, отишло в гората, изскубнало два дъба, закрепило ги на раменете си, натоварило отпред и отзад по една брана, отпред и отзад по един кон, взело ралото под мишницата и понесло всичко към къщата на родителите си, като че носело сноп слама.
Влязло в двора, но майка му не го познала и попитала:
— Кой е този ужасно голям човек?
— Нашият син — отвърнал селянинът.
— Не, този не може да бъде наш син. Нашият не беше толкова голям, а дребосък — рекла тя, после викнала на момчето: — Върви си, не те искаме!
Момчето не отвърнало нищо, завело конете в обора и им сложило овес и сено. Като свършило и тая работа, влязло в стаята, седнало на пейката и казало:
— Готово ли е яденето, майко? Много съм гладен.
Тя донесла две големи пълни блюда. Яденето в тях щяло да стигне на нея и на мъжа й за цяла седмица. А момчето ги излапало самичко и попитало за още.
— Не — казала тя, — това беше всичко.
— Та аз само похапнах, искам още!
Майката не посмяла да му противоречи, отишла в кухнята и сложила на огъня един голям котел със свинско месо; и като се сварило, сложила го на масата.
— Най-сетне пристигнаха още няколко мръвки! — казало момчето.
Излапало всичко, но пак не му стигнало. И тогава казало:
— Татко, виждам, че при тебе никога няма да бъда сит. Ако ми намериш някой железен прът, ала да е толкова здрав, че да не мога да го строша с коляното си, ще тръгна по широкия свят да си търся прехраната.
Зарадвал се селянинът, впрегнал двата си коня в колата и натоварил от ковачницата на селския ковач един железен прът — толкова дълъг и дебел, че двата коня едва го закарали вкъщи. Взело го момчето, натиснало го върху коляното си и — прас! — строшило го на две през средата, като че било обикновен дървен прът.
Бащата впрегнал четири коня и натоварил друг железен прът — толкова дълъг и дебел, че с четирите коня едва го докарал у дома. Момчето строшило и него на две върху коляното си, захвърлило го и казало:
— Татко, и този няма да ми върши работа. Впрегни повече коне и докарай някой по-дебел.
Впрегнал бащата осем коня и натоварил друг железен прът — толкова дълъг и дебел, че осемте коня едва го влачели. Взел го синът в ръка, отчупил веднага малко от единия край и рекъл:
— Виждам, татко, че не можеш да ми намериш такъв железен прът какъвто ми трябва, затова няма да стоя по-дълго тук.
Тръгнал по света и се препоръчвал за ковашки калфа. Стигнал в някакво село. Там имало един ковач, който бил голям скъперник — искал всичко да бъде негово, а другите да нямат нищо. Отишъл младият великан при него и го попитал трябва ли му калфа.
— Да — казал ковачът, погледнал го и си помислил: „Бива си го този мъжага, ще върти здраво тежкия чук и ще си изкарва честно хляба“.
И го попитал:
— Каква заплата ще искаш?
— Никаква — отвърнал момъкът, — но през две седмици, когато плащаш на другите калфи, ще те тупвам по два пъти и ти ще трябва да изтърпяваш тия удари.
Скъперникът се съгласил, защото си мислел, че така ще спести доста пари.
На следващата сутрин новият калфа трябвало да развърти чука; но когато майсторът донесъл нажеженото желязо и момъкът стоварил чука върху него, желязото се разлетяло на късчета, а наковалнята се забила тъй дълбоко в земята, че не могли да я изтеглят с голи ръце. Разсърдил се скъперникът и рекъл:
— Слушай, не ми трябваш, защото удряш прекалено тежко. Какво искаш за единствения удар?
Момъкът отвърнал:
— Искам само мъничко да те поударя, нищо друго.
После така го ритнал, че го запратил през четири купи сено. Избрал най-дебелият от всички железни пръти в ковачницата, хванал го като бастун и си тръгнал.
Вървял, що вървял, стигнал до един неголям чифлик, който бил собственост на местния съдия, и
