Заложникът

Кастило разказа, че се е настанил в хотел близо до Белия дом и новото си работно място.

— Нали можеш да си го позволиш — попита с усмивка Хол.

— Да, господине.

— Тогава, ако си готов да се захващаме за работа, ще помоля госпожа Кенсингтън да ти покаже как харчим парите на данъкоплатците.

Три дни по-късно, докато Хол диктуваше на Мери-Елън, Кастило се показа на вратата и заяви, че имал дребен проблем.

— Какъв проблем?

— Трябва да ми кажете каква точно е длъжността ми. Имах чувството, че не ви е приятно да споменавам връзките си с армията, затова „майор“ не върви. Когато някой ме попита какво правя тук, отвръщам, че работя за секретаря.

— Така излиза, че си най-обикновен чиновник — обади се Мери-Елън. — Никой няма да ти обърне капка внимание.

Хол й се усмихна. Още от първия ден бе забелязал, че Чарли допада на Мери-Елън.

— Добре, Мери-Елън, какво предлагаш?

— Изпълнителен асистент — отвърна без колебание изпълнителен асистент Кенсингтън. — Това си има известна je ne sais quoi3 тежест сред висшия ешелон на бюрокрацията във Вашингтон.

— Само че той не е изпълнителен асистент — възпротиви се Хол.

— Той заема длъжността, която вие определите, шефе. А и кой ще знае какъв е точно?

— По силата на властта, с която разполагам — отвърна Хол, — си определен за мой изпълнителен асистент. Давай напред без колебание.

— Добре, господине. Благодаря ви, господине — отвърна Кастило. Обърна се към Мери-Елън. — Et merci mille fois, madame.4

Хол веднага се намеси.

— Знаеш ли френски, Чарли?

— Да, господине.

— А други езици?

— Да, господине.

Хол бе махнал с ръка, за да го подкани да му каже кои. Чарли се поколеба и Хол добави:

— Скромността не отива на един изпълнителен асистент. Кои други знаеш?

— Руски, господине. И унгарски. Немски. Малко арабски и няколко други.

— Мили боже!

— Езиците ми се удават.

— А на мен никак — призна Хол. — Имаш ли някакви планове за тази вечер, Чарли?

— Не, господине.

— А имаш ли фрак?

— Да, господине.

— Значи решено. Отиваме на прием в унгарското посолство. Когато задам на посланика въпрос, на който той не желае да отговори, той изведнъж забравя, че знае английски. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, господине.

— Къде научи унгарски?

— Още като дете, лелята на майка ми, унгарка, живееше с нас. Тя ме научи.

— Браво. Добре, Чарли, ще съобщя на Джоуел да мине да те вземе, преди да минете през нас. Къде живееш?

— Мога да ви чакам тук, господине.

— Казах, че Джоуел ще те вземе. В кой хотел си?

— В „Мейфлауър“, господине.

— В „Мейфлауър“ ли? — попита Хол. — Това не е ли доста скъпо място за човек, който разчита на заплатата на майор?

— Да, господине, скъпо е.

— Джоуел ще те вземе в седем без пет — разпореди се Хол и реши, че за момента е най-добре да не пита как така Кастило може да си позволи да живее в скъпия хотел. — Чакай го навън, на входа.

— Добре, господине.

В мига, в който Кастило затвори вратата, Хол посегна към слушалката на червения телефон на бюрото и натисна копчето, което му осигуряваше обезопасена линия с главнокомандващия на Центъра на обединеното командване.

— Здрасти, Мат. — Нейлър се обади след първото позвъняване. — Какво става?

— Току-що разбрах, че новоназначеният ми изпълнителен асистент, майор Кастило, си е взел стая в „Мейфлауър“. Как ще плати?

— Ще приемеш ли за отговор „Няма проблем“?

— Не.

— Виж, Чарли ми каза, че си е взел малък апартамент в „Мейфлауър“ — обясни Нейлър. — Сметката ще бъде покрита от „Кастило Ентърпрайзис“ в Сан Антонио. Или може би от „Тагес Цайтунг“.

— Кое?

— Това е вестник — всъщност верига от вестници — който Чарли притежава в Германия.

— Ти май не си ми казал нищо за него, Алън.

— Не си ме питал. Питаше за човек, който да ти носи куфарите и да говори испански. Пратих ти точно човека, който искаше.

— Каква е връзката ти с Чарли, Алън? Освен обичайните взаимоотношения между генерал с четири звезди и един от петте хиляди майори, които щъкат наоколо?

— Елейн го приема — трябва да призная, аз също — като третия ни син. Познаваме го още от времето, когато беше дванайсетгодишно сираче.

— И това си пропуснал да ми съобщиш.

— Не си ме питал, Мат — отвърна Нейлър. — Какво има, да не би да искаш да ми го върнеш?

— Не е това — отвърна Хол. — Ще предположа, че няма други скрити тайни, затова мога да ти кажа, че ще бъде изключително полезен.

Истината бе, че майор — в момента изпълнителен асистент — Кастило криеше още тайни, ала много бързо се оказа незаменим помощник на секретаря на Вътрешна сигурност. Освен това успя много добре да се сработи с останалата част от екипа. И Мери-Елън Кенсингтън, и Агнес Форбисън бяха очаровани от него. Хол реши, че това се дължи на майчинските им инстинкти, ала пред съпругата си призна, че и двете са малко влюбени в Кастило.

— Той е от онези мъже, около които жените пърхат като пеперуди около пламък.

— Мразя мъже, около които жените пърхат като пеперуди около пламък — бе заявила Джанис Хол.

В деня, когато Джанис мина през кабинета на секретаря и се запозна с Кастило, подхвърли на съпруга си, че трябва да го поканят на вечеря.

— Сигурно е много самотен в хотела — бе решила тя — и една домашно сготвена вечеря ще му се услади.

— Ти не мразеше ли мъжете, около които жените пърхат като пеперуди около пламък?

— Вината не е негова, а и той е приятен. Покани го.

Още от самото начало Кастило се разбираше чудесно и с Джоуел Исаксън, и с Том Макгайър. Хол малко се притесняваше за взаимоотношенията им, защото момчетата от Тайните служби не се впечатляват от никого. Само че Джоуел и Том — и двамата отлични психолози — изглежда бяха усетили, че майор К. Г. Кастило от Специалните части не е който и да е. Исаксън дори бе провел разговор с Хол и бе предложил да дадат на Кастило правомощията на агент от Тайните служби.

— Така ще може да минава безпроблемно по летищата. Ще може да носи и оръжие. Аз ще се оправя с момчетата в Тайните служби, ако кажете.