впечатление за болезненост.
— Аз съм Пиер Ниманс — заяви полицаят. — Главен комисар.
— И влизате вкъщи, без да звъните?
— Извинете ме. Вратата беше отворена. Вие ли сте съпругата на Реми Кайоа?
Вместо отговор жената изтръгна портрета от ръцете на Ниманс и го окачи на мястото му. Без да иска, Ниманс мерна бледата й слаба гръд през деколтето на износения пуловер. Потръпна.
— Влезте — каза жената неохотно.
Влязоха в тясна дневна, обзаведена грижливо и строго. По стените бяха окачени модерни картини. Симетрични линии, ярки цветове, неразбираеми фигури. Полицаят не им обърна внимание. Затова пък го порази нещо друго — силната миризма на някакъв химикал. Всъщност на лепило за тапети. Семейство Кайоа наскоро си бяха сменили тапетите. Тази подробност го разтърси. За пръв път се замисли за съсипания живот на двойката, за пепелта от изгорялото щастие, с която сигурно бе посипана скръбта на тази жена.
— Госпожо, идвам от Париж. Повика ме съдебният следовател, за да подпомогна разследването, свързано с изчезването на съпруга ви. Аз…
— Имате ли някаква следа?
Комисарят я погледна и внезапно изпита желание да счупи нещо — предмет, прозорец, каквото и да е. Тази жена беше изпълнена с мъка, но още повече с омраза към полицията.
— Засега нищо — призна той. — Но се надявам, че разследването…
— Питайте.
Ниманс седна на креслото срещу жената, която се настани на малко столче на разстояние от него, като прислужница.
— Прочетох показанията ви. Трябват ми само някои допълнителни сведения. Много хора ходят на екскурзии тук, нали?
— Да не мислите, че в Гернон има кой знае колко развлечения? Всички правят туристически преходи или се занимават с алпинизъм.
— Някой друг познава ли маршрутите на Реми?
— Не. Той не говореше за тях. И си имаше собствени маршрути.
— Разхождаше ли се или се катереше?
— Зависи. В събота тръгна пеша. Не възнамеряваше да се изкачва на повече от две хиляди метра височина. Не беше взел екипировка.
Ниманс замълча, после започна направо:
— Съпругът ви имаше ли врагове?
— Не.
Особеният тон на отговора го накара да зададе въпрос, който учуди и самия него.
— Имаше ли приятели?
— Също не. Реми беше необщителен.
— Какви отношения поддържаше със студентите, които ходеха в библиотеката?
— Контактите им се ограничаваха до попълването на фишовете за взетите книги.
— Нищо особено ли не се е случвало напоследък?
Жената не отговори. Ниманс настоя:
— Беше ли съпругът ви нервен, напрегнат?
— Не.
— Разкажете ми как изчезна баща му.
Софи Кайоа вдигна поглед. Цветът на очите й бе мътен, но миглите и веждите й бяха великолепни. Тя сви рамене.
— Затрупа го лавина през 93-а. Още не бяхме женени. Не знам нищо повече от това. Реми никога не говореше за този случай. Какво намеквате?
Полицаят не отговори и огледа малкото помещение. Познаваше отлично този вид жилища. Знаеше, че не е сам със Софи Кайоа. Споменът за мъртвия все още присъстваше, сякаш душата му приготвяше куфарите си някъде в съседната стая. Комисарят посочи картините по стените.
— Съпругът ви нямаше ли книги?
— За какво му са? През целия ден работеше в библиотеката.
— Там ли подготвяше дипломната си работа?
Жената леко кимна. Ниманс не спираше да наблюдава хубавото й сериозно лице. С изненада установи, че е срещнал две толкова привлекателни жени за по-малко от час.
— На каква тема беше?
— Олимпийските игри.
— Не звучи много интелектуално.
Софи Кайоа го изгледа презрително.
— Интересуваше го отношението между физическото усилие и свещеното. Между тялото и мисълта. Изучаваше мита за
— Извинете — прошепна Ниманс. — Не съм много запознат с философските въпроси… Това има ли връзка с фотографиите във вестибюла?
— И да, и не. Това са кадри от един филм на Лени Рифенстал за Олимпийските игри през 1936-а в Берлин.
— Впечатляващи са.
— Реми казваше, че тези игри са били подобни на древногръцките, основани на единството между тялото и духа, между физическата сила и философската мисъл.
— Не ставаше ли дума за нацистката идеология?
— Съпругът ми не се интересуваше от природата на изразената мисъл. Беше влюбен в сливането на идеята и на силата, на духа и тялото.
Ниманс не разбираше нищо от подобни брътвежи. Жената се наведе към него и изрече гневно:
— Защо ви изпратиха тук? Защо точно човек като вас?
Той не обърна внимание на агресивната забележка. Водеше ли разпити, винаги прибягваше до една и съща техника — нечовешка и студена: техниката на сплашването. Когато си полицай — и особено с мутра като неговата, — няма смисъл да си играеш на чувства или на психология. Попита с властен тон:
— Според вас някой имал ли е причина да мрази съпруга ви?
— Да не сте се побъркал? — каза тя. — Не видяхте ли тялото? Не разбирате ли, че съпругът ми е убит от луд човек? Че го е нападнал някой умопобъркан? Че го е бил, изтезавал, измъчвал докрай?
Полицаят дълбоко въздъхна. Мислеше си за тихия безплътен библиотекар и за агресивната му жена. Смразяваща кръвта двойка. Попита:
— Вървеше ли бракът ви?
— Какво ви интересува това?
— Моля ви, отговорете ми.
— Заподозряна ли съм?
— Добре знаете, че не сте. Ако обичате, отговорете на въпроса ми.
Младата жена му хвърли леден поглед.
— Искате да знаете колко пъти седмично се чукахме ли?
Ниманс настръхна.
— По-добре ще направите да ми сътрудничите, госпожо. Върша си работата.
— Махайте се оттук, мръсно ченге.
Зъбите й не бяха съвсем бели, но в извивката на устните й имаше нещо чаровно и трогателно. Ниманс гледаше устата, острите скули, очертанията на веждите върху безцветното лице. Какво значение имаше тенът, цветът на очите — всичко това беше въпрос на осветление. А красотата беше въпрос на линии. На очертания. На чистота. Полицаят не помръдваше.
— Махайте се! — изкрещя жената.
— Последен въпрос. Реми винаги е живял в университета. Кога е служил в армията?
Софи Кайоа се обърка. Стисна ръце, сякаш внезапно й бе станало студено.
