Ренс въздъхна:
— Става дума за убийство.
— В Париж?
— Не, в Гернон. Малко градче в Изер, близо до Гренобъл. Университетски град.
Ниманс придърпа един стол и седна срещу дивизионния.
— Слушам те.
— Намерили са тялото вчера привечер. Заклещено в скалите над реката покрай парка на университета. По всичко изглежда, че става дума за престъпление на умопобъркан.
— Какво знаеш за тялото? На жена ли е?
— Не. На мъж. Младо момче. Библиотекаря на факултета, доколкото разбрах. Тялото било голо. Имало е следи от мъчения — порезни рани, изгаряния… Споменаха и удушаване.
Ниманс постави лакти на бюрото и запремята в ръце някакъв пепелник.
— Защо ми разказваш всичко това?
— Защото смятам да те изпратя там.
— Какво? Да разследвам убийството? Местните от Гренобъл ще заловят убиеца за една седмица и…
— Пиер, не се прави на глупак. Много добре знаеш, че не е толкова лесно. Говорих със съдията. Той иска специалист.
— Специалист по какво?
— По убийствата. И по нравите. Подозира сексуални подбуди. Така де, нещо подобно.
Ниманс проточи врат към светлината и усети топлината на халогенната лампа.
— Антоан, не ми казваш всичко.
— Съдията се казва Бернар Терпант. Стар приятел ми е. И двамата сме от Пиренеите. Страх го е, чаткаш ли? И иска да приключи с тази работа възможно най-бързо. Да избегне слуховете, медиите, всички гадории. След няколко седмици започват занятията. Дотогава убиецът трябва да е заловен. Ясен ли съм?
Главният комисар се изправи и се върна до прозореца. Вгледа се в малките като карфички светлини на фенерите, в тъмните куполи на парка. Ужасът от последните часове още го владееше — ударите с мачете, околовръстният булевард, преследването по тенис-кортовете. За сетен път си помисли, че обаждането на Ренс му бе попречило да убие човек. Помисли си за пристъпите на неконтролируема ярост, които замъгляваха съзнанието му, разкъсваха времето и пространството и го подтикваха да извърши най- лошото.
— Е? — попита Ренс.
Ниманс се обърна и се подпря на перваза на прозореца.
— От четири години вече не водя такива разследвания. Защо ми предлагаш точно това?
— Имам нужда от опитен човек. А и знаеш, че централните служби могат да изпращат свой подчинен където и да е във Франция. (Пръстите му потропваха по масата.) Използвам властта си.
Полицаят с очилата с железни рамки се усмихна.
— Изкарваш вълка от леговището му, а?
— Точно така. За теб това ще е разнообразие. Аз ще направя услуга на стар приятел. А междувременно ти поне няма да пребиеш някого…
Ренс взе листата на един факс, които се белееха на бюрото му:
— Първите заключения на жандармите. Искаш ли ги?
Ниманс се приближи до бюрото и смачка хартията.
— Ще ти се обадя. За новини от болницата.
Полицаят напусна сградата на улица Троа Фонтано и се отправи към дома си на улица Лабрюйер в девети район. Голям, почти празен апартамент с излъскан като у стара дама паркет. Ниманс взе душ, почисти раните си — бяха повърхностни — и се погледна в огледалото. Костеливо лице, прорязано от бръчки. Късо подстригана коса, лъскава и прошарена. Очила с метални рамки. Усмихна се на образа си. Не би искал да срещне тази мутра на пуста улица.
Натика малко дрехи в един спортен сак, пъхна между ризите и чорапите една пушка-помпа ремингтън, калибър 12, няколко кутии с патрони, както и пълначи за револвера. Накрая сложи два зимни костюма в калъфа им, като добави няколко вратовръзки с екстравагантни шарки.
По пътя към Порт дьо ла Шапел се отби в денонощния Макдоналдс на булевард Клиши и набързо погълна два сандвича със сирене, без да изпуска от поглед паркираната си наблизо кола. Три часът сутринта. На белезникавата неонова светлина в мръсното помещение бродеха познати призраци. Чернокожи с прекалено широки роби. Проститутки с дълги ямайски плитки. Наркомани, бездомници, пияници. Всички тези същества принадлежаха към някогашната му вселена — уличната. Вселената, която напусна, за да се заеме с добре платена и почтена канцеларска работа. За всяко друго ченге работата в централната администрация би означавала издигане. За Ниманс тя бе равнозначна на изгнание — позлатено изгнание, което го бе уязвило. Отново се вгледа в сумрачните създания, които го заобикаляха. Тези видения бяха дървета от неговата гора, същата, в която някога бе ходил на лов.
Качи се в колата си, пусна дългите фарове и подкара с пълна скорост, без да се съобразява с радарите и ограниченията на скоростта. В осем часа сутринта се отклони от магистралата и се отправи към Гренобъл.
Отдалеч забеляза университета — големи модерни сгради от бетон и стъкло, оградени отвсякъде от тревни площи. Ансамбълът напомняше на санаториум с размерите на административно градче.
Спря колата. Взе бинокъла си и излезе. Огледа пейзажа. Реката не се виждаше. Съобрази, че тече зад стената от скали. Внезапно забеляза една подробност. Не, не се беше излъгал. Върна се в колата и подкара. Бе видял между скалите жълтата флуоресцираща лента на националната жандармерия:
ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО
3
Ниманс се отправи към скалите, където се очертаваха завоите на тясна пътека. Скоро се наложи да спре, тъй като пътят не беше достатъчно широк. Излезе от колата, мина под лентата и стигна до реката.
Тук течението й бе спряно от естествена преграда. Водата обаче не се пенеше, както очакваше Ниманс, а образуваше бистро и спокойно езерце. Като лице, от което гневът внезапно е изчезнал. По-нататък вдясно реката продължаваше да тече и очевидно прекосяваше сивкавия град долу в долината.
Ниманс рязко спря. Вляво от себе си видя сведен над водата човек. С рефлекторен жест попипа колана си и закачените на него белезници изтракаха. Човекът се обърна и му се усмихна.
— Какво правите тук? — грубо попита Ниманс.
Непознатият продължи да се усмихва, без да отговаря.
Изправи се и си избърса ръцете. Беше млад мъж с нежно лице и руси щръкнали коси. С яке от еленова кожа и панталон с щипки. Отвърна с ясен глас:
— А вие?
Тази непринуденост обезоръжи Ниманс. Той кисело заяви:
— Полиция. Не видяхте ли лентата? Надявам се да имате добра причина да не спазите забраната, защото…
— Ерик Жоано от полицията в Гренобъл. Дойдох на разузнаване. Още трима колеги ще пристигнат по- късно.
Ниманс слезе при него на тясната брегова ивица.
— Къде са дежурните? — попита.
— Освободих ги за половин час. Да закусят. (Безгрижно сви рамене.) Имам работа тук. Исках никой да не ме безпокои… комисар Ниманс.
Сивокосият полицай примигна. Младежът продължи:
— Веднага ви познах. Пиер Ниманс. Бивша слава на полицията. Бивш комисар от Бригадата за борба със
