съпричастен.
— Ще видят те кой е Бабашкин — мърмореше в ложата Изобретателя. — Така ще им напълня касите, че ще полудеят. Ще преустроя цялото театрално дело.
Но истинският триумф го очакваше в последното действие. Главният мълчеше, за да не му пречи. Невидими енергийни нишки свързваха Заднепровска с хитроумната машина и тя хипнотизираше залата само с присъствието си на сцената.
Другите актьори също се издигнаха. Героят любовник, който играеше ролята на Василков, се издигна до принципно нова трактовка на образа. Чувствуваше, че в крайна сметка не той ще накара Лидия да живее по сметка, а обратното — Чебоксарова и дъщеря й ще му покажат какво значи истински нечовешки и безжалостен бюджет. Бяха го излъгали и предали, много неща прегоряха в душата му, от хищник той се превърна в жертва, а после отново стана победител, но вече друг, по-суховат и циничен. Героят любовник твореше безстрашно, всичко се развиваше в някакъв гладък, насочващ ритъм, дори сърцето престана да го стяга, аортата му взе да се разширява, а стената на лявото му предсърдие — да възвръща гъвкавостта си.
Очарованата зала бе притихнала. На сцената се извършваше тайнство. Нарисуваните бръчки оживяваха, залепените бради и мустаци се сраснаха, а зелените драперии — надупчено като сито парче платно — се превърнаха в следоточие на порока, те обвиняваха и намекваха за неизбежното възмездие.
Разпоредителите се бяха подпрели на вратите и бяха застинали. Гримьорът, шивачът и сценичните работници се бяха струпали в проходите зад кулисите. Местният автор се беше успокоил и в главата му се оформяше първата в живота му добра рецензия за спектакъл.
Улиците около театъра бяха притихнали. Спяха под звездите и древните кубета на църквата от XV век, и гигантският уелсовски марсианец — строителният кран. В дълбините на Космоса плуваха безбройни световепланети, бушуваха огромни маси от нажежена материя, но в цялата Вселена нямаше по-хубаво място от малкото градче с неговия районен театър, който се бе издигнал до всичко прекрасно, направено от хората и съществуващо в мирозданието изобщо.
Последно усилие под ръководството на апарата Заднепровска направи в нямата сцена. Тепятев вече беше казал своето, вече се беше прегърнал с Кучумов, Лидия се доближи до Василков и плахо се притисна до него.
Надежда Антонова, съсредоточила върху себе си вниманието на цялата зала, вдигна ръка, сякаш искаше да оправи не само прическата си, а и нещо много по-голямо, но я отпусна безсилно, завършвайки собствения си безсмислен живот и цял един период от живота на руския народ, и спектакъла.
С трясък се пукна последната резервна леща, но зрителите го приеха като част от режисьорския замисъл. Настана тишина, после се изви буря, каквато малката районна сцена не беше виждала. Със зачервени лица гражданите ръкопляскаха с всичка сила, споглеждаха се и викаха „бис“. Актьорите, изведнъж усетили умората, се кланяха отново и отново и извеждаха напред Заднепровска, Главният режисьор изтича някъде и когато бурята от аплодисменти започна да затихва, се върна отново в ложата.
— Забележително! Великолепно! Вие сте гений.
Изобретателя имаше безкрайно озадачен вид.
— Кое е забележителното?
— Това, което направихте. Как играеше тя! Това е колосален успех.
— Глупости — каза Изобретателя с неочаквана злоба. Той държеше в ръка кабела на апарата си с щепсел на края. — Нищо не е станало и това са страшни глупости. — Той пристъпи към контакта на стената на ложата, ядосано го дръпна и го откъсна съвсем. — Та тук дори кабел няма. За никъде не е свързан. Този в театъра ви е не монтьор, а негодник. Апаратът изобщо не е работил, разбирате ли?
— Как така? — учуди се главният. — Монтьорът ни наистина е пияница. Но ето тези лампички светят — и зелената, и жълтата.
— Та те са с батерийки. Нали ви казвам, че самият апарат изобщо не е бил включен. А батерийните са от джобно фенерче. За да е по-солиден, да прави впечатление на такива като вас. Никой няма да ми повярва, че съм направил електронен апарат, ако няма зелена лампичка. — Той се отдръпна настрани, изсекна се и кой знае защо изтри с кърпичка и очите си. — Винаги нещо ще попречи да се проведе чисто опитът. Всеки път ей така се проваля… Но вие нали разбрахте, че апаратът по принцип работи? Когато го бях насочил към вас, нали почувствувахте?
— Да, да. Разбира се — махна с ръка главният. — Значи, апаратът не е работил. Но защо тогава…
И той дълбоко се замисли.
Информация за текста
© Север Гансовски
Север Гансовский
Электрическое вдохновение,
Източник: http://sfbg.us
Публикация:
МЛЕЧНИЯТ ПЪТ. 1984. Изд. Георги Бакалов, Варна. Биб. Галактика, No.54. Сборник разкази и повести. Съставител: Димитър ПЕЕВ. Превод: Александра КАНАЗИРСКА, Александър КЮЧУКОВ, Валентина Димитрова [Шесть гениев (1965), Идеть человек (1971), Человек, которы сделал Балтийское море (1981), Север Гансовски]. Предговор: Бие ли човешкото сърце? — Александър КЮЧУКОВ — с. 5–8. Художник: Текла АЛЕКСИЕВА. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 70?100/32. Печатни коли: 21. Страници: 336. Цена: 2.00 лв.
Съдържание:
[[807|Пробуждане]] — с. 9;
[[806|Винсент Ван Гог]] — с.42;
[[804|Електрическо вдъхновение]] — с.136;
[[805|Денят на гнева]] — с.160;
[[803|Черният камък]] — с.195;
Нова сигнална — с.236;
Човекът, който направи Балтийско море — с.272;
Млечният път — с.289.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/804]
Последна редакция: 2006-08-06 16:29:20
