Изведнъж папуасът млъкна. Рижавият скочи.
— За какъв дявол си се домъкнал тук?
— По-тихо, по-тихо — каза Мишел. — Петър е дошъл при нас.
— Петър не дойде при жълтия туан — с достойнство рече папуасът. — Петър дойде при двамата туани. — Но въпреки това отстъпи крачка назад.
— Марш оттук! — закрещя рижавият. — Пръждосвай се, докато не съм ти надупчил търбуха!
Той извади от джоба си револвер и освободи предпазителя. Работата замириса на убийство и аз почувствувах, че гърбът ми плувна в пот.
— Петър ще дойде при двамата туани на шхуната — рече папуасът. — Утре може да отидем да видите Господаря. Петър ще дойде с лодката си. — Той се обърна и бързо се отдалечи.
— Свини такива! — завика след него холандецът. — Съвсем безочливи станаха! Никакво уважение към белия човек!
Взехме акулата и си тръгнахме.
— Чакайте — извика рижавият, — нямате ли на кораба малко ром или уиски?
— И двамата имаме язва в стомаха — обясни Мишел. — Нямаме нито капка спирт.
— А-а — рече разочаровано холандецът.
През нощта маларията почти не ме остави да спя. Задрямах чак на разсъмване. Когато се събудих, видях, че край борда на шхуната се люлее над вълните папуаска лодка. Докато спускахме аквалангите и апарата, Мишел успя да ми разкаже какво бе научил от брадатия ни приятел. Всички папуаси тук били напълно подчинени на рижавия холандец. Тоя се появил в тоя край веднага след войната, въоръжен, бесен, зъл и заявил, че ще бъде вождът на целия окръг. Подгонил папуасите за смола в планината и започнал да задига най-хубавите девойки от селата. Когато трима момци опитали да протестират, рижавият с помощта на холандските власти ги натикал в затвора в Соронг. (Според Мишел нашият Петър също е седял зад решетките.)
— И знаеш ли — каза ми Мишел — какво ме озадачи? Папуасите наричат рижавия също „господаря“.
С една дума тази новина съвсем ме обърка, но време за размишления нямаше.
Петър стоеше на кърмата с голямо еднолопатно весло — пагай — в ръце. Папуаската техника на корабостроене не предвижда в лодките пейки, затова в тях се седи дяволски неудобно. Криво-ляво се настанихме.
Трудно ми е да разкажа, господине, за това първо наше посещение при Господаря. Тези неща трябва да се преживеят, за да има човек представа за тях.
Петър караше лодката все по-наляво и по-наляво от селото, все по-близо до рифа, който боботеше като десетина товарни влака. Лодката беше лека като черупка от яйце и вълните правеха с нея каквото си искат. Ту хоризонтът се издига над главите ни, като че ли целият свят се е разбеснял (а ти си вече мокър до кости), ту слънцето безразсъдно полита стремглаво надолу, а под лъжичката ти призлява, повдига ти се, защото чувството ти за равновесие не успява да следва всички тия скокове. Отпреде ти ту черна кипяща пропаст, ту могъща зеленикава стена, заобиколена с бяла пяна — стотици тонове тежка солена вода, с които морето си играе, също като дете с играчка… А Петър само се хилеше, като гледаше нашите свити на краваи фигури.
Така плавахме около час, стигнахме съвсем близо до ревящия риф, заобиколихме пясъчния нос и неочаквано навлязохме в тиха вода. Срещу нас се носеше голям скалист остров — остров Апусеу. Отдясно, на около километър, беше брегът. Изведнъж стана тихо. Грохотът на рифа долиташе до нас като отминаваща буря. Петър гребеше предпазливо и внимателно се вглеждаше във водата. Със себе си носехме двуцевна пушка, калибър тринайсет милиметра. Папуасът даде знак да я приготвим. Сърцата ни се свиха от вълнение. Господаря беше някъде тук. Какво ли беше все пак това животно? На какво ли приличаше? Спогледахме се с Мишел и той облиза пресъхналите си устни. На това място нямаше никакво вълнение. На някакви си само триста метра зад нас вълните кипяха, беснееха, край брега се пенеха зайчета, а тук повърхността беше като огледало, водата прозрачна като кристал. Тихо, спокойно езеро сред морето. И нищо не го отделяше от морето. Някакъв каприз на теченията, прибоя и ветровете. Лодката спря.
— Тук — рече Петър. — Господаря е тук.
— Как тук?
— Нека туаните погледнат към брега.
Петър посочи тясната пясъчна ивица в подножието на скалистия остров. Погледнахме натам и ахнахме. Десетки сплескани и изсмукани акули се търкаляха по белия пясък и още няколко се люшкаха във водата край самия бряг. Какъв ти апарат! Просто забравихме за снимките. Аз стисках приклада на пушката с такава сила, че пръстите ми побеляха.
— А къде е самият Господар? — запита Мишел шепнешком. — Там, на брега ли?
— Тук. — Папуасът посочи с пръст водата. — Той е тук, под лодката.
Вгледахме се във водата, но там нямаше нищо. По дъното ясно се виждаха дребните камъчета, водорасли, всевъзможни ракообразни (така ясно като в слънчево време в съвсем прозрачна вода).
Петър гребна още няколко пъти. Сега дъното под нас вече не се виждаше. Малка рибка изскочи край самата лодка, замря за миг, а после потрепна и се скри в зеленикавата бездна. И едновременно във въздуха се разнесе някакво слабо пукане. Даже не пукане, а изщракване.
Седяхме съвсем тихо и чакахме. Пушката беше готова. Струваше ни се, че ей сега от дъното ще изскочи нещо страшно. Мишел хвана изведнъж маската на акваланга:
— Ще се спусна.
— Не — рече Петър.
— Да — каза Мишел.
— Не — повтори Петър. — Опасно е.
— Въпреки това — Мишел ми кимна. — Осигурявай.
Той постави на лицето си маската, пъхна в устата си гумения мундщук и прехвърли крака през борда.
След минута беше вече във водата и с Петър видяхме как стремително се спуска надолу. Петър беше изплашен, но не много. Само силно възбуден. Мина минута. Мишел изчезна, гроздове мехурчета заизскачаха от зелената бездна… Още една минута… Още една…
Нервите ми бяха напрегнати до скъсване, господине. Надявам се, че ме разбирате. Тази тишина, тъй странна в бушуващото море, мъртвите скали, акулите на пясъка…
Не знам какво ми стана, но след трите минути напрежение изведнъж неочаквано и за самия мен вдигнах пушката и стрелях косо във водата и с двете цеви.
В същата минута видяхме с Петър как Мишел започна да се издига. Бързаше нагоре с отчаяни резки движения като човек, преследван от нещо. Изскочи на пет метра от лодката и веднага заплува към нас. Помогнах му да се прехвърли през борда. Мишел махна маската и трябва да ви кажа, че беше бял като платно.
— Здравата се изплаших.
— От какво?
Той вдигна рамене:
— Сам не зная от какво.
— Но спусна ли се на дъното?
— Да, до самото дъно.
Мишел пое няколко пъти дълбоко въздух.
— Там имаше нещо — рече той, — само че какво — не знам. Разбираш ли, в миг почувствувах, че не съм сам там, в дълбочината. Нещо ме следеше, нещо знаеше, че съм там. Усетих го с цялата си кожа. Ужасно се изплаших.
— А какво беше това?
— Не знам. Спуснах се на дъното и отначало нямаше нищо. Дъно като дъно. Отлична видимост, прекрасни условия за снимки. А сетне почувствувах много ясно, че там има нещо.
Рибка се мярна край веслото. Водата около нея изведнъж потъмня и пак се зачу изщракване. Рибката
