калитул на малкото миньорско градче Боринаж, като чува проповедите му, изпада в ужас. Девойката, обект на първата му любов, се премества в друг град веднага след неговото обяснение. Обществото го заклеймява като нищожество и неудачник. И той наистина не е в състояние да се приспособи към света, в който живее, не умее дори да си изкарва прехраната. Някаква шизофренична правдивост, съчетана с гневен и заядлив характер, го довежда до катастрофа, за каквото и да се захване. Роднините се срамуват от него, стремят се да го държат по-далеч от себе си. Той се скита от единия край на Холандия до другия, окъсан, гладен, преживявайки с жалките грошове, които могат да му изпращат брат му и презиращият го баща. 1883 година заварва Ван Гог в малкото селище Хогевен в северната част на страната, където той решава да се отдаде изцяло на изкуството и да се научи да рисува. Но няма опит, никой нищо не му е показвал, принуден е да създава своя техника и собствена теория. В писмата си до Теодор, превъзмогвайки гордостта си, той го моли да му окаже поне мъничко доверие, да му даде поне капчица топлина. Спестява за бои и хартия от тези суми, които брат му му изпраща за храна. Но при това той нерядко застава в позицията на съдия и посвещава цели страници на сурова критика на съвременната му живопис.
Честно казано, увлякох се по тези писма, нещо сурово и величествено звучеше в тях. Дори ми се прииска да видя по-скоро самия художник.
Материализирах се през 1883 година отново в Париж, пак там, на „Клиши“, веднага отидох на гарата, взех влак до Утрехт, оттам по канала Мепел — до Зюйдвалде, с пощенската кола — до градчето Амстеланд и после пеша до Хогевен. Бяха ми нужни около три денонощия, за да измина петстотин километра, и ще ви кажа, че това бяха нелеки километри. Влакът едва се влачи, малките вагончета дрънчат и стенат, в каютата на парахода няма къде да се обърнеш, в колата въобще едвам влязох. Навсякъде мухи, а когато ги няма, за тебе се залавят дървеници и бълхи, които във влака и на парахода са предостатъчно. Тази година пролетта закъсня в цяла Европа. В своето време си бях приготвил палто от съответната епоха, но в последния момент реших, че е твърде тежко и грубо, в резултат на което на слънце все пак ми бе горещо, а след като залезеше, ставаше студено. И по друга причина отминалата преди сто години епоха никак не ми приличаше на курорт. В Париж през 1895 година хората се разхождаха безгрижно, но както съобразих впоследствие, това се дължеше на неделния ден и на факта, че бях попаднал в чиновнически квартал. Сега стана ясно, че хората работят и не си поплюват. И всичко ръчно. Метачът мете, орачът оре, копачът копае, тъкачът тъче, огнярят без почивка хвърля дърва в огъня, навсякъде мият, перат, изтупват. Стават с изгрева, лягат със залеза и постоянно грижи, непрекъснато движение, четиринадесет часа работа се смятат все още за недостатъчни. Едва в нашето време да се трудиш, означава да работиш с главата. А там едва ли не всичко чака на мускулната сила на човека, която движи този свят. Където и да погледнеш, ръцете не се спират.
До Амстеланд стигнах привечер, оттам до Хогевен оставаха около три километра. Разчитах да отида при Ван Гог, да купя картината и да успея тъкмо за нощната пощенска кола, която ще ме докара обратно до шлепа в Зюйдвалде.
Местността беше тъжна, безцветна. Равнина, блата, огради и нищо друго. От моя гледна точка истинският художник тук не би могъл и да се вдъхнови.
Добрах се до мястото, питам за „господина, който рисува“, показват ми някакъв курник в самата покрайнина. В такава колибка сто години по-късно и куче би се срамувало да нощува. Наистина тя не беше изключение, доколкото цялото това село (или град) се състоеше от няколко десетки също такива постройки.
Чукам, канят ме да вляза. Влизам и веднага си казвам, че повече от три минути няма да издържа в тази дупка. Задушно, отопляват се с въглища, влага, мръсотия, сажди. Създава се впечатлението, че тук и един човек не би се побрал, обаче в стаята са цели шестима. Старец, който пуши воняща лула, жена с пеленаче — държи го с една ръка, а с другата се опитва да търка нещо в дървеното корито. Старица на легло, мъж с квадратна челюст, който бавно дъвче нещо на масата, гребейки от паницата, и червенокос юноша, седящ малко встрани от другите. Той гледа през прозорчето. Седи на кранчето на скамейката, неестествено изпънат, като човек, който е тук за малко, който, изглежда, навсякъде е за малко. И всичко това е толкова осветено, замътено и премрежено от жълтото огънче на газена лампа, окачена на ниския черен таван.
Очите на всички се обръщат към мен, само мъжът на масата не вдига тъпия си, равнодушен поглед от паницата. Питам може ли да видя господин Ван Гог. Минутно объркване, юношата става, идва при мене. Раздразнено повтарям, че ми трябва художникът Ван Гог. Всички ме гледат с недоумение, юношата прави неловък жест и изведнъж виждам, че това не е момче, а възрастен мъж.
Той има рижа рядка брада, остри скули, хлътнали бузи, изпъкнало широко чело с големи плешивини и рядка, сресана назад коса. Чертите на лицето му са рязко очертани, определени. Според мен изглежда не на тридесет, а на цели четиридесет и пет и само дребният ръст, нелепата къса куртка и напрегнато изпънатата осанка го правят да прилича на момче.
— Аз съм Ван Гог — казва той и леко се покланя, но не с главата, а с тялото си.
Поздравявам, представям се с измислена фамилия.
Той се покланя сдържано още веднъж.
Оглеждам се, положението е някак си неловко. Аз стърча по средата на стаята в неудобна поза, нямам възможност да се изправя, тъй като таванът е много нисък. Не знам дали да започна разговора тук, или да излезем на улицата, където вече започва да се стъмнява. Аз съм готов и да изляза, но няма ли това да се стори неучтиво на домакините? От друга страна, просто не мога да стоя така прегърбен.
Ван Гог мълчи, останалите — също.
Пак се оглеждам, отникъде никаква помощ. Чувствувам се страшно тъпо. Изкашлям се, казвам, че бих искал да разгледам неговите рисунки и може би да купя нещичко.
А, рисунките! Лицето на Ван Гог моментално светва, той по младежки се изчервява. Ама разбира се, моля, с удоволствие! Той е много радостен и поласкан.
Бързо прави две крачки встрани, навежда се, бърка под леглото на старицата, измъква оттам купчина платна и скици. Изправя се, но всичко това няма дори къде да се разположи и той остава да стърчи така, гледайки не домакините, а мен.
Мъжът на масата бавно облизва лъжицата, става, поставя паницата на прозореца. Казва нещо на стареца. Отиват заедно при старицата, тя с мъка смъква краката си от леглото. Старецът намята на раменете й шал и тримата излизат навън. Жената, поставила детето на скамейката, сваля престилката си, изплаква ръцете си в същото корито, избърсва с парцал масата, която и без това е чиста, ако при тези условия изобщо може да се говори за чистота. Издърпва фитила на лампата, взема детето и сяда с него до печката. Прави всичко бързо и мълчаливо.
Теренът е освободен, Ван Гог поставя своята купчина на масата. Той все още не ми предлага да седна, гледа към жената. Тя, като че ли усетила погледа му, се обръща към нас, избърсва табуретката със същия парцал и я побутна към масата.
Сядам най-после и Ван Гог започва да ми показва рисунките. Той се е променил напълно, изразът на озлобление е изчезнал, сините му очи не са вече толкова строги, лицето му свети.
Рисунките са предимно с туш, някои на тонирана хартия, но повечето на обикновена. Много от тях аз познавам твърде добре: „Момиче сред дърветата“, „Рибари, посрещащи лодка“, „Хогевенската градина през зимата“. В бъдещето върху всяка от тях ще се появи специална литература, те ще получат номера в каталозите, задължителни при цитиране, и всякакви допълнителни означения. Спомням си, че понеже „Хогевенската градина“ е изпълнена в два варианта, единият от които след сто години ще се окаже в будапещенския Музей на изящните изкуства, а другият — в Ню Йорк, между специалистите от двата града ще се разгори ожесточен спор кой вариант на знаменитата рисунка е първи. Но дотогава ще изминат още десет десетилетия, а засега художникът, гладен и мършав, се суети около масата и тревожно, плахо поглежда в очите ми, стараейки се да разбере дали поне нещо ми харесва.
Той започва да говори, задава въпроси, но не дочаква отговорите. Залива ме със словесни потоци като фонтан, гейзер, лавина.
Аз въобще обичам ли рисунката?… Лично той смята, че рисунката е основата на всяка живопис, ако ще масло, ако ще — акварел. Само рисунката дава свобода в овладяването на перспективата и пространството, при това за тази свобода се заплаща сравнително евтино, тъй като тушът и хартията не са чак толкова скъпи, ако говорим за материалната страна, докато в същото време за акварелните бои трябва да се дават
