Ясновидството на държавническия поглед

религията си. През всичките тези години на принудително и доброволно изгнаничество той бавно и сигурно се е отдалечавал от ромеите и се е приближавал към българите, но не е успял да приближи тях до себе си — и в това е неговата драма.

При изграждането на образа на Велизарий Вера Мутафчиева използва познати прийоми, дали богати плодове в нашата литература от различни периоди. Хроникьорът печели доверието на читателя, като представя и ситуации, които го рисуват в не особено привлекателни краски: когато се налага да се отплати за своя пощаден живот и трябва да поеме отговорността за убийството на първожреца, за да оневини Аспарух, той свидетелствува за собствената си мекушавост, за самоуниженията си (спомни си, драги читателю, подобните саморазкрития на Софроний в неговото „Житие“) или на два пъти признава безсилието си да предаде с думи величието на картината по време на битката с византийците и изживяването при раздялата с хана (тук пък се сещаме за сходството в маниера с Алековото възклицание при описанието на Ниагарския водопад).

Ако Аспарух има самосъзнанието за творец на историята, превръща в затворен в самотата си, непреклонен владетел, поел със сигурна ръка юздите на своя народ. Негово твърдо убеждение е, че държавното устройство превъзхожда „всички недържави“, че „народ без държава е обречен да изчезне“. Тази прозорливост пробужда цялата му физическа и духовна енергия и създава държавника, преди българите да са се сдобили със собствена държава. Ясновидството на държавническия поглед на Аспарух му помага не само да познае земята, предречена от Пагане, но и да я завоюва, защото вярва, че най-добрата поличба е постигнатата с чест и сила победа.

Вера Мутафчиева притежава таланта да си служи с „могъщата и очарователна простота на варварското слово“. Това й дава възможност да извае монолитния образ на човека и хана, овладял „най-трудното изкуство — мисленето“. Нещо повече, той съчетава това изкуство с умното действие. Аспарух съумява да осъществи замисъла си за могъща и единна държава, разположена сред красива природа, и е изпълнен със съзнанието, че времето е преломно и той именно е личността, призвана да твори историята. Но „историята не е самото минало — с основание твърди Константин Погонат, — а онова, което знаем за миналото“. И по- нататък: „Забрава ще покрие българските победи — варваринът умее да върши история, но не умее да я пише. Тогава? Тя все едно, че не е била. Прав ли съм?“ Прав е василевсът. Затова Мутафчиева въвежда в повествованието си Велизарий — сюжетната рамка на романа, — който поема функцията на историческата памет за трудното, но велико начало на Аспаруховата държава. Този роден патриций остава верен на себе си и описва всичко както диктува съвестта му, пренебрегвайки императорското желание-нареждане да предаде събитията така, както би трябвало да изглеждат, видени от трона на василевса. Има дълбока ирония във факта, че писателката отрежда истината за българите (за техния бит, нрави, обичаи, подвизи, теглила и пр.) да бъде разкрита не от друг, а от техния враг — потомствения константинополски велможа. Към тази истина Велизарий пътува толкова дълго, колкото е и преселението българско. Докато траят битките за оцеляване и народът мъчително скъсва със старите огнища и с почти ирационален страх преминава през неизвестността, за да открие своето постоянно убежище, Велизарий също преживява болезнена раздяла с наслоените от предците му предразсъдъци, раздяла с презрението към варварите. Животът му сред българите представлява сблъсък — сравнение между две политики, между две култури. Постепенно познанието за тях, вместо да засили надменността и омразата, го превръща от враг в приятел, който се възхищава от варварската мъдрост, прямота и искреност в отношенията, от разбиранията за чест и достойнство, от природосъобразния живот, от всеотдайната борба да Велизарий е изцяло обзет от отговорност пред поколенията като летописец на същата тази история. Той само привидно пише за василевса, а в действителност мисли единствено за бъдещия си читател, като не пропуска възможността да се обърне към него, за да му обясни, че не всичко може да се побере в една книга (а какво остава за един послеслов?), спира се да пофилософства за същността на битието, за смисъла на човешкия живот, за световните въпроси. Накрая (от глава 25 на Втора част нататък) започва да разказва даже и онова, което не е видял, а му е преразказано, вмъквайки нов ракурс, фокусиращ другата страна — на Константин Погонат и неговата войска. Въвеждайки втори зрителен ъгъл откъм византийския стан, осветяващ неприятни за ромеите подробности, Велизарий доказва, че не за императора е предназначен неговият труд, а за потомците, които ще имат нужда от истината. Особено показателен в този смисъл е финалът: „Както и да умра, аз все пак живях, хора! Сбогом завинаги… До утре!“ Последните думи манифестират вярата на Велизарий в безсмъртието на писаното слово — то остава и за утрешните хора, и вовеки .

В едно интервю Вера Мутафчиева казва: „Чувам хода на времето.“ Вярвам й. Защото се е гмурнала дълбоко в историческите пространства и познава великолепно събитията преди и след описваната епоха, защото разполага сюжетите и героите си в контекста на цялостния исторически процес, защото го съизмерва с всички отминали периоди на човешката цивилизация и с днешния ни ден. За това тя има сетива, улавя хода на времето и ориентира по него себе си и своите произведения.

,

Информация за текста

© 1989 Мария Гарева

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10177]

Последна редакция: 2006-12-18 20:17:49