Преди да потегли, каза на Нина, че след работа ще се срещне с приятели в „Сълис“, известен бар в града. Успокои я, че ако пие повече от едно питие, няма да се прибере с колата, а ще вземе такси.
Всичко това бе лъжа.
Не, той нямаше да отиде в града да разпусне. Щеше да отиде там да ловува.
ВТОРА ГЛАВА
Регън Мадисън бе прекарала три нещастни дни и нощи заобиколена от отрепки. Те сякаш бяха навсякъде — на летищата, в хотела, по улиците на Рим. Отрепките, както тя ги определяше, бяха похотливи, но богати стари мъже с два пъти по-млади любовници. Регън изобщо не бе обръщала внимание на подобни двойки, преди Емерсън, пастрокът й, да се ожени за Синди, която бе почти дете. Регън разбираше какво му харесва в нея. Тя имаше тяло на стриптийзьорка. Освен това коефициентът й на интелигентност бе колкото на парче шперплат. А това я правеше идеална за него.
За щастие на Регън безумно щастливата и определено ненормална двойка остана в Рим, докато тя самата се прибра в Чикаго. Легна си рано, изтощена от дългия полет, и спа цели осем часа с мисълта, че следващият ден ще бъде по-добър.
Оказа се, че греши.
Събуди се в шест сутринта с чувството, че лявото й коляно е омотано с хиляда гумени ленти, които спират цялото й кръвообращение. Беше блъснала крака си в нощното шкафче предната вечер и не си бе направила труда да му сложи лед. Болката бе непоносима. Регън отметна завивките, седна в леглото и взе да разтрива коляното, докато пулсиращата болка намаля.
Проблемите с коляното бяха резултат от една травма, получена по време на благотворителен бейзболен мач. Тя играеше на първа база и се справяше доста добре, когато се завъртя рязко и скъса менискуса си. Хирургът ортопед, с когото се консултира, я посъветва да се оперира и я увери, че възстановяването ще трае само няколко дни, но Регън все отлагаше процедурата.
Тя свали крака от леглото, наведе се напред и предпазливо се изправи, внимателно отпускайки тежестта си върху болното коляно. После, сякаш не й стигаше едно нещастие, започна да подсмърча и очите й се насълзиха.
Отношенията между Регън и родния й град бяха на принципа любов и омраза. Тя обожаваше галериите и музеите му и смяташе, че магазините му са не по-лоши от тези в Ню Йорк — мнение, което двете й най- добри приятелки — Софи и Кордилия, категорично не споделяха. Освен това вярваше, че поне осемдесет процента от обитателите му са добри, свестни, спазващи закона граждани. Повечето се усмихваха, когато се разминаваше с тях по улиците, някои дори я поздравяваха. Като хора от Средния запад, те бяха дружелюбни и учтиви, без да се натрапват. Бяха корави, макар да обичаха да се оплакват от времето, особено през зимата, когато вятърът режеше като нож гърба или гърдите в зависимост от това, дали човек се отдалечава, или приближава към езерото Мичиган.
За Регън обаче пролетта бе истинската досада. Тя беше алергична и щом дърветата започваха да цъфтят и настъпваше пикът на полените, тя се превръщаше в ходеща аптека. Но въпреки това отказваше да намали темпото. В дните, когато въздухът беше прекалено тежък и изпълнен с хвърчащите пухчета, тя зареждаше чантата си с множество носни кърпички, аспирин, антихистамини, капки за нос и за очи и продължаваше.
Програмата за деня й беше пълна и знаеше, че трябва да се приготви за работа, но искаше само да се пъхне под завивките в топлото си легло. Беше толкова хубаво, че си е вкъщи.
Домът на Регън беше апартамент в „Хамилтън“, един от петзвездните хотели, притежавани и управлявани от семейството й. Намираше се в модния район Уотър Тауър, който се славеше като елегантен, изискан и удобен. За момента това жилище я устройваше напълно. В хотела тя разполагаше с всичко, от което се нуждаеше. Офисите на фирмата също се помещаваха в сградата и така тя стигаше до работното си място само с едно кратко пътуване с асансьора. Освен това познаваше повечето хора от персонала откакто се помнеше и ги възприемаше като свое семейство.
Колкото и да й се искаше да се върне обратно в леглото, тя не се поддаде на изкушението. Отметна косата от очите си и закуцука към банята. Изми лицето и зъбите си, облече си спортния екип, върза косата си на опашка и взе асансьора до единайсетия етаж, за да пробяга три километра по новата пътечка във фитнес салона. Нямаше намерение да позволи на един малък пристъп на сенна хрема или някакви болежки в коляното да й развалят режима. Три километра всеки ден, каквото и да става!
В седем и половина вече се беше върнала в стаята си, където си взе душ и се облече за работа. След което изяде обичайната си закуска от препечена филия, грейпфрут и чай.
Регън тъкмо бе седнала зад бюрото в апартамента си, за да прегледа бележника си, когато телефонът иззвъня. Кордилия се обаждаше да я чуе.
— Как беше в Рим?
— Нормално.
— Пастрокът ти беше ли там?
— Да.
— Тогава как определяш пътуването си като нормално? Забрави ли, че говориш с мен!
Регън въздъхна.
— Беше ужасно — призна тя. — Просто ужасно.
— Значи младоженката е била с него?
— Определено…
— Още ли се кипри само с дрехи „Ескада“?
Регън се усмихна. Корди умееше да представи дори и най-ужасните ситуации като забавни. Тя знаеше какво прави приятелката й в момента — опитваше се да разведри настроението.
— Не „Ескада“ — поправи я тя. — „Версаче“. Да, още прелива само от дрехи „Версаче“.
Корди изсумтя.
— Мога да си я представя. Братята ти бяха ли там?
— Ейдън беше, разбира се. Хотелът в Рим бе негов личен проект и той излъчваше обичайната си сериозност. Не помня да съм го виждала да се усмихва от години. Сигурно това върви с товара да си най- големият в семейството.
— Ами Спенсър и Уокър?
— Наложи се Спенсър да остане в Мелбърн. В последния момент се появили някакви проблеми с обзавеждането на новия хотел. Уокър беше там, но само за приема. Искаше да си почине преди състезанието.
— Е, говори ли с него?
— Да.
— Браво. Значи най-после си му простила, така ли?
— Предполагам… Той е смятал, че постъпва правилно. Като мина известно време, вече виждам нещата по друг начин, точно както предрече ти. Така че можеш да се поперчиш с прозорливостта си. Освен това бих се чувствала ужасно, ако той изразходва всичките си животи, преди да съм му простила. Помня още една кола миналия месец — добави тя.
— И се измъкна без драскотина, нали?
— Точно така.
— Радвам се, че вече не му се сърдиш.
— Толкова е импулсивен. Просто ми се иска да не се хваща за пистолета всеки път, когато изляза с някой мъж. След две-три срещи той вече наема хора, които да го разследват.
— Извинявай, но ти се срещна доста повече от два-три пъти с Денис.
— Да, но…
— Е, поне не му позволи да ти разбие сърцето. Знам със сигурност, че не беше влюбена в него.
— Откъде знаеш?
— Когато скъсахте, ти не проля нито една сълза. Погледни истината в очите, Регън, та ти плачеш и на рекламите за кучешка храна. Щом не си ридала за Денис, значи сърцето ти не му е принадлежало. И само за протокола, аз съм много щастлива, че го изостави. Той изобщо не беше за теб.
