— Гладна съм.
— Не си ли закусвала?
— Само малко кафе и малко каша. Едва ядох от кашата. Глътнах само лъжица-две.
— Имаш ли пари?
— Малко.
— Колко?
— Около долар и дванадесет цента.
Мейсън каза:
— Познаваш ли човек на име…
— Да? — попита тя, когато Мейсън се поколеба и не продължи.
— Нищо — отговори Мейсън.
Той отвори портфейла си, извади две двадесетдоларови банкноти и една десетдоларова банкнота и й ги подаде.
— Това за какво е? — попита тя. Мейсън каза:
— Не се тревожи. Ще го напиша в сметката си.
— Искате да кажете, че е за мен?
— Да.
Признателността й беше почти детинска с простотата си. Тя се приближи до него, сложи ръце върху неговата ръка, погледна го с кръглите си, невинни очи. Издаде напред подканващо устни.
— Но защо — попита тя тихо, — трябва да правите това за мен.
— Бог знае — внимателно вдигна ръката й и излезе от стаята.
От телефонната кабинка във фоайето набра номера на универсалния магазин на „Бродуей“ и попита за Джон Рейсър Адисън.
Женският глас от другия край на телефона каза:
— Ще ви свържа с кабинета на господин Адисън.
Чу се пукот и друг женски глас каза:
— Кабинетът на господин Адисън.
— Господин Пери Мейсън — каза адвокатът. — Искам да говоря с господин Адисън.
— Момент, ако обичате. Ще ви свържа със секретариата на господин Адисън.
След няколко секунди трети женски глас се чу:
— Моля свържете ме с този, който желае да говори.
— Аз съм — каза Мейсън. — Аз съм, Пери Мейсън. Искам да говоря с господин Адисън.
— Това господин Мейсън ли е?
— Да.
— Господин Пери Мейсън?
— Да.
— Вие ли сте на телефона?
— Точно така — каза Мейсън.
— Момент така. Ще ви свържа с господин Адисън.
След няколко секунди гласът на Адисън избоботи по телефона:
— Здравей, Мейсън. Къде си?
— В телефонната кабина на хотел „Рокауей“ съм. Мислех си за вашето оплакване, че не сте можел да се свържете с мен по телефона, без да се занимавате с много формалности.
— Да, да. Къде е момичето? Какво се случи? Къде е…?
— Горе в стаята си е, тук в хотела — каза Мейсън.
— Стая 309.
— Да, да, знам.
— Технически е навън под гаранция — каза Мейсън, — но имам уверението на полицая, който я е арестувал, че обвинението ще бъде оттеглено и случая ще бъде забравен. Нещо друго?
— Не, не. Това е чудесно! Много добре, Мейсън! Добра работа свърши. Много добра работа. Изпрати ми сметката. Знаех, че мога да разчитам на теб! Такова обслужване харесвам, Мейсън.
— При създалите се обстоятелства — каза Мейсън, — сметката може да изглежда малко по-голяма от важността…
— Не, няма! Не, няма. Изпрати ми сметката, ще ти изпратя чек. Радвам се, че я измъкна оттам.
— Просто от любопитство — каза Мейсън, — откога познавате Вероника Дейл?
— Не я познавам — каза Адисън раздразнено. — Току-що я бях срещнал. Не искам името ми изобщо да се замесва. Възнамерявах да ти кажа да не й казваш кой те е наел, но ти ми затвори телефона. Ти…
— Не съм й казал — отвърна Мейсън. — Името ти не е било споменато. Ти ме предупреди. Освен това не съм ти затворил телефона.
— Чудесно. Чудесно. Това е чудесно, Мейсън! Изпрати ми сметката.
— Ще я изпратя — обеща Мейсън. — А ето и нещо, за което да си помислим: или това момиче е доста тъпо, или е направило всичко възможно да бъде арестувано.
— Какво искаш да кажеш, Мейсън?
— Не съм убеден — отговори адвоката, — но просто ти казвам — или е глупава, или е направила всичко възможно да бъде арестувана.
— Глупости! — изпръхтя Адисън. — Не е глупава, наивна е.
— Може би вие сте наивен — предупреди го Мейсън и постави слушалката.
ГЛАВА ТРЕТА
Дела Стрийт се вмъкна незабелязано в личния кабинет на Мейсън.
Адвокатът вдигна поглед от работата си.
— Госпожа Лора Мейл Дейл е тук да ви види.
— За какво се отнася? — попита Мейсън. Дела Стрийт се усмихна:
— Казва, че е изключително поверително и лично.
— Кажи й да ти обясни за какво се отнася, ако иска да се види с мен — каза Мейсън раздразнено — и след това да си запише час за…
— Госпожа Лора Мейл Дейл — каза Дела Стрийт с лукава усмивка, — е майката на Вероника.
— Вероника? — каза Мейсън начумерено, като се мъчеше да си спомни това име. — Вероника. Тя… а, да, арестуваната девица.
— Точно така.
Усмивка се плъзна по лицето на Мейсън.
— Знаеш ли какво, Дела, чувствах, че този случай ще има продължение. Изпрати ли сметката на Адисън?
— Да, за петстотин долара. Тази сутрин. Секретарката на Адисън се обади и помоли за нашата сметка.
— Как изглежда госпожа Дейл? — попита Мейсън.
— Оправна. Около четиридесет и пет годишна е и изглежда доста уравновесена. Облечена е обикновено, дрехите й са хубави и й стоят добре.
Мейсън каза:
— Покани я на всяка цена, Дела. Да видим какво иска.
Госпожа Лора Мейл Дейл, въведена в личния кабинет на Мейсън от Дела Стрийт, се движеше бързо и делово, сякаш беше свикнала с канцеларии. Но във всички случаи беше свикнала да се среща с хора.
— Как сте, господин Мейсън? Слушала съм толкова много за вас. А и вие бяхте толкова добър с дъщеря ми.
Тя прекоси плавно канцеларията, за да се ръкува с Мейсън.
Мейсън я огледа. Вероятно тежеше сто и тридесет фунта, беше облечена в обикновени дрехи, спокоен вид. Може да е била нервна, но явно се беше научила на самоконтрол и равновесие. Явно знаеше точно какво възнамерява да прави и как възнамерява да го направи.
