Григор Гачев
Извън картината
На Павлина
— Не ми харесва. Котката като че ли всеки момент е готова да се обърне и да одраска нейно височество.
Сират огледа внимателно картината. Може би малко виолетов отблясък върху козината на животното? Не, няма нищо, което би могло да го обясни. Трябва да постави някъде яркожълт предмет. Ако драконът на гоблена вдясно издишва огън — не, не се връзва… А, ето една идея.
Момчето избра най-разрошената четка, натопи я във вода и я приглади с ръба на дланта си. След това добави няколко внимателни мазки върху предната лапа на животното и духна лекичко, за да подсуши бързо гланцираната боя. Сега лапата изглеждаше като току-що измита.
— Така е по-добре — усмихна се старият художник. — Само да не навириш нос, ей! — След това внезапно млъкна и се ослуша. — Идва негово височество херцогът! Я да опитаме…
Той се протегна и постави картината на отвора към страничното помещение. След това леко я заметна с дантелената завеса, за да не личи рамката. Едва се беше отдръпнал, и вратата на ателието се отвори.
— Привършихте ли портрета на принцесата? — Херцог Бако изгледа злобно двамата. Шарещият му поглед изведнъж спря върху картината.
— А, това вече е нахалство! Да държите нейно височество да ви позира чак досега! Мелиса, веднага ставай и тичай на обяд!… Чуваш ли какво ти казах? Веднага ставай… Ха!… Кой измисли тая проклета шега?!
— Аз съм виновен, Ваше височество — пристъпи напред старецът. — Бях оставил картината да съхне…
Очите на херцога се присвиха като цепки.
— Подиграваш се с член на кралското семейство, а?! Бегом до палача да ти удари двадесет тояги на голо! Не, не сега. Утре, след като поднесеш картината на краля. И имай само наглостта да забравиш!
— Слушам, Ваше височество! — поклони се старият художник. Херцогът се завъртя и трясна на излизане вратата така, че цялото ателие потрепера.
— Довечера има бал, и негово височество ще се напие, както обикновено. На сутринта може би ще си спомня името и титлите си, но не и наказанието ми — усмихна се старецът, докато с мъка изправяше болния си гръб след поклона. — Е, какво ще кажеш?
— Мисля, че вече е готово, учителю.
— О, не. Една картина никога не е готова докрай. Просто е достатъчно добра, за да може да бъде поднесена. Само че тази май още не е.
— А какво повече би могло да се направи? Ако се добави дори едно цвете във вазата, ще стане прекалено претрупана.
— Точно така, момчето ми. Няма нужда да добавяш на нея. Трябва да добавиш останалото извън нея. Схващаш ли?
— Ъ-ъ-ъ… май не.
— Добре, внимавай сега. Къде стоеше дойката вчера?
— Тук вляво, от другата страна на масичката.
— И как ще я нарисуваш там?
— Няма как — картината не обхваща тази част от стаята… Не се сещам.
Майсторът се намръщи.
— С какво на картината ще подскажеш, че дойката стои извън нея, тук отляво?
— Хм… Може би ако Мелиса гледа натам?
— Нейно височество, селянче такова! Нямаш капка уважение към дворцовите нрави… Твърде е грубо. Нещо по-деликатно? Например би ли хвърляла някаква сянка в обсега на картината?
— Не. Впрочем, май да. Светлината от крайния прозорец трябва да дава лека сянка върху покривката на масата. Лявото рамо и част от главата.
— А, това вече е по-добре. Както знаеш, червените дрехи на кралското семейство хвърлят зелен оттенък, а зелените дрехи на слугите — червен оттенък…
Сират се зае с четките.
— Така?
— Преливането не е достатъчно плавно, но ще го оправиш после. И това, че роклята на дойката има падащи гънки и не е толкова пристегната в кръста — също. А сега ми кажи какво друго на картината ще е различно?
— Вазата с цветята. Кристалните повърхности ще отразяват зелената рокля.
— Точно така. Само внимавай коя точно как ще отразява, иначе всички ще си помислят, че там стои морско страшилище октопод.
Момчето прихна, бързо разбърка боите и се зае да нанася поправките.
— Друго, Сират?
— Не се сещам…
— Светлината, падаща върху дрехите на дойката, се отразява навсякъде. Включително към принцесата. Как ще пада и какъв оттенък ще има?
— Разбрах.
— И как ще е набран килимът?
— Ох, да. Щях да забравя.
— И още…
Сират трескаво смесваше боите по палитрата. Старият Хамонд му беше позволил да нарисува вместо него картина за краля, и той не биваше да го подведе.
Падна доста работа, но по залез слънце всичко беше както трябва. Старецът внимателно положи картината на големия статив в ъгъла.
— Надявам се да хареса на техни величества. Не е като най-доброто, което рисувам, — очите му проблеснаха шеговито към момчето изпод побелелите вежди, — но и така ще стане. Тепърва ти предстои да учиш още много. Лягай сега, преди да се е стъмнило.
Когато слънцето огря плочите на двора на замъка, двамата отнесоха картината в галерията. Наложи се да изчакат негово величество до ранния следобяд — балът се беше отразил неблаготворно на съня му. Което всъщност и се очакваше.
Момчето вървеше покрай високата стена, изучавайки портретите на владетелите на кралството от самото му основаване, по един портрет на всяка двойка — крал и кралица, та до още празното място на сегашните. В самото начало, точно до входната врата, висеше портретът на Гарик I — родоначалника на династията. Платното беше силно напукано от старост, боите — избледнели. В ъгълчето се виждаше мъничък подпис. Младият художник никога не беше виждал картината откачена, но Хамонд му беше разказвал, че на гърба й е залепена грамотата, с която Гарик I е назначил автора за първи придворен художник на кралството. Оттогава бяха изтекли хилядолетия, но традицията се спазваше — при кралския двор винаги имаше художник.
Трудно беше да откъснеш поглед от картината. Лицето на краля излъчваше воля, смелост и благородство на бог. Легендите разказваха, че когато разгромил войските на варварите, той не само пуснал всички пленени врагове да си вървят у дома, но и наредил ранените измежду тях да бъдат лекувани наравно с ранените от собствената му армия. Че по време на Големия глад, последвал преселването на неговите поданици тук, той продал златната си корона и ограничил дворцовата прислуга, семейството си и себе си на едно ядене дневно, за да има храна за простите хора. Историята на кралството започваше с девиза му: „Можеш да бъдеш истински крал само ако си слуга на народа си, можеш да повеляваш над живота на поданиците си само ако си готов да умреш за всеки един от тях“.
Момчето приклекна до картината и впери поглед някъде в пространството. В мечтите си той беше крал, равен по благородство на Гарик. Пред него преминаваха победени врагове, на които той подаряваше
