Няколко седмици след този разговор Хамонд си отиде от света. Последното му желание, предадено на краля, беше на негово място да бъде назначен Сират, въпреки че е още малък. И доколкото така или иначе просто нямаше кой друг, момчето трябваше да се заеме със задълженията на придворен художник.
Изминаха две години. И кралят, и кралицата често искаха да се нарисува по нещо ново, а след посещението си в съседното кралство Римизи се увлякоха по стенописите и стъклописите. Сират беше буквално затрупан от работа, и му се налагаше непрекъснато да измисля и учи нови техники.
И така, докато един ден внезапно из целия дворец не започна глъчка. Стражи и войници тичаха на различни посоки, чуваха се заповеди, дрънчаха оръжия. Чул врявата отвън, Сират се покатери на един стол и се подаде от прозорчето на ателието си:
— Какво става?
— Напада ни перимският крал! Блокирал е изхода от долината и е на път да обкръжи двореца! Току-що кралят свика военен съвет в приемната зала!
Сират зяпна от учудване.
— Какво мигаш като бухал на слънце? Стягаме се за бой!
Любопитството вкопчи момчето за гърлото. Не можеше да си намери място в тясното ателие. Военен съвет и подготовка за сражение! Това трябваше да бъде видяно на всяка цена!
В приемната зала се влизаше през галерията с картините. Сират грабна няколко четки, кратунка с боя и парче платно и изхвръкна от ателието. Спусна се по стълбите, претича през галерията и се сблъска на входа на залата с двама стражи.
— Не може, момче. Забранено е. Военен съвет.
— Кралят е поискал да рисувам съвета — вдигна четките Сират. — Да бъде увековечен като пълководец… Попитайте го, ако не вярвате.
Двамата стражи се спогледаха, след това единият махна с ръка:
— Давай, влизай. И по-тихо!
Сират се вмъкна тихичко, просна платното на пода зад столовете и развъртя четките, давайки си вид, че рисува.
— … шест хиляди техни бойци срещу по-малко от четиристотин наши — докладваше херцог Бако. — Отрязали са ни от главните ни гарнизони, и ще ни разбият преди да получим помощ. Перимският крал се бил заканил да ви плени жив и да ви направи свой личен роб… простете, ваше величество, просто ми го предадоха…
Вратата на залата хлопна. Кралицата влезе безцеремонно, огледа всички с поглед на харпия и застана зад гърба на краля.
— Добре, Алберт. Хубави новини ми носиш — отрони кралят. — Значи нямаме никакви шансове?
— Да, ваше величество. Вече сме обкръжени. До довечера, най-късно до утре сутринта дворецът ще е в техни ръце.
— Ясно… Всички командири, чакайте ме на двора! Само да си облека доспехите, и идвам да водя отбраната!
Мъжете в ризници кимнаха с глави и заизлизаха. Скоро в залата останаха само кралят, кралицата, Бако и прикрилият се зад облегалката на един стол Сират.
— Ако негово величество си мисли за това, за което си мисля аз… — започна с ехидна усмивка кралицата.
— Точно за това си мисли — проломоти негово величество. — Вземай моментално Мелиса и няколко най-верни слуги, и да се изнизваме.
— Значи това за тайния проход, дето започвал под кралските покои и излизал в Аранур, оттатък планината, е истина? — вдигна вежди херцогът. — Защо ли баща ни не ми е казал…
— За да не ми устройваш покушения през него, глупако — изръмжа кралят. — Сега млъквай и идвай с нас, преди войскарите да са усетили, че се измъкваме. Види ли Перим, че ни няма, ще разрови всичко и може да открие прохода и да ни настигне, докато сме още в него. Колкото по-бързо изчезнем, толкова повече шансове имаме да отървем главите. И ти там, ситния, дето мислиш, че си се скрил! Сваляй картината с нас от рамката и я взимай, искам да си я имам.
Сират стана иззад стола и сконфузено тръгна с тях. Излязоха в галерията, той отиде до картината и измъкна от джоба си ножчето за подрязване на четки. Вече посягаше да започне, когато кралят внезапно се обади зад гърба му:
— Стой… Дръпни се.
Сират се отдръпна. Кралят стоеше пред картината и я изучаваше безмълвно. След това внезапно се обърна и закрачи към началото на галерията. Застана пред портрета на Гарик Благородни, след това пред този на сина му Гарик II. Продължи нататък, вглеждайки се за момент във всяка от картините. Пред изображението на Дожан се задържа малко повече, след това продължи — все по-бавно и по-бавно. Накрая отново стигна до последната картина. Спря и бавно наведе глава.
Първа разбра какво става кралицата.
— Ти… ти нали нямаш намерение да… Опомни се! Само ще те убият! Какво ще спечелиш от това, глупак такъв! Не ти ли е мил животът? Давай да се измъкваме, докато можем… Моля те, не го прави! А ние с Мелиса?… Моля те, не ни оставяй!
— И да дойда с вас, няма да съм ви от много полза — бавно отвърна кралят. Лицето му беше посивяло и внезапно остаряло. — Бивш крал трудно се крие. Ще ви е по-лесно без мен.
— Опомни се! Не умирай просто заради една картина, тъпа рисунка на изкуфял дъртак! Срежи я на парчета и толкова! Изгори я!
— И какво като я изгоря?… Вземи Мелиса и няколко слуги и бягайте. Аз ще удържа замъка, докато мога. Така поне ще ви дам малко повече време.
— Но…
— Слуга, доспехите ми!
След десет минути кралското семейство, Сират, дойката на Мелиса и още няколко слуги стояха насред владетелската спалня. Кралят повдигна килима и натисна и плъзна настрани една плочка от цветната мозайка на пода, след това пъхна ръка в дупката и завъртя нещо. Чу се изщракване, и стената вляво се отмести, откривайки черен отвор.
— Взехте ли достатъчно факли? Тунелът е сух и удобен, но е цял ден път пеша в мрака. — Доспехите на краля бяха малки за затлъстялото му туловище, и стояха смешно и накриво. — Тръгвайте бързо, аз ще затворя прохода след вас. Сбогом, Мелиса, надали ще се видим повече.
Мелиса плачеше, без да може да отговори.
— Сбогом и на теб, мила. Не ми се сърди, и си спомняй за мен.
Кралицата кимна. След това прошепна нещо на ухото на краля. Той се усмихна тъжно, и неочаквано за всички я прегърна.
— И аз теб.
Не зная какво е станало по-нататък с тях. Но след десет години под властта на Перимското кралство новозавладените земи въстанали. И когато в битката в Кинатската долина войските на Перим били разбити, на едновремешния трон на Гарик се възкачила млада кралица.
И галерията с портрети на владетели била създадена отново. Наложило се да се започне отначало — старите картини били унищожени, освен изображението на последната кралска двойка, запазено кой знае как, а и то било така повредено от влага, мишки, мачкане и непрекъснато пренасяне, че почти нищо не се различавало. Но придворният художник го прерисувал, за да бъде запазено, и с него започнала новата галерия. И тези, които са виждали и двете картини — а те не са много — казват, че двете са много различни, но въпреки това по някакъв странен начин са една и съща картина.
И новата картина е доста особена — на нея иззад рамката, откъм страната на краля, се усеща присъствието на още някого. Никой не знае защо е изобразен там и кой е; някои твърдят, че това е загиналият в битката водач на въстанието, други — че е жестокият и глупав брат на краля… Когато запитате тези, които знаят истината, те се усмихват и не отговарят.
Освен това, ако накарате някой, който я е виждал, да ви я опише, то излиза например, че кралят е
