Собственикът се бе отпуснал на тезгяха, преглеждаше „Хералд“ и се прозяваше. От време на време по пустата улица изсвистяваше трамвай.
Както седеше и отново изживяваше живота си с нея, събуждайки в себе си ту единия, ту другия й образ, той осъзна, че тя бе мъртва, че бе престанала да съществува и се бе превърнала в спомен. Стана му тежко. Запита се би ли могъл тогава да постъпи другояче. Не можеше да продължава повече тая комедия от лъжи: не би могъл и открито да заживее с нея. Направил бе онова, което му се струваше най-добро. Мигар имаше някаква вина? Сега, когато тя си бе отишла, той си даде сметка колко самотен трябва да е бил нейният живот, седнала там нощ подир нощ, сама в онази стая. И неговият живот също щеше да е самотен, докато и той на свой ред умре, престане да съществува и се превърне в спомен — стига някой да си спомни за него.
Минаваше девет, когато излезе от кръчмата. Нощта бе студена и мрачна. Той влезе в парка през първата врата и тръгна под измършавелите дървета. Мина през пустите ветровити алеи, където заедно се бяха разхождали преди четири години. Тя като че бе близо до него в тъмата. Навремени му се струваше, че гласът й докосва ухото му, че ръката й докосва неговата. Заставаше на място, за да се ослуша. Защо й бе отнел живота? Защо я бе осъдил на смърт? Чувстваше, че духовният му мир се разпада.
Когато се изкачи по билото на Магъзин-хил, той поспря и се загледа покрай реката към Дъблин, чиито светлинки проблясваха червеникаво и гостоприемно в студената нощ. Погледна надолу по склона и в самото му подножие, скрити в сянката на парковата ограда, видя да лежат няколко силуета. Тия плътски прегрешения го хвърлиха в отчаяние. Той стисна зъби и сякаш загриза високата нравственост на своя живот; струваше му се, че е прокуден от пиршеството на живота. Едно човешко същество като че го бе обикнало, а той му бе отказал живот и щастие: сам я бе обрекъл на позор, на срамна смърт. Знаеше, че двойките, проснати долу край оградата, го наблюдават и искат да си върви. Никой не го искаше: той беше прокуден от пиршеството на живота. Извърна очи към сивата светлееща река, която се виеше надолу към Дъблин. Отвъд реката някакъв товарен влак излезе от завоя при гара Кингсбридж и залъкатуши в тъмата като огнеглав червей, упорито и мъчително. Влакът бавно се скри от погледа му, но тежкото монотонно пъшкане на локомотива продължаваше да повтаря в ушите му отново и отново сричките на нейното име.
Той се извърна и тръгна бавно назад, но шумът на локомотива още кънтеше в ушите му. Започна да се съмнява действително ли е онова, което му навяваха спомените. Поспря под едно дърво и зачака да секне неспирният тътен. Сега не я усещаше близо до себе си в мрака, гласът й вече не докосваше ухото му. Почака още малко и все се ослушваше. Нищо не чуваше: нощта бе съвършено тиха. Пак се ослуша: съвършено тиха. И усети, че е сам.
Информация за текста
© 1914 Джеймс Джойс
© Асен Г. Христофоров, превод от английски
James Joyce
A Painful Case, 1914
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17685)
Последна редакция: 2010-10-23 22:00:00
1
Братът на Джойс отбелязва в спомените си, че сам е послужил за прототип на г-н Дъфи (с отношението си към социалистите, навика да си записва сентенции и пр.). С някои свои черти обаче г-н Дъфи е и ироничен автопортрет, вж. по-долу. Джойс е бил недоволен от разказа и нарича „Прискърбен случай“ и „След състезанието“ „най-слабите творби“ в „Дъблинчани“. Сюжетът, особено вмъкването на антрефилето, и реакцията на героя силно напомнят аналогичната ситуация от „Портретът на Дориан Грей“. Независимо от иронията над ницшеанството и естетизма на героя Джойс все още не е напълно намерил себе си като пародист.
2
Западно предградие на Дъблин; името му иде от легендата за Тристан и Изолда, иронично противопоставена в подтекста на „любовта“ на героя.
3
Младият Джойс високо цени Герхарт Хауптман, счита го за пръв измежду наследниците на Ибсен и още на 19-годишна възраст превежда на английски „Михаел Крамер“. С някои свои черти г-н Дъфи напомня героя на Хауптман.
4
Тоест човек с муден, мрачен темперамент.
5
Вероятно става дума за Ирландската социалистическа републиканска партия, основана в 1896 г. от Джеймс Конъли. Английският историк марксист Т. А. Джаксън отбелязва, че независимо от влиянието на Конъли партията не успява да спечели много привърженици извън Дъблин и Корк и в началото на века се разпада, след като Конъли бива принуден да емигрира. Приблизително по същото време, когато работи над разказа, Джойс пише на брат си: „Ти често проявяваш враждебно отношение към социалистическите ми въжделения. Но нима не ти е ясно, че забавянето на пролетарската еманципация би означавало настъпление на клерикалната, аристократическата и буржоазната реакция, завой към тирания.“
6
Самоиронията в портрета на г-н Дъфи показва, че Джойс рано успява да преодолее юношеското си увлечение по ницшеанската мода.
7
В оригинала „Mail“ — консервативен вестник, противник на патриотичното движение.
8
Така свещеникът чете първата част от евхаристийната молитва.
