— Ами… единият бил германският кардинал, каквото и да е било името му, а другият — Джон МакХейл.
— Какво? — извика Мистър Кернан. — Онзи Джон от Туам, ли?
— Сигурен ли си? — каза Фогарти. — Мисля, че беше някакъв италианец или американец.
— Джон от Туам, той е! — каза Цунингам.
Пи, останалите го последваха. После продължи:
— Да, така е било, всичките кардинали, епископи, архиепископи били за, само тич кучета и дяволи двамцата били против и накрая папата станал и обявил своята безпогрешност ex cathedra. В този момент, тоя същия Джон МакХейл станал и извикал с лъвски глас „Кредо!“
— Вярвам го! — каза Фогарти.
— Кредо! С това се съгласил с думите на папата.
— А какво станало с Доулинг? — попита МакКой.
— Не се съгласил и напуснал църквата.
Думите на Мистър Цунингам изградиха по-различен образ на църквата в умовете на останалите. Дълбокият му, дрезгав глас докосна душите им. Когато Мисис Кернан влезе в стаята намери една тържествена обстановка. Не наруши тишината, но седна в края на леглото.
— Веднъж срещнах Джон МакХейл и няма да го забравя до края на живота си! — каза Мистър Кернан. Обърна се към жена си за потвърждение.
— Често ти разказвам за това! Тя кимна.
— Беше на откриването на статуята на Сър Джон Грей. Едмънд Дуайър Грей произнасяше реч, а нашият човек го гледаше изпод огромните си вежди. — Мистър Кернан сви вежди като разярен бик, взря се в жена си и извика. — Боже! Никога не съм виждал такива очи. Като че ли говореха „Ще те унищожа, хлапе!“ Има очи на ястреб.
— Никой Грей не е достатъчно добър! — каза Пауър. Последва пауза. Пауър се обърна към Мисис Кернан. — Е, Мадам, решили сме да направим мъжът ви добър благочестив, богобоязлив католик. Май всичките сме решили да си изповядаме греховете и Бог знае, че не го искаме реално.
— Нямам нищо против! — каза Мисис Кернан. Засмя се доста нервно. Тя сметна, че би било най-добре да прикрие радостта си от този факт и каза. — Съжалявам горкият свещеник, който трябва да слуша тази история.
Изражението на лицето на Мистър Кернан се промени.
— Ако не ще, — каза той. — може… може да прави нещо друго. Просто му разказах, каква е моята грешна история. Не съм лошо момче…
— О, всички се отричаме от дявола, без да забравяме, че той съществува и помпозността му. — намеси се Цунингам.
— Стой зад мен, Сатана! — каза Фогарти, като се засмя и изгледа останалите.
Мистър Пауър не каза нищо. Почувства се напълно не на мястото си, но по физиономията му пробяга изражение на благодарност и угодничество.
— Всичко, което трябва да направим е да застанем със свещ в ръка и да кажем нашите баптистки молитви. — каза Цунингам.
— О, няма да забравим свещите, Том, каквото и да стане. — каза Мистър МакКой.
— Какво? Трябва да имам свещ? — попита Кернан.
— О, да! — каза Цунингам.
— О, по дяволите всичко. Слагам точка! Ей сега ще свърша това! Оттеглянето, изповедите, каквото трябва… всичко! Но никакви свещи… Не, по дяволите не… мразя свещите! — каза Кернан. Поклати глава.
— Чуй това! — каза съпругата му.
— Мразя свещите! — възкликна Кернан, отстоявайки своето и клатейки глава. — Възразявам срещу всичките тези тъпи магически ритуали. Всички се засмяха от сърце.
— Ще излезе прекрасен католик от теб! — каза жена му.
— Никакви свещи! И толкоз!
Йезуитската църква беше пълна. Нашите джентълмени влязоха на пръсти и се огледаха за места за сядане. Всички бяха официално облечени. Лампите светеха над хората, облечени в черно с бели якички. Джентълмените седнаха на пейките, подръпнаха панталоните си на колената и свалиха шапки. Седнаха удобно зад тълпата, но взрени в червената светлина пред олтара. На едната пейка до амвола седнаха Мистър Цунингам и Мистър Кернан, зад тях — Мистър МакКой, а зад него — Мистър Пауър и Мистър Фогарти. Мистър МакКой се опита безуспешно да си намери място до приятелите си. Компанията се подреди като звезда, в центъра — той, което го разсмя, опита се да каже няколко вица на останалите, но не бяха приети и млъкна. Усети атмосферата и се почувства някак дълбоко обвързан с религиозната символика. Мистър Цунингам прошепна нещо на ухото на Кернан и му показа Мистър Харфорд, стоеше на малко разстояние от тях и Мистър Фанинг, отговорен за регистрациите и главен архитект, седеше точно под амвона до новоизбраният консул на града. В дясно седеше старият Михаел Гримс, съдържател на три заложни къщи и племенникът на Даун Хоган, който току-що бе назначен в Кметството. Пред тях седеше Мистър Хендрик, главен репортер в „Фримасонски журнал“ и бедният О’Карол, стар приятел на Кернан, който навремето беше един от водещите финансисти на града. Още като видя познатите физиономии, Кернан се почувства като у дома си. Шапката му, закърпена от добрата му съпруга, лежеше на коленете му. Веднъж — дваж погледна към обувките си, докато с една ръка приглаждаше шапката си.
На амвонът излезе силна фигура, облечена с бял стихар. Изведнъж множеството замлъкна, извадиха кърпички и размахаха внимателно с тях. Мистър Кернан ги последва. Свещеникът застана прав на амвона, който беше две трети зает от масивно червено лице, над балюстрадата. Отец Пърдон падна на колене, тръгна към червената светлина с ръце пред лицето, молейки се. После откри лицето си и стана. Множеството също стана на крака и после седна на пейките. Мистър Кернан сдна на мястото си, сложи си шапката на коленете и се загледа в лицето му. Свещеникът обърна големите ръкави на стихара си и бавно изгледа лицата на всички. После каза:
— Нека децата на света бъдат по-мъдри, нека станат деца на светлината. Станете приятели на всички, освен на подчинените на неправдата и така като умрете, ще отидете в рая.
Отец Пърдон откри този текст, беше един от най-сложните текстове от Библията, каза и трябвало да се интерпретира правилно. Според него, текстът бил направен за водачите на масите, за онези, които ръководеха живота, за онези, които все още вярваха в материалното. Бил текст за бизнесмените, за хората с професия. Исус Христос с божественото си разбиране на човешката природа, разбирал, че не всеки е готов да води живот, подчинен на религията, за онези които живеели в света, но понякога и за света, затова говорел за момоните и как да се пазим от тях, но и ако можем да ги приобщим.
Каза на слушателите, че тази вечер е дошъл без страх, като човек говорещ просто на хора, като на приятели. Искал да говори на бизнесмените по техния начин. Ако можел да използва метафора, би казал, че бил техният духовен приятел, би искал всеки от тях да отвори книгата си, книгата на духовният си живот и да се опитат да проумеят с разума и душата си словата й. Исус не бил строг надзирател. Разбирал нашите малки грехове, познавал слабостта на човешката ни натура, познавал изкушенията на живота. Имаме и ние, правим от време на време, поддаваме се на изкушенията, всички си имаме своите грехове. Но само едно, едно едничко нещо искал да помоли своите слушатели. И то било, да бъдем твърдо и само с Бог. Искал да кажат: „Да знам, познавам се! И съм добър!“ Но ако имали някакви съмнения, то нека кажат човешки „Да, познавам се. Намирам, че това и това е лошо, но с Божия помощ, ще поправя това и това, ще се покая. И после ще бъда добър и чист.“
Информация за текста
© 1914 Джеймс Джойс
© 2008 Мирена Пламенова, превод от английски
James Joyce
