епохата. Голямата му идея беше, както знаете, обединението на западната и източната църква. Това бе целта на живота му.
— Често съм слушал да казват, че бил един от най-културните хора в Европа — рече Пауър. — Искам да кажа, независимо от това, че е бил папа.
— Несъмнено — каза Кънингам. — Ако не и най-културният. Неговият девиз, нали знаете, беше
— Не, не — нетърпеливо го прекъсна Фогърти. — Мисля, че тук грешите. Беше
— Ами да — каза Маккой, —
— Прощавайте — решително рече Кънингам. — Девизът беше
Всички се съгласиха с извода. Кънингам продължи:
— Папа Лъв, значи, беше голям учен и поет.
— И колко силни черти! — каза Кърнан.
— Да — рече Кънингам. — Пишеше стихове на латински.
— Нима? — учуди се Фогърти.
Маккой със задоволство отпи от уискито и одобрително поклати глава:
— Това не е шега работа, вярвайте ми.
— Кой ще учи такива работи в нашето сиромашко училище, Том — подзе Пауър, последвал примера на Маккой.
— Не един свестен човек е ходил в сиромашко училище с парче торф под мишницата — поучително рече Кърнан. — Старата система си беше най-добра: здраво образование, честно и почтено. Никакви модни глупости.
— Съвсем вярно — отвърна Пауър.
— И никакви разточителства — добави Фогърти. Той натърти думата и мрачно отпи от чашата си.
— Помня, четох някога — каза Кънингам, — че едно от стихотворенията на папа Лъв е за фотографията — на латински, разбира се.12
— За фотографията! — възкликна Кърнан.
— Да — каза Кънингам. Той отпи от чашата си.
— Голяма работа е фотографията, като си помислиш — подзе Маккой.
— Да, разбира се — каза Пауър, — на великите умове е дадено прозрение в нещата.
— Както казва поетът:
Кърнан изглеждаше смутен. Той се насили да си припомни някой заплетен въпрос от протестантското учение и накрая се обърна към Кънингам.
— Кажи ми. Мартин — подзе той, — нали някои от папите — е, не сегашният, разбира се, нито предшественикът му, а някои от старите папи, — не бяха ли… как да кажа… не съвсем… изрядни?
Настъпи мълчание. Кънингам рече:
— Е да, разбира се, имало е и негодници сред тях… Друго е по-удивително. Нито един папа, дори най- големият пияница, дори най… отчаяният обесник, никой никога не е проповядвал
— Така си е — рече Кърнан.
— Да. Защото, когато папата говори
— Да — потвърди Кънингам.
— Ех, знам за непогрешимостта на папата. Спомням си, като бях по-млад… или пък беше…
Фогърти го прекъсна. Той взе бутилката и почна да разлива в чашите. Като видя, че уискито няма да стигне за всички, Маккой се отказа под предлог, че още не си го е допил. Другите запротестираха, но приеха. Уискито се лееше в чашите леко като интермецо.
— Какво беше почнал да разправяш, Том? — запита Маккой.
— Булата за папската непогрешимост беше най-великото събитие в историята на църквата — каза Кънингам.
— Как стана тая работа, Мартин? — запита Пауър. Кънингам вдигна два дебели пръста.
— В свещения съвет на кардиналите, архиепископите и епископите имало двамина „против“, а всички останали били „за“. Целият съвет бил единодушен освен тия двамата. Не! Не искали и да чуят!
— Ха! — възкликна Маккой.
— Тия били един немски кардинал на име Долинг… или Доулинг13… не…
— Ще имаш да вземаш, Доулинг не е никакъв немец — засмя се Пауър.
— Добре де — тоя велик немски кардинал, значи, все едно как му е името, бил единият, а другият бил Джон Макхейл.
— Какво? — възкликна Кърнан. — Да не е Джон Туамски?14
— Убеден ли сте в това? — колебливо запита Фогърти. — Аз мислех, че е някой италианец или американец.15
— Джон Туамски — повтори Кънингам, — той беше.
Той отпи от чашата си и другите господа последваха примера му. Сетне продължи:
— Събрали се, значи, кардиналите, епископите и архиепископите от всички краища на света, а тия двамата така упорствали, че перушина хвърчала. Докато накрая сам папата се надигнал и
—
—
— А какво станало с Доулинг? — запита Маккой.
— Немският кардинал не се подчинил. Напуснал църквата.
Величественият образ на църквата в думите на Кънингам завладя слушателите му. Дълбокият му и дрезгав глас, произнесъл словото на вяра и подчинение, ги бе изпълнил с трепет. И когато госпожа Кърнан влезе в стаята, като си бършеше ръцете, тя попадна в тържествена атмосфера. Без да наруши мълчанието, тя се облегна на задната табла на кревата.
— Веднъж видях Джон Макхейл — каза Кърнан — и няма да го забравя, доде съм жив.
Той се обърна към жена си за потвърждение.
— Често съм ти разправял, нали?
Госпожа Кърнан кимна.
— Беше при откриването на паметника на сър Джон Грей16. Едуард Дуайър Грей държеше реч и дрънкаше врели-некипели, а онова дръпнато старче, архиепископът, го стрелкаше изпод вежди като къдели.
— Господи! — възкликна той после с обичайното си изражение. — Не съм виждал друг човек с такъв поглед. Очите му все едно казваха:
— Никой от Греевците не струва пукнат грош — каза Пауър.
Пак настъпи мълчание. Пауър се обърна към госпожа Кърнан и рече внезапно развеселен:
— И тъй, госпожо Кърнан, решили сме да направим ей тоя ваш мъж добър, благочестив, набожен и богобоязлив римокатолик.
Той обгърна с ръка всички присъстващи.
— Всички заедно ще идем на духовни упражнения и ще изповядаме греховете си, а сам бог знае колко ни е нужно това.
— Нямам нищо против — рече госпожа Кърнан и се усмихна малко плахо.
Тя реши, че ще е по-разумно да прикрие задоволството си, затова рече: