собствения ми характер убягваха на самия мен, — не смятах, че светът им крие кой знае какви тайни. Често установявах, че знам много повече от момчетата на моята възраст. Давах си сметка, че дори Боб, който беше на деветнайсет години и се фукаше, че го е правил толкова пъти, че вече не ги брои, изобщо не е наясно но въпроса; че да чукаш е едно, а да знаеш с кого си имаш работа — съвсем друго. Но в същото време си признавах, че всичко това не ми е от особена полза. По този повод един ден Боб ми беше казал: „Не е необходимо да изчета цял трактат за електричеството, за да знам как да запаля лампата.“ Тогава все още не си задавах въпроса защо толкова тъпанари успяват да се уредят в живота.
След вечеря Ерик и Джереми решиха да отскочат до града. Жорж се захвана със сметките си. Майка ми, Карен и Рамона се качиха да си легнат. Алис забоде нос в някаква книга. Аз, Ребека и Оли започнахме партия микадо. Останалите разговаряха в кухнята, подреждаха и приготвяха традиционния вечерен билков чай. И докато вечерта напредваше, постепенно започнах да се отпускам. Двамата с Жорж излязохме да донесем дърва. Нощта беше студена, но той се надяваше, че след няколко дни вече няма да има нужда да палим камината. Спря се за миг, хвърли поглед на небето с доволен вид и се провикна през смях:
— Господи, намеси се, ако обичаш!
Сложихме няколко цепеници в огъня, на който Корин и Едит си грееха задниците. Алис стана, прозя се и преди да се запъти към своето апартаментче, пъхна книгата си под мишницата ми — поемите на Хилда Дулитъл. На Ребека й писна от микадото и се зае да масажира раменете на Жорж. Шантал пишеше писмо на родителите си и питаше дали Жером Ролинс се пише с две „л“.
— РоББинс! — въздъхна Жорж.
Олга донесе от кухнята пълна тенджера чай от цвят на болдо.
— Който иска, да заповяда — обяви тя.
Още известно време продължихме да се мотаем из хола. Обикновено вечер не се случваха кой знае какви събития, ала Едит, Оли и аз винаги си лягахме с последните. Искам да кажа, че не се случваше нищо особено, но въпреки това оставахме до края. Вече бяхме достатъчно пораснали, за да ни изпращат в леглото. Бога ми, голяма мъка беше! Как да не се възползваш от свободата си, след като толкова години са те заточвали в килията точно в девет?
Беше около полунощ, когато поех нагоре след другите двама, докато Жорж правеше обичайната си обиколка — беше побъркан на тема газ и душеше навсякъде като хрътка, преди да угаси светлината. Отидох да се измия на първия етаж, за да избегна задръстването в банята на втория. Огледах стърчащите от една чаша четки за зъби и спрях избора си на четката на Олга, която ми се стори по-нова. Не ме грозеше никаква опасност — оная маниачка си беше легнала, тъй че използвах дори нейния сапун „специално за нежна кожа“, за да си измия ръцете, което иначе като нищо би предизвикало малък бунт. После взех бръснача на Жорж, отворих го и след като проверих как напредва окосмяването ми, внимателно зачистих покаралия тук-там тъмен мъх. Сякаш всичко в този живот едва се влачеше.
Тъкмо се канех да се прибера в стаята си, когато Рамона леко открехна вратата на своята. Попита ме дали мога да й отделя една минутка.
— Какво има?
Направи ми знак да вляза.
За разлика от останалите тя никога не носеше пижама. През деня се обличаше така, както сигурно се бяха обличали преди петдесет години — роклите й изглеждаха винаги ужасно сложни, обшити с дантели и със затворени яки, а в ръкава задължително носеше носна кърпичка. Нямах представа защо се гизди така, но не ми се струваше необичайно. Лицето й, демодираните й прически и деликатните й жестове така добре си пасваха с тоалетите й, че едва ли някой би искал да я види в дънки. Вари я, печи я — такава си беше. А вечер навличаше умопомрачаващи тюлени нощници, върху които намяташе копринени халати — за тях отиваха сигурно всичките й мангизи, — и то само за да прекоси коридора. Стаята й беше най-мистериозната от всички. Стените й бяха облицовани с платнени тапети, навсякъде висяха всевъзможни драперии и ширити, върху тоалетката имаше купища шишенца, флакончета, бурканчета, пухчета за пудрене и бижута, възглавието на леглото бе тапицирано с коприна, столовете бяха покрити с шалове и пъстроцветни платове и нямаше никакъв ред, но не бе и разхвърляно. Когато си лягаше, запалваше само една малка лампа с абажур от стъклени мъниста и двайсет и пет ватова крушка, която те потапяше в някакъв спокоен и пищен свят, а парфюмът й буквално те довършваше. Тъй или инак, тя не обичаше много да ни вижда в стаята си и рядко ни канеше след падането на нощта. Макар че бях любимецът й, аз също не влизах там, когато ми скимнеше.
Затворих вратата след себе си, чудейки се за какво ли съм й притрябвал. Тя седеше пред тоалетката и се решеше. Каза ми да седна и че ей сега щяла да свърши. Не ми се случваше често да я видя без фризура и винаги се удивлявах, че има толкова дълга и гъста коса. Взех един брой на „Мари-Франс“, излегнах се напряко на леглото и търпеливо зачаках, изпитвайки само смътно любопитство относно онова, което имаше да ми казва. Можеше да се реши, колкото си иска, за никъде не бързах. Обичах атмосферата, която цареше в стаята, и щях да бъда очарован, ако ме забравеше или случайно откриеше в косата си сплетени кичури, та да мине колкото се може повече време.
Това продължи десетина минути, което надхвърляше и най-смелите ми надежди, и наистина нямаше от какво да се оплаквам, но започвах да се питам какво толкова прави с косата си и дали не е забравила, че съм тук. Изглеждаше унесена в мисли. Четката продължаваше да се движи, но толкова бавно, че вече не се чуваше нищо. Имах усещането, че ме наблюдава в огледалото. Но не бях сигурен. Виждах само гърба й и косата. Когато пердетата бяха спуснати, стаята приличаше на кутия за бижута, от която никой не би пожелал да излезе. А и никой не би поел риска да бъде изхвърлен, преструвайки се, че губи търпение.
После тя се обърна към мен и се усмихна. Затворих списанието. И тъй като продължаваше да ме гледа мълчаливо, попитах:
— Да не би нещо да не е наред?
Мислех си за аурата ми или за нещо от този род. Беше ми казала, че моята е с прасковен цвят и че избледнява, когато съм болен или когато нещата вървят зле. Опасявах се да не би събитията от изминалия ден да са я накарали да прелее направо в отровно зелено. Когато бяхме по-малки, тези истории ужасно ни забавляваха. Често я питахме какъв цвят има аурата на този или онзи и понякога след безброй напъни да се съсредоточим, изразяващи се в пъшкане и зверски гримаси, ни се струваше, че я забелязваме. Сега обаче това ми се струваше по-скоро неуместно.
Вместо да ми отговори, тя стана и дойде да седне до мен. Нямах нищо против да си побъбрим, ако имаше такова желание, но при условие че избягваме някои теми. И преди всичко тези за самия мен и моите проблеми. Тя отхвърли кимоното от раменете си. Помислих, че се кани да си легне, да се настани удобно. Изглежда, не си даваше сметка, че дрехата й е паднала на пода. Наведох се, за да я вдигна. Изобщо не подозирах какво ми се готви. Това, че когато се изправих, я видях с разпусната коса, голи ръце, полуразголени бедра и все така неподвижна, не събуди никакви подозрения у мен. Очевидно си бях взел дозата от емоции за деня и съзнанието ми бе претръпнало. Гледах я с усмивка като пълен идиот, скръстил ръце на коленете. Тя също ми се усмихваше. Когато съвсем случайно забелязах, че презрамката на комбинезона й се е свлякла, в главата ми избухна безшумен взрив, но до мен все така не достигна никакво предизвестие. Продължавах да смятам, че ще си говорим за Шопен или за фантастичния напредък на лявата ми ръка.
Която, между впрочем, й подадох, щом я докосна. Определено се гордеех с нея. Тя беше лека, точна и силна, двамата бяхме работили много сериозно над нея и сега покривах повече от една октава, което ми улесняваше живота, когато се заемах с Лист. Напълно разбирах желанието й да я огледа. Но тя я постави върху бедрото си.
Беше 12 април 1958 година, около един след полунощ. В първия момент само дето не ритнах камбаната. И най-елементарното движение, например да сведа поглед, за да се уверя, че не бъркам, ми се струваше непосилно. Но фактът бе налице и всички косми на ръцете и на краката ми настръхнаха пред тази тъй изумителна, тъй невероятна гледка. Тя бе на трийсет и седем години, а аз на петнайсет. Беше прекалено голяма уста за моята лъжица, така че не ми се щеше да се правя на глупак и да допусна подобна възможност да ми се изплъзне под носа — Бога ми, тогава със сигурност щях да се поболея! Затова и се поколебах за миг пред грандиозността на събитието.
Как би трябвало да реагирам, по дяволите? Исках всичко, което искаше и тя, но как да отгатна точно какво? Имах чувството, че всеки момент може да се откаже, и това безпокойство, по-точно този ужасяващ
