Трябва ли да говорим онова, което мислим и да мислим онова, което говорим

нация е потънала в скръб. Хората, обядващи в ресторантите, чувайки за това от келнера, отпускаха глава на масата и ридаеха. Непознатите, щом се срещаха по улиците, се хвърляха един на друг в обятията и плачеха като малки деца.

По същото време бях в чужбина, но вече се готвех да се прибирам. Беше ми някакси срамно да се върна. Погледнах се в огледалото и бях просто шокиран от собствената си външност: имах вид на човек, с когото вече няколко седмици нищо лошо не се е случвало. Чувствах, че да се появя сред убитите от мъка свои съотечественици с такава физиономия, то би значило само че ще задълбоча мъката им. Бях принуден да стигна до извода, че натурата ми е дребнава и егоистична. Провървя ми в Америка с една пиеса и — ако щете, убийте ме — но никак не ми се удаваше да придобия вида на убит от печал човек. Имаше моменти, когато — достатъчно бе само да отслабя самоконтрола си — и се улавях, че даже си подсвирквам!

Стига да бе възможно, щях да се забавя в чужбина, докато някакъв удар на съдбата не би ме настроил в унисон с настроенията на моите съотечественици. Но аз имах неотложна работа. Първият човек, с когото ми се наложи да разговарям на пристанището в Дувър, бе митническият чиновник. Можеше да се предполага, че скръбта ще го направи равнодушен към такива неща, като, например, четиридесет и осем пури. Но нищо подобно, той остана крайно доволен, когато ги откри в багажа ми. Поиска три шилинга и четири пенса и докато получаваше парите, се разхили. На гарата в Дувър малко момиченце се разкикоти, защото някаква лейди изпусна един пакет върху кучето си, но децата, както е известно, са безсърдечни същества — а може момиченцето и нищо да не е знаело.

Но повече от всичко ме удиви това, че във вагона видях приличен на вид човек, който четеше хумористично списание. Вярно, че се смееше малко — все пак дотолкова му стигаше порядъчност, — но все пак, за какво е нужно хумористично списание на поразения от скръб гражданин? И един час не бях прекарал в Лондон, когато бях принуден да стигна до заключението, че ние, англичаните, сме учудващо сдържан народ. В навечерието, съдейки по вестниците, цялата страна бе изправена пред сериозната опасност да увехне от тъга и да погине от мъка. Но на следващия ден нацията се стегна. „Проплакахме цял ден — казаха си англичаните, — проплакахме цяла нощ. Ползата от това бе малка. Какво пък, дайте отново да сложим на раменете си бремето на живота“. Някои от тях, както успях да забележа същата вечер в ресторанта, самоотвержено почнаха да ядат.

Ние се преструваме в най-сериозните неща. На война войниците на всяка страна са винаги най- храбрите на света. Войниците на вражеската страна са винаги вероломни и коварни. Ето защо понякога те побеждават.

Литературата — това е изкуство, изцяло построено върху лицемерието.

— Хайде сега, настанявайте се всички наоколо и хвърляйте по някое пени в моята шапка — вика писателят, — а пък аз ще се престоря, че уж някъде си в Бейсуотър живее млада девойка на име Анджелина, най-прекрасната девойка на света. По-нататък ще се престорим, че в Нотинг-Хил живее младеж на име Едуин, който е влюбен в Анджелина.

И тук, ако в шапката се съберат достатъчно пени, писателят се залавя здраво и се преструва, че Анджелина помислила това и казала онова и че Едуин извършил всевъзможни изключителни подвизи. Ние знаем, че писателят измисля всичко ей така от раз, защото разчита по този начин да ни достави удоволствие. От друга страна той самият е длъжен да се преструва, че го прави, защото е художник и не може иначе. Но ние пък прекрасно знаем, че е достатъчно да пускаме по някое пени в шапката и изведнъж ще се окаже, че той определено може и иначе.

Театралният антрепреньор гръмко бие барабана.

— Трупайте! Трупайте! — вика той. — Сега ние ще се преструваме, че мисис Джонсън е принцеса, а старият Джонсън ще се направи уж, че е пират. Идвайте насам, трупайте се, побързайте да видите!

И ето, мисис Джонсън, преструвайки се на принцеса, излиза иззад нестабилното съоръжение, което с общо съгласие приемаме за дворец, а старецът Джонсън, правейки се на пират, се клати върху друго нестабилно съоръжение, което с общо съгласие приемаме за океан. Мисис Джонсън се преструва, че е влюбена в него, но ние знаем, че това не е истина. А Джонсън се преструва, че уж е ужасен злодей и мисис Джонсън до единайсет часа се преструва, че вярва в това. А ние плащаме от шилинг до половин лира, за да седим и да ги слушаме в продължение на два часа.

Но, както вече ви обясних в началото, моят приятел е смахнат човек.

,

Информация за текста

© Екатерина Димитрова, превод от английски

Jerome K. Jerome

Should We Say What We Think?, 1905

Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2008

Публикация

Джеръм К. Джеръм. Джентълмени и привидения. Разкази

Съставителство и превод: Екатерина Димитрова

Selekt ABC, София, 1993

Печат: Полипринт, Враца

255 с.

Idle Ideas, 1905

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6758]

Последна редакция: 2008-04-27 21:00:00