— О, не! Просто писател… Пише книги.
— Книги ли?… А приличен човек ли е иначе?
— Съвсем приличен. Нима ще взема да каня неприлични хора? Сега тия писатели ги приемат навсякъде… Между другото, имаме ли у дома поне една негова книга? Чели ли сме го изобщо?
— Струва ми се, не. Впрочем ще видя… Ако беше ми казал навреме, че си го поканил, щях да потърся в книжарницата.
— Аз сам ще намеря. И без това имам работа в града …
— Глупаво е да се харчат напразно пари. Нямаш ли път към брат ти? Той винаги купува новите книги. Може би у тях ще се намери и този… как беше?
— Не, по-добре е да купя от книжарница. Това ще бъде много по-прилично, особено ако книгата е подвързана хубаво. Веднага ще личи, че сме хора, които се интересуват от литературните новости и не се скъпят, когато трябва да се купи нова книга. В подобни случаи парите не бива да се жалят.
Възможно е обаче разговорът да е протекъл в друг дух. Например:
— Ах, колко се радвам, че той ще дойде! Отдавна искам да се срещна с него.
— Да, аз също съм много доволен, че най-сетне успях да се запозная с него и да го поканя у нас. Изобщо аз гледам на посещението му като на голяма чест за мен. Дано не забравя да купя поне новата му книга и да я прегледам.
И така нататък, и така нататък, на много места и в тоя дух.
Съзнанието, че сме неискрени, ни е довело дотам, че смятаме всички комплименти за шаблонни фрази. Веднъж по време на прием, когато дойде главният гост — прочут писател, — една позната дама ме попита:
— Моля ви, кажете ми, какво е написал този джентълмен? Аз нямам време за четене и почти нищо не чета.
Преди да успея да отговоря, един закоравял шегаджия, който седеше наблизо и с острия си слух бе доловил въпроса на дамата, ме изпревари.
— „Манастир и сърце“ и „Адам Бъд“ — каза той.
Дамата му се усмихна с благодарност. Той я познаваше отдавна и затова му беше известно, че тя през целия си живот бе прочела само тези две литературни произведения и че те напълно й допадаха. Той знаеше също, че дамата не помни, разбира се, че авторът на тези книги е съвсем друго лице.
Точно така се оказа. През цялата вечер дамата досаждаше на знаменития писател с възторжени похвали за тези книги. Когато си тръгваше обаче, тя каза на шегаджията:
— Все пак струва ми се, че този ваш литературен лъв не се отличава с излишна скромност. Сам твърдеше, че „Манастир и сърце“ и „Адам Бъд“ са най-добрите произведения на съвременната литература.
Добре би било читателите да помнят имената на авторите, за да се избягват подобни недоразумения. Същото се отнася и за театралните зрители.
Един наш известен драматург ми разказа, че веднъж предложил на позната съпружеска двойка билети за представление на една негова пиеса, без обаче да предупреди съпрузите кой е авторът на тази пиеса. Погрижил се да ги снабди и с програма, но те дори не погледнали в нея, както правят мнозина театрални зрители. По време на представлението лицата на съпрузите все повече и повече се удължавали. Драмата очевидно не им допадала. Те едва дочакали края на първо действие и напуснали театъра. Когато по-късно срещнали драматурга, който тази вечер завоювал особено голям успех, те му казали колко са учудени, гдето е могъл да им предложи билети за представление на такава скучна пиеса. Добре, че тримата се познавали отдавна, пък и драматургът беше разбран човек. Той само се засмял и весело им казал, че не бива да се вечеря така обилно, преди да се отиде на театър. Те наистина били вечеряли заедно у Кътнър, където, както е известно, хранят до претъпкване.
Един мой млад приятел — не богат, но от стар аристократичен род — се ожени несполучливо за дъщерята на богат канадски фермер, която беше много мило, открито и не глупаво, но прекалено доверчиво момиче.
Срещнах го три месеца след като се беше върнал в Лондон, и поведохме следния разговор:
— Е — попитах го аз, — как се чувствуваш в новото положение?
— О, щях да бъда безкрайно щастлив, ако жена ми нямаше един много голям недостатък! — възкликна той. — Тя е много мила, но — представи си — вярва всичко, което й говорят.
— Нищо — утеших го аз, — това ще мине. В столицата тя бързо ще се избави от този недостатък.
— Надявам се и аз, но засега е много неловко.
— Вярвам ти. Представям си в какви неудобни положения се поставя със своята доверчивост.
— Тя няма светско възпитание и такт — подхвана той. — Сама съзнава това и ми го каза, когато се сгодявахме. Сега обаче изведнъж й се стори (по-точно, някой й го е казал на шега), че е съвършена и в светското си възпитание, но преди не го е знаела. Тя дрънка на пиано като ученичка, която свири в празнични дни за развлечение на гостите на своите родители, както става в домовете на еснафите. У нас за съжаление е същото. Всичко започва с това, че някой помолва жена ми да посвири. Отначало тя се дърпа, като уверява всички, че свири лошо. На свой ред пък всички я уверяват, че говори така само от излишна скромност, че са чували вече от други каква великолепна музикантка е, че горят от нетърпение да я чуят и те. След тези настойчиви молби тя, разбира се, се предава. Толкова е добродушна и мекосърдечна — мисли само как да достави удоволствие на другите. Ако я помолят да се изправи на глава, за да зарадва някого, тя ще го направи, честна дума.
И тъй тя сяда и започва да свири. Изпълнението й е невъзможно, но слушателите се възхищават, намират, че тя има „необикновено, своеобразно“ туше (те са напълно прави, но не в смисъла, в който го схваща жена ми) и изказват учудване и съжаление, че не е станала професионална пианистка. Тя слуша тези неискрени комплименти и в края на краищата сама започва да се чуди как наистина не й е дошло на ум да стане музикална знаменитост.
Присмехулниците не се задоволяват с това, че е изсвирила криво-ляво една пиеса, и я молят да им даде възможност още да се насладят на „чудното“ й изпълнение. Тя отново сяда на пианото и влага цялото си старание. Веднъж издрънка една след друга четири пиеси, между които и соната на Бетховен. Тя ни предупреди, че това е именно соната на Бетховен, иначе едва ли бихме се досетили. Всички, тоест гостите и аз, седяхме около пианистката с вдървени физиономии и съсредоточено разглеждахме шарките на килима.
Като свърши и това изпитание, гостите заобиколиха жена ми и мен и започнаха шумно да възхваляват нейния „изумителен“ талант. Питаха ме защо не съм им казвал, че съм довел през океана такова музикално чудо и т.н. и т.н. — все в тоя дух. Някой път ще ме вбесят така, че ще извърша някаква непоправима глупост. Такова положение наистина не се търпи.
Сега пък се е заела с декламация. Това е такова чудо, че не можеш да го проумееш, колкото и да си блъскаш главата. Интонацията й е нещо средно между ангелско чуруликане, бебешки хленч и вой на куче. Под въздействието на похвалите на нашите „мили“ приятели, която зад гърба й издевателствуват над нея, тя влага старание и в овладяването на това изкуство … Ах, ако не беше толкова мила! — заключи с въздишка моя събеседник.
Аз мълчах в очакване да продължи своята изповед.
— Най-много ме боли от това, че тя сама се излага на присмех — продължи той след паузата. — Но какво мога да направя? Ако й обясня всичко, ще умре от срам; ако издържи подобно откритие, сигурно ще загуби вярата си в хората, а тъкмо в пълната доверчивост е главната й прелест. Без да подозира горчивата истина, сега тя не се вслушва в скромните ми съвети, поне за тоалетите й. За нещастие само мен не слуша. Когато й намеквам, че някоя рокля, шапка или прическа не й отиват, тя се смее и ми казва неща, които обикновено се говорят от простачки, лишени от вкус и загрозяващи се с несполучливо подбрани тоалети. А съгласете се, че за жената, ако не иска да бъде посмешище ча всички, най-важно е умението да се облича прилично и подходящо.
Миналата седмица си купи шапка, на която липсват само свещи, за да стане пълно подобие на коледна елха. Коварните й приятелки изпаднаха в привиден възторг и като се присмиваха вътрешно на жена ми — разбираш ли, на моята жена! — в един глас обявиха, че непременно ще си купят и те същата прелест. А жена ми, сияеща от радост, подробно им разказваше къде и как е попаднала на тази „прелест“. Когато ни
