увещава го да реши на всяка цена къде отива, предупреждава го за опасността, на която се излага младият влак, ако няма определена цел в живота. Присъединяват се и други влиятелни хора, които му говорят като на свое дете, молят го от уважение към тях да отиде в Камчатка или Тимбукту, или Америка, там, където смятат, че ще е най-добре за него. Но като виждат, че той не им обръща внимание, страшно му се ядосват и му казват, ако ще, да отиде дори още по-далече. Той обаче остава глух към всички съвети и молби.
„Оставете ме на мира — отвръща им той. — Аз зная къде отивам. Не се тревожете за мене, ами си гледайте вашата работа. Не желая някакви си изкуфели старци да ме учат какво да правя. Аз знам сам.“
Какво може да се очаква от такъв влаж? Естествено да стигне до лош край. Сигурно след време го разпознават някъде — износен, непривлекателен, самотен стар влак, скитащ се безцелно и безнадеждно в някаква далечна страна, спомняйки си с горчиво съжаление за онзи ден, когато, изпълнен с безразсъдна гордост и амбиция, е тръгнал от Мюнхен с лъснатия си парен котел точно в 1:45.
Б. се отчайва от този отчайващ и непоправим 1:45 и продължава да търси.
— Ей! Какво е това? — възкликва той. — Този ще ни свърши ли работа? Потегля от Мюнхен в четири, стига в Хайделберг в четири и петнадесет. Ама че бърза работа! Тук нещо не е в ред. Не може да бъде. Как ще стигнем от Мюнхен в Хайделберг за четвърт час? О, разбирам! Този влак от четири отива първо в Брюксел и оттам в Хайделберг. Пристига тук, както изглежда, в четири и петнадесет утре. Чудно ми е обаче защо заобикаля чак през Брюксел. Аха, май че спира за малко и в Прага. Да го вземат дяволите това разписание!
После Б. открива някакъв друг влак, който тръгва в 2:15, както му се струва на него, най-подходящ за нас. Откритието му го кара да изпадне във възторг.
— Ето, това е влак за нас, стари приятелю — казва ми той. — Великолепен влак наистина. Не спира никъде.
— А отива ли някъде? — питам го аз.
— Разбира се, че отива някъде — отвръща Б. с възмущение. — Това е експрес! Мюнхен — промърморва той и проследява с пръст в разписанието, — тръгва в два и петнадесет. Само първа и втора класа. Нюрнберг? Не, не спира в Нюрнберг. Вюрцбург? Не. Франкфурт, Страсбург? Също не. Кьолн, Антверпен, Кале? Добре де, но къде спира? Да го вземат дяволите, все някъде трябва да спре. Берлин, Париж, Брюксел, Копенхаген? И там не. За бога, това е друг влак, който също никъде не отива! Тръгва от Мюнхен в два и петнадесет, и толкоз.
Изглежда, че това е всеобщ навик на мюнхенските влакове — да потеглят безцелно. Очевидно единствената им цел е да се махнат от града. Не ги интересува къде ще отидат, какво ще стане с тях, нали веднъж са се измъкнали от Мюнхен!
— „За бога — казват си те, — веднъж да се откопчим от това място. Няма какво да се грижим къде ще отидем. Това ще го решим, щом сме вече навън. Да се махнем от Мюнхен, ето кое е важното.“
Б. вече е сериозно разтревожен и ми казва:
— Никога няма да можем да напуснем този град. Както виждаш, няма влакове, които да тръгват от Мюнхен и да пристигат някъде. Това е някакъв заговор да ни задържат тука, разбираш, нали? Никога няма да можем да си отидем. Никога вече няма да видим скъпата стара Англия отново!
Аз се опитвам да го ободря, като изказвам предположението, че това навярно е типичен за Бавария обичай — да предоставят местоназначението на влака на волята и желанието на пътуващите. Железопътните власти осигуряват влака и го пускат в 2:15. Тях не ги интересува къде ще отиде той. Това е въпрос, който пътниците решават помежду си. Пътниците наемат влака и го отвеждат със себе си и с това се приключва историята, що се касае до самите железопътни власти. Ако има някакво различие в желанията на пътниците, например един да нека да отиде в Испания, а друг да иска да си отиде в Русия, те без съмнение стигат до споразумение, като хвърлят ези-тура.
Б. обаче не се съгласява с моята теория и ми казва, че ще бъде по-добре да не говоря толкова много, като виждам колко е измъчен и притеснен.
Ето каква благодарност получавам за това, че исках да му помогна!
Той се мъчи нови пет минути над разписанието и след това открива някакъв влак, който стига до Хайделберг и по всичко личи, че е влак-образец. Единственият му недостатък се оказва само този, че не тръгва отникъде. Той сякаш попада в Хайделберг случайно и се установява там. Човек с право очаква, че внезапната му поява ще обезпокои хората от хайделбергската гара. Те не знаят какво да правят с него. Пазачът отива при началника на гарата и му казва:
— Извинете за безпокойството, сър, но на гарата се появи някакъв странен влак.
— Така ли? — отвръща изненадано началникът на гарата. — И откъде е дошъл?
— Не зная — отговаря пазачът. — А като че ли и той самият не знае.
— Господи, това наистина е много странно — казва началникът на гарата. — И какво желае?
— Като че ли нищо не желае — отвръща другият. — Много странен влак. Ако питате мен, струва ми се малко смахнат.
— Хм … — размишлява началникът на гарата. — Чудна работа. И все пак мисля, че трябва да го оставим да се установи тук поне засега. Не можем да го отпратим да си върви в нощ като тази. Нека се настани удобно под навеса, пък сутринта ще видим дали не можем да намерим приятелите му.
Най-после Б. открива, че за да отидем в Хайделберг, първо трябва да отидем в Дармщат и оттам да вземем друг влак. Това откритие събужда нови сили и надежда у него и той се залавя пак с работа — този път да открие влакове от Мюнхен за Дармщат и от Дармщат за Хайделберг.
— Ето! — радостно изкрещява той след няколкоминутно търсене. — Намерих го! (Б. е от тези хора, дето не падат лесно духом.) Този ще е! Тръгва от Мюнхен в десет и пристига в Дармщат в пет и двадесет и пет. Тръгва от Дармщат за Хайделберг в пет и двадесет и пристига …
— Май не ни остава време за смяна, как мислиш? — забелязвам аз.
— Да, наистина — отвръща той и отново става сериозен. — Да, това е неудобното. Ако беше обратното, щеше да бъде чудесно или пък ако нашият влак например избърза с пет минути, а другият се забави малко с тръгването …
— Излишно е да разсъждаваме върху това — прекъсвам го отново аз. Б. се съгласява с мен и отново се залавя да търси подходящи влакове.
Оказва се, че всички влакове от Дармщат за Хайделберг потеглят няколко минути по-рано от пристигането на мюнхенските. Сякаш са се наговорили да ни избягват.
При такива заплетени ситуации разсъдъкът на Б. обикновено се замъглява и той направо започва да дърдори глупости. Открива влакове, които пътуват от Мюнхен до Хайделберг за петнадесет минути през Венеция и Женева, с половинчасово прекъсване в Рим за закуска. Той рови нагоре-надолу из книжката в търсене на някакви демонични експреси, които пристигат на местоназначението си четиридесет и седем минути преди да са потеглили, и тръгват отново, преди да са пристигнали. Открива също, че единствено можеш да стигнеш от Южна Германия до Париж, като минеш през Кале и после вземеш парахода до Москва. Преди да успее да разучи цялото разписание, той вече не е сигурен дали се намира в Европа, Азия, Америка или Африка, нито къде иска да отиде, нито защо иска да отиде там.
Тогава аз спокойно, но решително измъквам книжката от ръцете му, обличам му палтото, вземам багажа и го завеждам на гарата, където казвам на носача: „Извинете, искаме дя отидем в Хайделберг“. Носачът ни хваща за ръце, завежда ни да седнем на една пейка и ни казва да чакаме спокойно там, а когато стане време, той ще дойде да ни вземе и да ни качи на влака. Както и направи.
Ето какъв е моят метод да откривам как да се придвижа от едно място на друго. Може би не е така изискан като този на Б., но е по-прост и по-ефикасен.
Пътуването из Германия е бавна работа. Немският влак не бърза, не се вълнува много за работата си и когато спре, обича да си отпочине добре. Когато немски влак влезе в някоя гара, персоналът слиза от него и тръгва да се разхожда. Машинистът и огнярят прекосяват линията и почукват на вратата на началник- гарата. Началник-гарата излиза и ги приветствува възторжено, после изтичва до в къщи да каже на жена си, че са дошли; тя също притичва и също така възторжено ги приветствува: след което четиримата започват да си бъбрят за минали спомени, за общи приятели и за състоянието на посевите. След известно време машинистът, използувайки една паута в разговора, си поглежда часовника и калпа, че за съжаление те трябва да си тръгват, но жената на началник-гарата не иска и да чуе.
