Истината и фактите са остарели, излезли са от мода, приятели. С тях могат да живеят само скучните и прости хора. Не към действителността, а към привидност се стреми разумното куче в това наше време на разума. Ние отхвърляме с презрение сивкавокафявата твърда земя и строим живота си и въздушните кули в приказната и пъстроцветна като дъга страна на сенките и химерите.
За нас, които заспиваме и се събуждаме отвъд пъстроцветната дъга, в тази кула няма нищо красиво; има само влажна и студена мъгла, съществува само постоянният страх от онзи миг, когато златните облаци ще се разпръснат и ние ще паднем на жестоката твърда земя и ще се ударим зле.
Какво значение имат обаче страхът ни и лошото ни самочувствие, когато нашата вълшебна приоблачна Кула изглежда на другите красива и лъчезарна! Ония, които се трудят на полето, ни гледат отдолу и ни завиждат. А щом те вярват, че има за какво да ни завиждат, може ли да не бъдем доволни! Нали тъкмо така са ни учили — да живеем не за себе си, а за другите. Ние само смело прилагаме онова, на което са ни учили.
О, ние сме безкрайно самоотвержени и лоялни към това новоизлюпено владетелче — дете на принц Лъжец и принцеса Претенция. Светът никога не е познавал тиранин, способен да внуши такова сляпо преклонение! Нито един земен господар не е имал толкова необятно кралство!
У човека има сякаш някаква вродена потребност да се прекланя пред нещо. Той се оглежда наоколо и пада на колене пред онова, което му се стори най-велико и най-прекрасно. За родените в деветнайсети век в цялата вселена няма по-благороден образ от образа на Лъжата, облечена в открадната дреха, умна, находчива, безсърдечна и безсрамна. Нима тя не е достоен идеал за него? И той пада ничком пред нея, целува костеливите й нозе, кълне й се във вечна вярност.
Да, крал Лицемерие е наистина могъщ владетел. Нека изградим храмове от тъмни сенки, където ще можем да му се покланяме, защитени от дневната светлина. Нека го издигнем високо на бутафорен пиедестал. Да живее нашият страхлив и двуличен господар — достоен вожд на воини като нас! Да живее миропомазаният крал Лъжец! Да живее жалкият крал Привидност, пред когото целият свят се прекланя!
Издигайте го на пиедестала много внимателно, о, братя, прикрепяйте го здраво, защото нашият жалък кумир няма нито кости, нито жили. Ако отдръпнем ръце от него, той ще се свлече на земята, ще се превърне в куп стари дрипи, които сърдитият вятър ще отнесе със себе си и ние ще осиротеем. Затова нека посветим живота си на него. Да го подкрепяме, да му служим, да го превъзнасяме до небесата, да го пълним с въздух, с нищо, докато се пукне, а и ние заедно с него.
Защото един ден той неизбежно ще се пукне, особено ако е надут прекалено — нали е мехур. Засега обаче той все още е наш господар, светът повече и повече става свят на преувеличението, на лъжата, на лицемерието и оня, който най-умело преувеличава, най-изкусно се преструва и най-майсторски лъже, е най-велик и най-силен от всички.
Нашият свят е един евтин панаир. Всеки е застанал пред барачката си, бие големия барабан, сочи ярко нарисуваните картинки и призовава публиката:
— Насам, хора, насам! Ако искате да не изглеждате никога стари, бедни или нещастни, купете си от моя сапун! Купете си и плешивата ви глава ще се покрие с коса! Само моят сапун е истински сапун. Пазете се от имитации!
— Купувайте моя сироп! Купувайте, ако ви боли главата или стомахът, или краката! Купувайте, ако са ви строшени ръцете или разбити сърцата! Купувайте, ако имате свадливи тъщи! Пийте по една бутилка на ден и всичко ще се оправи, всичко ще ви мине, сякаш не е било!
— Влезте в моята църква, ако искате да попаднете след смъртта си в рая! Абонирайте се за моя седмичен наръчник, който струва само едно пени! Платете си за запазено място в църквата мн и не слушайте, моля ви, моя заблуден брат от съседната църква! Моят път е единственият път към спасението!
— Гласувайте за мен, благородни и мъдри избиратели! Издигнете на власт нашата партия и светът ще бъде преобразен така, че в него няма да има място нито за скръбта, нито за греха. За всеки свободен и независим избирател ние сме приготвили — специално за него и съобразена с неговите разбирания, нова Система с приложен към нея просторен и крайно неприветлив ад, където той може да прати всеки, който не му е приятен. Не изпускайте такъв случай.
— Вникнете в моята философия — тя е най-добрата, най-дълбоката! Чуйте моите песни — те са най- сладките в света! Купете си моите картини — те са истинското изкуство. Четете моите книги — те са най- мъдрите, най-интересните.
— Аз съм най-великият майстор на сиренето в света. Аз съм най-великият пълководец. Аз съм най- великият държавник. Аз съм най-великият поет. Аз съм най-великият фокусник. Аз съм най-великият редактор. Аз съм най-големият патриот. Ние сме най-великата нация в света. Ние сме единственият добър народ. Само нашата религия е истинска. Божичко, как крещим!
Как всички крещим, бием барабана и хвалим стоката си! И никой не вярва на нито една наша дума. Хората се питат: „Как да разберем кой от тия самохвалковци е най-умният и най-великият?“ И си отговарят сами: „Тук няма нито един умен, нито един велик. Не търсете тук истински умните и велики хора. Тяхното място не е сред тоза котило на мошеници и шарлатани. Тези, които виждате тук, са само кукуригащи петли. Оня, който кукурига по-силно и по-дълго от другите, трябва да е най-добрият от всички — това е единственото мерило за техните достойнства.“
И какво друго ни остава всъщност, освен да кукуригаме като петли? И който кукурига най-силно и най- продължително от другите, наистина става най-голям и най-велик в това бунище, което сме нарекли свят.
Аз обаче се отклоних. Всъщност исках да разкажа за нашия часовник.
Преди всичко покупката на този часовник беше приумица на жена ми. Веднъж бяхме на вечеря у Бъгълсови, а Бъгълс току-що беше купил часовник. Намерил го — така се изрази той — в Есекс. Бъгълс все „намира“ нещо. Застанал пред старинния креват с дърворезба, тежък близо три тона, той най-спокойно може да ти каже: „Бива си го, нали? Намерих го в Холандия.“ Сякаш го е намерил на пътя и го е пъхнал в чадъра, без никой да го види.
През цялото време Бъгълс дърдореше за своя часовник. А часовникът беше наистина чудесен — старинен, цели осем стъпки висок, стъпил здраво с гравираната си дъбова кутия на пода. Неговото звучно, басово, тържествено тик-такане беше приятен съпровод на разговора ни и сякаш изпълваше стаята с особен уют и достойнство.
Дълго обсъждахме покупката. Бъгълс говореше колко много му харесвал звукът на бавното, сериозно тиктакане и как, като останел сам с часовника в притихналата къща, изпитвал чувството, че води разговор със стар и мъдър приятел, който му разказва за някогашни времена, когато хората са били други и са живеели и мислили другояче.
Часовникът направи силно впечатление на жена ми. По пътя към дома тя беше замислена и мълчалива, а когато вече се прибрахме, каза: „Защо и ние да не си купим такъв часовник? Ще имаме в къщи един стар приятел, който ще се грижи за всички.“ На нея очевидно й се струваше, че той ще наглежда и малката.
Познавам един човек в Нортхемптъншиър, от когото купувам понякога стари мебели. Обърнах се към него и той ми отговори веднага, че разполагал тъкмо с това, което търся. (При него винаги се намира всичко. В това отношение ми върви.) Имал чудесен старинен часовник, какъвто отдавна не му бил попадал. Прилагаше снимка и подробно описание и питаше дали да ми го изпрати.
Като разгледах снимката и прочетох подробното описание, реших, че точно такова нещо ми трябва. Писах му: „Изпратете го незабавно.“
След три дни на вратата се почука. Това, разбира се, се е случвало и друг път, но аз го разказвам само защото има връзка с часовника. Прислужницата ми съобщи, че вън ме чакат двама мъже и аз излязох.
Бяха носачи. Като погледнах разписката и разбрах, че ми носят часовника, казах небрежно: „Ах, да, качете го горе.“
Носачите възразиха, че за съжаление не знаят как да го качат горе.
Слязох долу заедно с тях и видях един, приклещен напряко на площадката сандък. Първото ми впечатление беше, че това е същият сандък, в който някога е била докарана в Лондон Иглата на Клеопатра (Иглата на Клеопатра — обелиск, пренесен в началото на 19-и век от Египет и поставен в Лондон на булеварда край Темза. — Б. пр.). Те казаха, че това било моят часовник.
