началника на гарата и той разпита всички носачи, намиращи се на платформата в момента на пристигането на влака от 5,13. Всички единодушно заявиха, че не са виждали пътник с такава кошница. Началникът на гарата, човек семеен, като разбра в какво се състои работата, телеграфира в Бенбъри. Касиерът от Бенбъри помнеше само трима мъже, които са купували билети за този влак. Единият от тях бил мистър Джессай, търговец на свещи; вторият — неизвестен, пътуваше за Уулвърхемптън, а третият — самият мистър Милбъри. Положението изглеждаше вече безнадеждно, когато се намеси някакво момче-вестникарче.
— Аз видях една възрастна дама — обяви то. — Тя наемаше файтон и носеше точно същата кошница.
Мистър Милбъри едва не се хвърли на врата на момчето. Тръгнахме заедно с него към файтонджиите. Възрастните дами с кучешки кошници не се губят като игли в купа сено. Тя се настанила във второразряден хотел на „Астън роуд“. Всички подробности научих от камериерката. Възрастната дама преживяла не по- малко неприятни минути, отколкото моя джентълмен. Най-напред, кошницата не се събрала в покрития файтон и се наложило да я сложат на покрива. Старата лейди се вълнувала страшно, тъй като валяло и накарала файтонджията да покрие кошницата с престилката си. Сваляйки кошницата от файтона, я изтървали на паважа, детето се събудило и обявило присъствието си с отчаян рев.
— Боже мой, мем, какво е това? — ужасила се камериерката. — Бебе?
— Да, гълъбче, това е моето бебе! — отвърнала дамата. Тя, явно, имала склонност към шегите. Но само до известно време. — Бедничкият, надявам се, че не се е ударил?
Бабата заела стаята си. Внесли кошницата и я поставили на килимчето пред камината. Дамата, с помощта на камериерката, се заела с разопаковането. В същото време, детето вече пищяло като параходна свирка.
— Скъпи мой — мило и напевно говореше старата лейди, докато се бореше с канапа, — не плачи, мамичка ей сега ще те развърже, сладкото ми. Отворете чантата ми и извадете бутилка мляко и няколко кучешки сухарчета — обърна се тя към камериерката.
— Кучешки сухарчета? — изуми се прислужницата.
— Да. Моето бебе обича кучешки сухарчета.
Камериерката се обърна, за да извади онова, което й бяха поръчали, когато чу изведнъж зад себе си глух удар и, обръщайки се, видя старата лейди, простряна на пода в дълбок припадък. Детето ревеше с пълна сила, седейки в кошницата. Съвършено объркано, момичето му подаде един кучешки сухар и се захвана да свестява бабата. След минута нещастницата отвори очи и се огледа. Бебето се успокои и примлясвайки сучеше кучешкия сухар.
Старата госпожица го погледна и поривисто навря лице между гърдите на камериерката.
— Какво е това? — попита със задавен глас. — Какво е това там, в кошницата?
— Детенце, мем — отвърна камериерката.
— Сигурна ли сте, че не е куче? Погледнете още веднъж.
Момичето се почувства малко неловко и съжали, че няма никого наблизо.
— Не бих могла да сбъркам дете с куче, мем — каза. — Това е детенце — човешка рожба!
— Това е — старата лейди жално заскимтя.
— Това е вика, — изкупление. Аз беседвах с моето куче като с човек и сега всичко ми идва като наказание…
— Ама какво се е случило? — пита камериерката. Нея, разбира се, я разкъсва любопитството.
— Не знам — заяви бабата, сядайки на пода. — Преди два часа, ако това не е било сън, аз отпътувах от Фартинхоу с едногодишен булдог в кошницата; вие виждате сега какво има там!
— Бе нещо май не съм чувала булдозите по такъв вълшебен начин да се превръщат в деца — вика камериерката.
— Не зная как става това — вика бабата, — пък и не е важно. Зная само едно: тръгнах от вкъщи с булдога, а ето в какво се е превърнал той.
— Някой го е сложил там — каза камериерката. — Някой, който е искал да се отърве от бебето, е извадил кучето, а е пъхнал бебето на негово място.
— Би му се наложило да прояви необикновена ловкост — вика бабата. — Кошницата не беше в ръцете ми само пет минути, докато пиех чай в Бенбъри…
— Тъкмо тогава са го направили — вика камериерката. — Ама че факири!
Старата лейди изведнъж се сети нещо и скочи от пода.
— Ами аз в какво положение се оказах! Неомъжена жена, ще тръгнат клюки… Това е ужасно!
— Хубавичко детенце! — вика камериерката.
— Искате ли да си го вземете?
Но камериерката не искаше. Бабата седна отново и почна да размишлява, но колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. Камериерката твърдеше после, че ако не сме били дошли ние, бабата би откачила съвсем. Тя здраво прегърна в обятията си и разцелува човека, който съобщи, че някакъв джентълмен с булдог се интересува от детето.
Ние веднага се качихме на влака в обратна посока и пристигнахме в хотела десет минути преди там да пристигне нищо неподозиращата майка.
Милбъри през целия път не изпускаше детето от ръцете си. Кошницата даде на мен и прибави още половин лира с условие, че ще си мълча и аз честно изпълних уговорката.
Мисля, че и той едва ли е разказал на жена си какво се бе случило — освен, ако пък аз нищо не разбирам от подобни работи.
Информация за текста
© Екатерина Димитрова, превод от английски
Jerome K. Jerome
The Surprise of Mr. Milberry, 1901
Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2008
Публикация
Джеръм К. Джеръм. Джентълмени и привидения. Разкази
Съставителство и превод: Екатерина Димитрова
Selekt ABC, София, 1993
Печат: Полипринт, Враца
255 с.
Observations of Henry, 1901
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6756]
Последна редакция: 2008-04-27 21:00:00
