Но какво пък, това не е страшно! Той ще я вземе оттам. Беше му приятно да мисли, че ще протегне ръка за помощ на това малко, крехко създание, чиято слабост му придаваше сила. Нали няма да животува до края си като чиновник в жалката кантора. Той ще пише стихове, повести, пиеси. Вече е припечелил малко от това. Споделяше с нея своите надежди и пламенната й вяра го вдъхновяваше. В една от вечерите той й прочете свое произведение, тя го слушаше внимателно, искрено се смееше там, където бе смешно, а когато гласът му потреперваше, където гърлото му се свиваше от вълнение и не беше по силите му да продължи — сълзи се появяваха и в нейните очи. Така за пръв път той позна съчувствието на един приятел.
Свърши пролетта, настъпи лятото. И ето, че изведнъж се случи голямо събитие. Отначало той не можа да разбере от какво е предизвикано странното му чувство. В нея се бе появило нещо ново, неуловимо, като аромат на цветя. Изглеждаше, че тя се държи някак иначе, по-гордо. Чак при раздялата, като пое ръцете й, той разбра в какво се състои работата — тя бе с нови ръкавици. Ръкавици със същия златисто кафяв цвят, но изключително гладки, меки и прохладни. Плътно, без нито една бръчица, те обвиваха нейните ръце и подчертаваха красотата на тяхната линия.
Смрачаваше се и ако не се брои широкия гръб на полицая, те бяха съвсем сами на алеята, на своето любимо място. Внезапно той се отпусна на коляно пред нея, както го правят в романите и в пиесите (а понякога и в живота), притисна дългата си и гореща целувка към малката ръка във велурена ръкавица. Чуха се нечии крачки и той побърза да се изправи. Тя стоеше, треперейки с цялото си тяло, а в очите й имаше страх. Крачките приближаваха, но случайният минувач бе все още зад завоя на пътечката. Мълчаливо и бързо тя го прегърна и го целуна. Бе странна, хладна и все пак страстна целувка. След това, без да каже нито дума, се обърна и си отиде. Той гледаше подире й, докато тя не сви при Хановерските врати. Този път тя не се извърна.
Като че някаква бариера се изправи между тях след тази целувка. Все пак на следващата вечер тя с нормалната си усмивка дойде на срещата, само в очите й все още се таеше страх; и когато седна до него и той взе ръцете й, стори му се, че тя се отдръпва. Това бе инстинктивно, несъзнателно движение. И отново то му напомняше планините и бурните, стремителни потоци, и сърната с печален поглед, отклонила се от стадото, която може да те допусне съвсем близко, но достатъчно е да протегнеш ръка, за да я погалиш, и тя ще потрепери и ще избяга.
— Винаги ли носиш ръкавици? — я попита той след няколко дни.
— Да — отговори му тихо. — Винаги, когато излизам на улицата.
— Но ние не сме на улицата — възрази той, — ние сме в градината. Може би ще ги свалиш?
Тя не отвърна нищо, само със смръщени вежди го погледна така, като че се мъчеше да прочете неговите мисли. Но по обратния път, преди да стигнат до изхода на парка, тя се отпусна на последната пейка и с жест го покани да седне до нея. Спокойно разкопча велурените ръкавици, свали ги и ги остави настрана. Тогава той за пръв път видя ръцете й.
Ако бе се вгледал в нея, би забелязал как гасне слабата искра на надеждата, би видял горчивата тъга в кротките очи, които го наблюдаваха — и той, навярно, би се опитал да скрие ужаса, физическото отвращение, което се изрази върху лицето му и в неволното движение, когато се отдръпна от нея. Ръцете бяха малки и с красива форма, но груби и като че обгорени с нажежено желязо, с кървави страшни мазоли и изтъркани нокти.
— Трябваше да ти ги покажа по-рано — каза, като слагаше ръкавиците си. — Колко глупаво! Би трябвало да знам.
Той се постара да я успокои, но се запъваше и не намираше нужните думи.
— Това е от работата — каза тя, когато си тръгнаха. Ръцете й станали такива скоро, след като почнала да работи. Ако би могла да се махне оттам по-рано! Но сега! Сега вече нищо не може да се направи…
Те стигнаха до изхода, но този път той не я изпрати с поглед, не изчака, както винаги, как тя ще му махне с ръка за сбогом и ще изчезне, дали се е обърнала или не — той така и не узна.
На следващия ден той не отиде на срещата. Десетки пъти несъзнателно стигаше до вратите на парка почти, а после бягаше далече, крачейки бързо по убогите улици и, като сляп, се блъскаше в минувачите. Бледното, любимо лице, тъпичката детска фигурка, малките кафяви обувки го зовяха. Ако можеше само да мине ужасът от ръцете й. Душата на художника потреперваше при спомена за тях. В обтегнатите, изящни, гладки ръкавици те му се струваха толкова красиви и той мечтаеше за деня, когато ще ги стисне в своите ръце, ще ги гали и ще ги целува. Би ли било възможно да ги забрави, да се примири с тях? Трябва да се помисли… трябва да замине по-далече от тези шумни улици, от хората, които, изглежда, му се подиграваха. Той си спомни, че сесията на парламента е свършила и в кантората работата не е много. Може да поиска отпуск… началството ще се съгласи.
Подреди малко бельо в раницата. В планината, при стремителните потоци! Там той ще намери покой.
И ето че след дълги скитания, една вечер той се срещна с един млад лекар. Собственичката на хотела трябваше да роди и лекарят чакаше долу кога ще го повикат. Те се разприказваха и изведнъж една проста мисъл го порази. Защо не бе помислил за това по-рано? Като преодоля стеснителността си, той попита лекаря от каква работа могат да се получат такива рани. Описа ги, виждайки пред себе си в тъмните ъгли на стаята тези бедни, малки, жалки ръце.
О! Причините биха могли да бъдат какви ли не — гласът на доктора звучеше делово. При обработка на лененото влакно и даже на ленената тъкан при определени условия. При много производство в наши дни се употребяват различни химикали. Всички тези видове нова фотография, евтината цветна репродукция, химическото чистене, боядисването, гравирането върху металите. Предпазна мярка са гумените ръкавици. Би трябвало да ги въведат навсякъде. Лекарят, май бе склонен да продължава своите разсъждения.
— А излечимо ли е? Има ли някаква надежда? — прекъсна го той.
— Дали е излечимо? Дали има надежда? Разбира се. В случай, че са засегнати само ръцете, лекуването е напълно възможно. Действието на вредните вещества върху кожата се усложнява от малокръвието. Махнете я оттам; дайте й възможност да диша чист въздух и да пази диета, лекувайте я с най-прости средства, с мехлеми или с нещо подобно. Обърнете се към местния лекар, той ще ви предпише лекарство и за три-четири месеца всичко ще мине.
Той едва не пропусна да благодари на младия лекар. Искаше му се да тича някъде, да вика, да скача, да размахва ръце. Ако се появеше възможност, би заминал занякъде още същата нощ. Проклинаше себе си, заради странния свой каприз да не вземе адреса й. Иначе би могъл да й прати телеграма. Не спа цялата нощ, а на сутринта се отправи на път. Мина пеш десет мили до най-близката железопътна гара и едва дочака влака. Целият дълъг ден на него му се струваше, че влакът се тътри едва-едва, но накрая се появи Лондон.
Бе все още рано, но той и не помисли даже да се отбие до вкъщи. Остави раницата си на гарата и се отправи в Уестминстър. Искаше му всичко да остане както преди, а всичките дни от времето на последната им среща, да можеха да се окажат просто кошмарен сън. Сдържайки се да не тича, той приближи парка в обичайното време на техните срещи.
Чака дълго, чака дотогава, докато не затвориха вратите, но тя не дойде. От самата сутрин някъде в глъбините на неговото съзнание се таеше страхът, че тя няма да дойде, но той го прогонваше. Навярно се е разболяла, боли я главата, а може би е просто уморена.
И следващата вечер се успокояваше с подобни мисли. Да предположи нещо друго — не му достигаше дух. И така бе всеки път. Минаха много такива вечери, той загуби сметката им. Понякога сядаше и гледаше алейката, по която обикновено идваше тя, после ставаше и вървеше към изхода, гледаше встрани и отново се връщаше. Един път спря пазача и го разпита. Да, пазачът я помни прекрасно: младата лейди с велурените ръкавици. Тя идвала веднъж или дваж, може би и повече пъти, той не е сигурен, и чакала. Не, не забелязал да е била разстроена. Просто седяла тук. Ще походи малко, ще походи и ще се върне пак на същото място, а като дойде време да се затварят вратите, си отива. Той остави адреса си на пазача. Пазачът обеща да му се обади, ако я види отново.
Понякога вместо из парка, той бродеше по бедните улички в района „Лисън-Гроув“ и по-нататък по отсрещната страна на „Еджуер-роуд“, докато не настъпеше нощта. Но така и не я намери.
Може би биха помогнали парите, мислеше той, терзан от своята бедност. Безответният, грамаден град, пазещ милиони тайни, изглежда, му се надсмиваше. Той бе изхарчил за обявления няколко фунта, които успя да събере, но не разчиташе на отговор и не го получи. От къде на къде тя би почнала да чете
