I. Навред край нас има подвизи
Господин Хънгъртън, нейният баща, беше наистина най-нетактичният човек на земята. Той приличаше на раздърпан папагал, крайно добродушен, но изцяло съсредоточен върху собствената си глупава особа. Ако нещо би могло да ме отблъсне от Глейдис, това би било перспективата за такъв тъст. Убеден съм, дълбоко в себе си той искрено вярваше, че навестявам Честнътс три пъти седмично заради удоволствието да бъда в неговата компания, и по-специално, да слушам възгледите му върху биметализма — предмет, по който той беше нещо като авторитет.
Тази вечер слушах повече от час монотонното му бръщолевене за обезценяването на парите, за символичната стойност на среброто, за спадането на рупията и за необходимостта от правилна парична система.
— Представете си — каза той с тих, но възбуден глас, — че всички дългове по земята бъдат предявени едновременно и се настоява за незабавното им погасяване. Какво ли би се случило при сегашното състояние?
Аз, разбира се, му отговорих, че бих се разорил, но той скочи от стола си, укори ме за обичайното ми лекомислие, поради което за него било невъзможно да обсъжда с мен какъвто и да е сериозен въпрос, и изхвръкна от стаята, за да се облече за някакво масонско събрание.
Най-сетне останах насаме с Глейдис и съдбоносният час настъпи. През цялата вечер се чувствувах като войник, който чака тръбата да го призове на смъртен бой, докато в сърцето му се борят надеждата за победа и страхът от поражение.
Тя седеше до прозореца и нейният горд, нежен профил се открояваше върху червената завеса. Колко красива беше Глейдис! Но и колко далечна! Ние винаги сме били доста добри приятели, но аз никога не съм успявал да мина отвъд оная дружба, която можех да завържа с някого от моите колеги — репортери от „Газет“, — дружба съвършено искрена, съвършено добросърдечна и съвършено платонична. Не ми харесва, когато една жена е твърде откровена и непринудена с мен. Това не е похвално за никой мъж. Когато се появи истинското чувство между половете, негови спътници са плахостта и недоверието — наследство от древните сурови времена, когато любовта и насилието често са вървели ръка за ръка. Не спокойният поглед и откровеният отговор, а склонената глава, извърнатите очи, неувереният глас, тръпките по тялото са истинските признаци на страстта. Успял съм да науча тези неща през краткия си живот или съм ги наследил с онази памет на човешкия род, която наричаме инстинкт.
Глейдис притежаваше всички качества на женствеността. Някои я смятаха за хладна и сурова, но се заблуждаваха. Леко побронзовялата й кожа, с почти ориенталски тен, гарвановочерната й коса, големите й влажни очи, пълните й, но изящни устни говореха, че всички белези на страстта са налице. Обаче аз с мъка съзнавах, че досега не бях успял да открия тайната на нейното разбуждане. Но да става каквото ще, тази вечер трябваше да свърша с неизвестността и да доведа работата докрай. Тя можеше само да ми откаже, а по-добре е да си отблъснат любовник, отколкото желан брат.
Стигнал до това заключение, аз се готвех да прекъсна продължителното неловко мълчание, когато нейните изпитателни тъмни очи ме огледаха и гордата й глава се поклати с укорителна усмивка.
— Чувствувам, че се каниш да правиш предложение, Нед. Много те моля, недей. Така е толкова по- добре.
Преместих стола си малко по-близо.
— Впрочем как разбра, че се каня да правя предложение? — попитах аз с искрено учудване.
— Нима жените не разбират това винаги? Мислиш ли, че има жена по света, която някога да е била заварвана неподготвена? Но, Нед, нашата дружба е толкова хубава и приятна! Защо да я разрушаваме? Не чувствуваш ли колко прекрасно е, че млад мъж и млада жена могат да разговарят насаме като нас?
— Не зная, Глейдис. Аз бих могъл да разговарям насаме с… с някой началник-гара. — Не разбрах как се вмъкна в разговора този чиновник, но той дойде и накара и двама ни да се разсмеем. — Това не ме задоволява ни най-малко. Искам ръцете ми да те обгърнат и главата ти да се притисне върху гърдите ми и, о, Глейдис, искам…
Тя беше вече скочила от стола, тъй като забеляза, че възнамерявам да изпълня някои от своите желания.
— Ти развали всичко, Нед — каза тя. — Всичко е така красиво и естествено, докато не се намесят тези неща? Колко жалко! Нима не можеш да се владееш?
— Но аз не съм съчинил всичко това — примолих се аз. — Такава е природата! Любовта!
— Е, ако и двамата обичат, може би е по-друго. Аз никога не съм изпитвала това чувство.
— Но ти трябва да го изпиташ — с твоята красота, с твоята душа! О, Глейдис, ти си създадена за любовта! Трябва да обичаш!
— Човек трябва да чака, докато тя го споходи.
— Но защо не можеш да ме обикнеш, Глейдис? Заради външността ми или какво?
Тя се поотпусна. Протегна ръка — колко грациозна бе приведената й фигура! — и повдигна главата ми. След това ме погледна в очите с много тъжна усмивка.
— Не, не е заради това — каза тя най-после. — Ти не си суетен и затуй, спокойно мога да ти кажа, че не е заради това. Причината е по-дълбоко.
— Характерът ми?
Тя кимна сдържано.
— Какво трябва да сторя, за да го поправя? Моля те, седни и ми кажи всичко. Не, аз наистина няма, само седни!
Тя ме погледна с нерешителност и недоверие, които ми допаднаха много повече от пълната й доверчивост. Колко примитивно и вулгарно изглежда всичко, когато го напишеш черно на бяло! И може би в края на краищата това е чувство, присъщо само на мен. Както и да е, тя седна.
— Кажи ми сега, какво не ми достига?
— Аз съм влюбена в друг.
Сега беше мой ред да скоча от стола.
— Това не е някой определен човек — обясни тя, смеейки се на моето изражение. — Просто един идеал. Никога не съм срещала човека, за когото говоря.
— Разправи ми за него. Как изглежда?
— О, той може би много прилича на теб.
— Колко мило от твоя страна! Но какво е това, което той прави, а аз не правя? Просто кажи с една дума какъв е той — въздържател, вегетарианец, въздухоплавател, философ, свръхчовек — и аз ще се постарая, Глейдис, само ми подскажи какво би те зарадвало.
Податливостта на характера ми я разсмя.
— Първо, не мисля, че моят идеал би говорил така — каза тя. — Той би бил по-твърд и по-суров и не би се съгласил толкова лесно да се пригажда към прищевките на едно глупаво момиче. Но преди всичко той би бил човек, който работи, действува, без страх гледа смъртта в очите, човек на великите дела и чудноватите приключения. Никога не бих обикнала самия мъж, а славата, която той е спечелил, защото нейният отблясък ще падне върху мен. Спомни си за Ричард Бъртън! Когато четох неговата биография, написана от жена му, така добре разбирах любовта й. А леди Стенли! Чел ли си чудесната последна глава на нейната книга за съпруга й? Това са мъже, които една жена може да боготвори с цялата си душа, и все пак любовта да не я смалява, а да я възвеличава, защото ще бъде уважавана от всички като вдъхновителка на благородни дела.
В своя възторг тя изглеждаше толкова прекрасна, че аз едва не наруших възвишения тон на разговора, но се сдържах и продължих спора:
