Имаше даже и точилар на ножове. Двама войници задяваха млада бавачка, а няколко прилично облечени млади хора се разхождаха с цигари в уста.
— Знаете ли — каза Холмс, докато се разхождахме и ние по улицата, заедно с останалите. — Сватбата до известна степен опростява цялата работа. Снимката сега става двуостро оръжие. Искам да вярвам, че дамата сега няма да пожелае фотографията да стане известна на Годфри Нортън, също както нашият клиент не желае тя да попадне пред погледа на неговата принцеса. Въпросът се свежда до следното: къде да търсим проклетата снимка?
— Наистина, къде може да е скрита?
— Тя не я носи у себе си. Знае много добре, че това би било рисковано. Кралят може да наеме хора, които чрез насилие да я претърсят и да отнемат снимката. За това вече са правени опити. Може да я съхраняват нейният банкер и адвокатът и. Изключвам тези две възможности й ще ви кажа защо. Жените са скрити по природа и предпочитат сами да си съхраняват тайните. Защо да ги поверяват на друг? На себе си жената може да разчита, но знае ли тя дали избраният от нея човек няма да бъде повлиян от някакви причини — лични, икономически, политически? При това, ако си спомняте, тя е заплашила, че ще се възползува от снимката след няколко дни. Следователно тя трябва да и бъде под ръка. Мисля си, че фотографията е в къщата.
— Забравяте ли, че два пъти вече са влизали крадци?
— Не са знаели къде да търсят.
— А как ще действувате вие?
— Аз ще я принудя да ми каже къде е снимката.
— Тя ще откаже.
— Няма да бъде в състояние да направи това. Ето, чувам вече шума на файтон. Това е нейният екипаж. И така, старайте се да изпълните моите заповеди.
В този момент на завоя на улицата блеснаха фенерите на екипажа. Към входа на Брайъни Лодж се отправи малкото изящно ландо. Щом то спря, към вратата му се спусна един дрипльо, който в желанието си да получи за това пари, започна да дърпа вратата, за да я отвори. Веднага го отблъсна друг скитник, очевидно със същите намерения. Стана голяма разправия, при която войниците взеха страната на първия, а точиларят — на втория скитник. Чуха се и удари, а излязлата от ландото дама се озова в центъра на малка група хора, които се караха, нагрубяваха и удряха.
Холмс се хвърли в тълпата, за да защити дамата, но в момента, в който стигна до нея, извика и падна с окървавено лице. Като видяха това, войниците избягаха в една посока, дрипльовците в друга, а неколцината добре облечени мъже, които наблюдаваха сцената отдалече, обкръжиха дамата и пострадалия, с цел да им помогнат. Айрийн Адлер, ще продължавам да я наричам така, пъргаво се изкачи по стълбите, спря най-горе и погледна към улицата. Сега чудесната и фигура се виждаше ясно на светлината на лампите от антрето.
— Тежко ли е ранен бедният джентълмен? — запита тя.
— Той почина — обадиха се няколко гласа.
— Не, не, жив е още — извика някой. — Но ще почине, преди да го откараме в болница.
— Той е герой — обади се една жена. — Ако не беше се намесил, сигурно на лейди щяха да и откраднат часовника и кесията. Това са разбойници, и то от най-отчаяните, Ето, той поема въздух, диша!
— Не бива да лежи на улицата. Можем ли да го внесем в къщата, госпожице?
— Разбира се. Внесете го в гостната. Там има удобно канапе. Оттук, моля ви!
Бавно и тържествено внесоха Холмс в гостната. Запалиха лампите, пердетата не бяха спуснати и аз можех да виждам всичко, което ставаше там. Не зная дали моят приятел е чувствувал угризения, но аз лично изпитвах голям срам, като гледах как красивата жена, срещу която действувахме, се навежда грациозно и с каква доброта полага грижи за пребития заради нея човек. В същото време да се откажа да участвувам в предначертания план, би било черна измяна от моя страна спрямо Холмс. Аз се мъчех да убедя себе си, вадейки ракетата от джоба. В края на краищата ние Не искахме да и сторим зло, а да и попречим тя да причини злина на друг човек.
Холмс се привдигна, седна на канапето и с жест показа, че не му достига въздух. Прислужницата отвори прозореца. В този миг забелязах, че той вдига ръка. Това беше уговореният сигнал, Като извиках: „Пожар!“, хвърлих ракетата в стаята. Веднага цялата тълпа наоколо поде вика и „пожар, пожар“ се понесе по цялата улица. От прозореца заизлизаха гъсти кълба дим. Видях през пушека няколко души в стаята и чух гласа на Холмс, който ги успокояваше. Промъкнах се през шумната тълпа и зачаках накрая на уличката. Зарадвах се, когато след десет минути Холмс се появи, хвана ме под ръка и се запромъквахме далеч от мястото на действие. Приятелят ми вървеше мълчалив, крачехме бързо, докато не се озовахме в една тиха уличка, която водеше към Еджуеър стрийт.
— Вие изпълнихте всичко съвсем точно, Уотсън — рече приятелят ми.
— У вас ли е снимката?
— Зная къде е.
— Как успяхте да разберете това?
— Тя сама ми показа мястото, нали ви казах?
— Все пак нищо не разбирам.
— Нищо не искам да скривам от вас — рече той, като се засмя, — Работата е много проста. Сам се досетихте, че на улицата всички хора бяха наши помагачи, повикани специално за този сценарий.
— Досетих се.
— Когато започна свадата, аз бях приготвил в ръката си малко червена боя, разредена, разбира се. Спуснах се напред, паднах и потърках с ръка челото си, после цялото лице. Това е стара игра, стар номер. Получи се окървавено лице.
— И това разбрах.
— После ме внесоха в гостната. Показах със знаци, че се задушавам и прислужницата отвори прозореца, като по този начин ви се даде възможност да изпълните предварителния план.
— Кажете, с какво ви помогна това?
— Всичко имаше голямо значение. Когато една жена види, че и гори къщата, тя инстинктивно се хвърля да спасява най-скъпото за нея. Аз често съм градил теориите си на базата на този непреодолим инстинкт. Омъжената жена грабва децата си, неомъжената — кутийката със скъпоценностите, В дадения случай за мен беше ясно, че най-скъпото на нашата приятелка е именно снимката. Инсценировката на пожара излезе отлично. Облаците дим, виковете на хората бяха в състояние да разхлопат и най-железните нерви, И се случи точно това, което исках. Снимката е скрита в една ниша с подвижен капак, над бутона на звънеца. Само за секунда Айрийн Адлер се намери до скривалището, изтегли наполовина снимката и в този миг аз извиках, че няма нищо опасно. Тя постави фотографията обратно, погледна ме и излезе. Повече не я видях. Извиних се пред присъствуващите и също напуснах. Колебаех се дали да не взема трофея, но в гостната се вмъкна файтонджията, очите му през цялото време ме следяха, затова предпочетох да не пипам снимката. Според мен прекомерното бързане би объркало всичко.
— А оттук нататък? — запитах аз.
— Нашите търсения всъщност приключиха. Утре ще дойдем с краля и с вас, ако пожелаете.
Ще ни въведат в гостната и ще идат да съобщят за нашето посещение, но когато влезе дамата, тя няма да намери нито нас, нито портрета.
— В колко часа мислите да отидем?
— В осем сутринта. Тя ще спи по това време, така че полесражението ще бъде свободно. В случая трябва да избързаме, защото женитбата може да измени много от привичките и начина и на живот. Веднага трябва да телеграфираме на краля.
Пристигнахме на Бейкър стрийт. Когато спряхме пред нашия вход и Холмс търсеше в джоба си ключа от вратата, зад гърба ни премина някой, който отправи поздрав към приятеля ми:
— Лека нощ, господин Шерлок Холмс!
По тротоара се движеха няколко души, но явно тези думи бяха произнесени от слабичък, строен младеж, облечен с наметало. Той бързо отмина нататък.
— Чувал съм вече този глас — проговори Холмс, като се вглеждаше по слабо осветената улица в гърба на младежа. — Дявол да го вземе, как ми се иска да зная кой беше този!
