Гледахме луксозните магазини и представителните търговски кантори и ни беше трудно да си представим, че граничат със занемарения и прашен „Сакс — Кобърг Скуер“, който току-що бяхме напуснали.
— А сега отново на работа — рече Холмс, като застана на ъгъла и плъзна поглед по улицата. — Трябва да запомня точно реда, в който са разположени сградите. Едно от увлеченията ми е да изучавам подробно всяко кътче на Лондон. Започваме с тютюнопродавницата на Мортимър, до нея е магазинчето за вестници, следват Кобъргският клон на Градската и Областната банка, вегетарианският ресторант, каретното депо на Мак Фърлин и стигаме до следващата пресечка. С това работата ни тук, Уотсън, привърши и вече можем да си позволим малък отдих. Сандвич с чаша кафе и се пренасяме в царството на цигулковата музика, в царството на хармонията, изяществото и възвишеността, където няма да ни досаждат никакви червенокоси клиенти с техните тайнствени истории.
Моят приятел беше не само страстен почитател на музиката и крайно надарен изпълнител, но и композитор на произведения с изключително високи достойнства. Седнал в едно кресло на първия ред в концертната зала, той прекара целия следобед в пълно блаженство, като движеше плавно тънките си дълги пръсти в такт с музиката. По лицето му играеше лека усмивка, а погледът му се рееше замечтано. В този момент едва ли някой би разпознал в него детектива Холмс, безпощадния Холмс, ненадминатия по остроумие и неуморим преследвач на престъпници. Удивителното в неговия характер бе способността му да раздвоява личността си, сякаш в него се бореха две начала, и аз често се питах дали изключителната му проницателност и педантичност не се бяха породили като някаква защитна реакция срещу романтичността и сантименталността, които природата бе заложила у него. Пълната отпуснатост и апатия се редуваха с изблици на неудържима енергия. Случеше ли се Холмс да остане няколко дни спокоен в креслото, увлечен в музикалните си импровизации, с черния туш и нотните листове в ръце, знаех от наблюдение, че това е затишие пред буря. Изведнъж го завладяваше страстта към преследване, ловджийският му нюх се разбуждаше, интуицията му се изостряше до връхната си степен и хората, които не познаваха методите му, започваха да гледат на него подозрително, сякаш бе човек с някакви свръхестествени способности. Като гледах с какво упоение слушаше музиката този следобед в „Сейнт Джеймс Хол“, разбрах, че за онези, по чиито дири е решил да тръгне, наближава опасен момент.
— Навярно се каните да се приберете у дома, докторе? — рече той, като излизахме от концерта.
— Да, такива са ми намеренията.
— А на мен ми предстои да свърша още една работа, която ще ми отнеме навярно няколко часа. Историята на „Сакс — Кобърг Скуеър“ е сериозна.
— Така ли смятате наистина?
— Подготвя се голямо престъпление, но имам основания да смятам, че ще ни стигне времето да го предотвратим. Жалкото е, че днес е събота и това малко усложнява нещата. Ще ми е нужна вашата помощ довечера.
— В колко часа?
— Не по-рано от десет.
— Точно в десет ще бъда на улица „Бейкър“.
— Чудесно. И да ви предупредя, докторе, не е изключено да изпаднем в опасна ситуация, затова не забравяйте да сложите в джоба си военния револвер.
Холмс ми махна с ръка, обърна се кръгом и за миг изчезна в тълпата. Не се смятам за глупав човек, но когато се случи да сътруднича на Шерлок Холмс, винаги ме обзема чувство на потиснатост и съмнение, че умствените ми способности не са на нужната висота. Бях чул разказа, който бе чул и той, бях видял онова, което бе видял и той, но от думите му личеше, че е разбрал не само какво се бе случило, но и какво предстоеше да се случи, докато за мен историята продължаваше да бъде една напълно непонятна загадка. По пътя към дома си в Кензингтън не спирах да размишлявам за необикновената случка с червенокосия преписвач на „Енциклопедия Британика“, за посещението ни на „Сакс — Кобърг Скуеър“ и за обезпокоителното предупреждение, което Холмс ми отправи на раздяла. Къде щеше да бъде тази среднощна експедиция и защо аз трябваше да бъда въоръжен? Къде щяхме да отидем и какво щяхме да правим? Холмс ми бе намекнал, че голобрадият помощник на червенокосия ни клиент е опасна личност, човек, способен да извърши голямо престъпление. Опитвах се да намеря отговор на тези въпроси, но усилията ми оставаха напразни. Накрая се отчаях и реших да изчакам до вечерта, с надеждата, че тогава случаят навярно ще ми се изясни.
В десет без петнадесет излязох от къщи, прекосих Хайд Парк, минах по улица „Оксфорд“ и стигнах до улица „Бейкър“. Пред къщата бяха спрели два файтона. Като влязох в ходника, чух от горния етаж да долитат гласове. Заварих Холмс да разговаря оживено с двама мъже. Единият от тях беше полицейският инспектор Питър Джоунс, а другият беше висок слаб господин със строг израз на лицето, с лъскав цилиндър и елегантен, безупречно ушит редингот.
— О, ето че вече всички се събрахме — възкликна Холмс, закопча двуредното си три четвърти палто от дебел плат и взе от закачалката ловджийския си камшик с масивна дръжка. — Уотсън, струва ми се, че познавате господин Джоунс от Скотланд Ярд? Позволете ми да ви представя и господин Мериуедър, който също ще вземе участие в тазвечерното ни приключение.
— Както виждате, докторе, ние с господин Холмс отново ще ловуваме заедно — рече с присъщата си самонадеяност Джоунс. — Той блестящо умее да подготвя лова, но не може да мине без една стара хрътка, която да докопа дивеча.
— Дано само не се втурнем по следите на някакъв въображаем дивеч — забеляза мрачно господин Мериуедър.
— Имайте пълно доверие в господин Холмс, сър — авторитетно го успокои инспекторът. — Той действа по свои методи, които, ще си позволя да кажа, според мен се градят преди всичко на предположения и богато въображение, но детективският му нюх е неоспорим. Трябва да призная, че за разкриването на две големи престъпления — убийството в Шолто и грабежа на скъпоценностите от Агра — заслугата беше всъщност негова, а не на полицията.
— Щом вие твърдите това, господин Джоунс, значи няма от какво да се тревожа. За най-голямо мое съжаление обаче ще се наложи да изпусна обичайния си съботен бридж. За първи път от двадесет и седем години насам ще се лиша от любимото си развлечение.
— Затова пък залогът тази вечер ще бъде стократно по-висок от онзи на вашите партии бридж — рече Шерлок Холмс — и самата игра ще бъде далеч по-вълнуваща. Печалбата ви, господин Мериуедър, ще се равнява на близо тридесет хиляди лири стерлинги, а вие, Джоунс, най-сетне ще успеете да заловите човека, когото отдавна търсите.
— Става дума за Джон Клей, убиец, крадец, фалшификатор на пари и документи. Млад човек, но изключително изкусен в професията си. Няма друг престъпник в Лондон, на когото с по-голямо удоволствие бих сложил белезници на ръцете. Интересна личност е този Джон Клей. Дядо му е бил херцог, а той самият е учил в Итън и Оксфорд. Колкото е изобретателен, толкова е и ловък в ръцете и макар на всяка крачка да се натъкваме на следите му, до този момент все не можем да го заловим. Ако едната седмица извършва обир чрез взлом в Шотландия, на следващата събира пари за изграждането на приют за сираци в Корнуел. От години го следвам по петите, но Досега никога не съм го виждал.
— Надявам се, че ще имам удоволствието да ви го представя тази вечер. И аз на няколко пъти съм имал леки сблъсъци с него и съм напълно съгласен с вас, че е един от най-ловките престъпници. Часът обаче вече минава десет и трябва да тръгваме. Ако обичате, вие двамата се настанете в първия файтон, а Уотсън и аз ще ви последваме с втория.
По време на продължителното пътуване Шерлок Холмс не беше особено разговорлив. Седеше удобно отпуснат на облегалката и си тананикаше мелодиите, които бе слушал следобеда. Файтонът с трополене ни преведе през безкраен лабиринт от осветени с газови лампи улички, докато накрая се добрахме до улица „Фарингтън“.
— Вече сме съвсем близо — забеляза моят приятел. — Господин Мериуедър е банков директор и е лично заинтересован от случая. Реших, че е добре да вземем с нас и Джоунс. Той не е лош човек, само че не му стига умът за професията, която си е избрал. Има обаче едно положително качество — смел е като булдог и вкопчи ли се в жертвата си, стиска щипци като омар. Ето че пристигнахме. Мериуедър и Джоунс вече са тук.
Спряхме на същата оживена улица, на която се бяхме озовали сутринта. Освободихме файтоните и
