— Мислите ли, че Хорнър е невинен?
— Нищо не мога да кажа.
— Е, тогава мислите, че Хенри Бейкър е замесен в тая работа?
— Смятам, че е много вероятно Хенри Бейкър и да не подозира, че гъската, която е носил, струва по- скъпо, отколкото би струвала, ако беше излята от злато. В това ще се уверим лесно, ако получим отговор на нашата обява.
— А дотогава нищо ли не може да се направи?
— Нищо.
— В такъв случай ще ида да навестя моите болни. Но вечерта ще дойда в определения от вас час. Искам да зная как ще се разреши тази забъркана работа:
— Ще ми бъде много драго. Аз вечерям в 7 часа. Струва — ми се, ще има патица. Като вземем предвид неотдавнашните събития, не ще е лошо да помоля госпожа Хедсън хубаво да прегледа гушата на патицата.
Аз се позабавих малко и беше вече шест и половина часът, когато се върнах на Бейкър Стрийт. Като наближих къщата, забелязах пред входа висок човек с шотландска шапка и палто, закопчано до самата брада. Вратата се отвори и ние заедно с непознатия влязохме в стаята на Холмс.
— Господин Хенри Бейкър, нали? — каза Холмс, като стана от стола си и се обърна към посетителя с оня приветлив вид, който можеше да си придаде, когато поискаше. — Седнете до печката, господин Бейкър. Вечерта е студена, а вие сигурно повече обичате лятото, отколкото зимата. А, Уотсън! Вие дойдохте тъкмо навреме. Тази шапка ваша ли е, господин Бейкър?
— Да, господине. Несъмнено това е моята шапка. Бейкър беше висок човек с широки плещи, голяма глава, широко умно лице, завършващо с островърха прошарена кестенява брадичка. Носът и бузите му бяха позачервени, което заедно с лекото треперене на протегнатата ръка потвърждаваше мнението на Холмс за начина му на живот. Избелялото черно палто беше закопчано добре, яката вдигната, а слабите ръце се подаваха от ръкавите, нямаше и следа от долни дрехи. Той говореше с тих, отсечен глас, като подбираше внимателно всяка дума и изобщо правеше впечатление на човек, комуто не е провървяло в живота.
— Ние задържахме вашите неща няколко дни, защото очаквахме да дадете обява за изгубеното и да пишете адреса си — каза Холмс. — Не разбирам защо не сте направили това.
Посетителят се засмя някак смутено.
— В последно време нямам особено много пари, не е както преди — забеляза той. — Не се съмнявах, че безделниците, които ме нападнаха, са отнесли шапката и гъската, затова не исках да прахосвам напразно пари и да ги търся.
— Добре ви разбирам. Междувременно ние бяхме принудени да изядем гъската.
— Да я изядете ли?
Бейкър се надигна развълнуван от стола.
— Да, не можехме да постъпим иначе. Но мисля, че тази гъска, която е на шкафа, има почти същата големина и е съвсем прясна, та ще можем да ви възнаградим за изгубената.
— О, разбира се, — разбира се — с въздишка на облекчение проговори господин Бейкър.
— Останаха перата, краката, гушата и другите остатъци от гъската, затова, ако обичате…
Бейкър се засмя високо.
— Те биха могли да ми послужат като спомен от онази случка — каза той. — Но иначе не знам с какво биха могли да ми бъдат полезни. Не, господине, с ваше позволение аз ще пренеса цялото си внимание върху превъзходната птица, която е на шкафа.
Шерлок Холмс внимателно погледна към мен и повдигна рамене.
— Ето вашата шапка и птицата — каза той. — Между другото, не можете ли да ми кажете откъде сте купили вашата гъска? Аз малко разбирам от птици, но рядко съм виждал по-добър екземпляр.
— Защо не — отвърна Бейкър. Той стана и взе под мишница своята отново придобита собственост. — Заедно с някои мои другари често ходя в кръчмата „Алфа“, близо до музея е — денем трябва да сме в музея. Тая година нашият стар кръчмар Уиндигет основа „Гъши клуб“. Трябваше да плащаме по няколко пенса всяка неделя, за да получим гъска на Коледа. Аз плащах редовно моите пенсове — останалото ви е известно. Много съм ви задължен, господине. Шотландската шапчица не приляга на моите години, нито на моя сериозен вид.
Той ни се поклони с комична тържественост и излезе от стаята.
— Ето че свършихме с господин Хенри Бейкър — каза Холмс, като затвори вратата след посетителя. — Вижда се, че той нищо не знае. Гладен ли сте, Уотсън?
— Не особено.
— Тогава предлагам да вечеряме по-късно и да тръгнем по пресните следи.
— С удоволствие.
Нощта беше студена. Облякохме топли шуби и си сложихме шалове. Звездите светеха студено на безоблачното небе. Диханието на минувачите се превръщаше в пара. Крачките ни шумно отекваха по улицата. След четвърт час се намерихме в Блумбъри и в „Алфа“ — малка кръчма на ъгъла на една от улиците, водещи към Холбърн. Холмс влезе вътре и поръча на червенобузия стопанин с бяла престилка да донесе две чаши бира.
— Ако бирата ви е тъй хубава, както и гъските, тя сигурно е направо превъзходна — каза той.
— Моите гъски! — с видимо учудване възкликна кръчмарят.
— Да, преди половин час говорих с господин Хенри Бейкър, член на вашия „Гъши клуб“.
— Ах, значи така! Но вижте, господине, гъските не са наши.
— Наистина ли? А чии са?
— Купих две дузини от един търговец на Ковънтгардънския пазар.
— Така ли? А как се казва той? Познавам там неколцина търговци.
— Брекенридж.
— А, не го знам. Е, за ваше здраве, стопанино. Желая ви щастие. Лека нощ.
— Хайде сега при господин Брекенридж — продума Шерлок Холмс, като се загърна с шубата, щом излязохме на студа. — Помнете, Уотсън, че ако, от една страна, имаме работа с такъв прозаичен предмет като гъската, то, от друга пък, имаме работа с човек, когото заплашва седемгодишна затворническа присъда, ако не успеем да докажем неговата невинност. Може би нашите разследвания ще докажат само вината му; във всеки случай ние имаме възможност да съберем сведенията, които полицията е пропуснала, а на нас странната случайност ни даде в ръцете. Да вървим по тоя път до горчивия край. И така, напред на юг.
Минахме по Холбърн, по Ендъл Стрийт и по лъкатушни кални улички излязохме на Ковънтгардънския пазар. Над една от най-големите продавници бе изписано името на Брекенридж.
Стопанинът, човек с резки черти на лицето и с разчесани бакенбарди, помагаше на прислужника си да затвори капаците.
— Добър вечер. Студеничко е — каза Холмс.
Търговецът кимна и погледна въпросително моя другар.
— Както виждам, гъските са разпродадени — продължи Холмс, като сочеше празната мраморна полица.
— Утре сутринта мога да ви доставя петстотин парчета.
— Да, но ще бъде късно.
— Ето там, в оная бакалница, дето свети, има още гъски.
— Но мен ме изпратиха именно при вас.
— Кой ви изпрати?
— Стопанинът на „Алфа“.
— О, да, аз му продадох две дузини гъски.
— Чудесни птици, отде ги взехте?
За мое учудване този въпрос разгневи търговеца.
— Е, господине — каза той, като вдигна глава и скръсти ръце на гърди. — Какво ви интересува? Говорете направо.
— Но аз говоря доста направо. Искам да зная кой ви е продал гъските, които сте доставили на кръчмата „Алфа“.
