че има теч в един от страничните цилиндри. При по-нататъшния оглед установих, че каучуковият уплътнител в горния край на буталото е изместен. Това беше причината за отслабването работата на пресата и аз обясних всичко. Полковникът и Фъргюсън слушаха много внимателно и ми зададоха няколко практически въпроса. След това се върнах от коридора в стаичката и отново заразглеждах пресата, за да задоволя любопитството си. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че цялата история с глината е явна измислица. Изобщо глупаво беше да се предполага, че такава мощна преса е монтирана тук за преработка на някаква си глина. Стените на стаичката бяха дървени, но подът беше метален и както ми се стори, покрит с метални стърготини. Аз се наведох, за да ги разгледам, но изведнъж чух сподавено възклицание на немски и разбрах, че полковникът ме наблюдава.
— Какво правите там? — запита ме той.
Съзнанието, че ме мамят, ме ядоса.
— Любувам се на вашата глина и мисля, че бих могъл да ви дам по-добър съвет, ако знаех истинското предназначение на тази машина — отвърнах аз и веднага се разкаях за думите си. Лицето на полковника доби зловещ израз, а в очите му затанцуваха зли пламъчета.
— Отлично — каза той. — Ще се запознаете изцяло с тази преса. Той се дръпна назад, затръшна вратата и завъртя ключа отвън.
Аз се хвърлих напред, задърпах бравата, но усилията ми останаха напразни.
— Полковник! Полковник! Пуснете ме!
Неочаквано в окръжаващата ме тишина аз дочух звук, от който изстинах. Задвижиха се лостовете и засъска повреденият цилиндър. Полковникът беше пуснал пресата в движение! Лампата стоеше на същото място, където я бях оставил, когато разглеждах машината. При нейната светлина аз видях, че черният таван започна да се спуща бавно към мен. Знаех силата на машината и разбрах, че само след минута от мен щеше да остане една безформена маса. Отново се хвърлих върху бравата, задърпах я отчаяно, виках името на полковника, но шумът на лостовете заглушаваше гласа ми. Таванът беше само на половин метър от главата ми и с ръка можех да пипна повърхността му. Аз вече се чудех как да застана, за да бъде смъртта по-малко болезнена. Ако легнех с лице към пода, буталото щеше да ме притисне откъм гърба. Изтръпнах само при мисълта за това. Може би по-добре би било да легна по гръб? Но ще имам ли сили да гледам как таванът постепенно се спуска върху тялото ми? Вече не можех да стоя изправен, когато забелязах нещо и лъчът на надеждата нахлу в съзнанието ми. Вече казах, че подът и таванът бяха метални, а стените от дъски. Това, което бях забелязал, беше тясна ивица светлина между две от дъските на стената. Ивицата ставаше все по-широка и по-широка, като че ли някой движеше дъската. В — първия миг не повярвах, че съдбата ми изпраща вратичка за спасение. Проврях се през направения процеп, хвърлих се и паднах на пода на коридора почти в безсъзнание. След малко трясъкът от раздробената лампа и звукът на метала ми показаха от каква опасност съм се спасил. Свестих се от това, че някой ме дърпаше за ръкава, за да стана от каменния под, където бях паднал. Взрях се. Над мен се беше привела жена. С лявата си ръка ме дърпаше за ръкава, а с дясната държеше запалена свещ. Познах добрата жена, която ме съветваше да бягам, а аз така глупаво пренебрегнах съвета й. Но сега не повторих грешката си. Аз станах, залитайки, — от пода и се завтекох след нея към витата стълба, която водеше надолу. В този миг чухме стъпки и два гласа, които разговаряха. Моята спътница спря и се огледа отчаяно наоколо. След това отвори вратата на спалнята. Лунните лъчи осветяваха ярко стаята.
— Това е единственият път за спасение — каза тя. — Високо е, но може би ще успеете да скочите, без да се нараните!
Едва беше изрекла тези думи, в края на коридора се появи светлина, при която успях да позная сухата фигура на полковник Старк. Той тичаше с фенер в едната ръка и някакво оръжие в другата — заприлича ми на сатър или някакъв подобен месарски нож. Аз бързо се спуснах към прозореца, отворих го и погледнах надолу. Колко хубава изглеждаше градината на лунна светлина! Какво спокойствие цареше наоколо! Височината не беше повече от тридесет стъпки. Качих се на прозореца, но не се решавах да скоча. Искаше ми се да разбера какво ще стане с жената, какво ще й стори преследващият ме негодник. Ако би дръзнал да й стори нещо лошо, бях готов да рискувам живота си, за да й помогна. Докато си мислех това, той влезе в стаята, като я тласна настрани от вратата, където беше застанала. Тя го хвана за ръцете, желаейки да му попречи, и извика на английски:
— Фриц! Фриц! Не забравяйте какво ми обещахте последния път! Казахте ми, че онова никога няма да се повтори! Той ще мълчи! Той няма да ви издаде!
— Вие сте луда, Елиза! Вие ще ни погубите! Той видя толкова много! Пуснете ме!
Той я избута настрани, с две крачки се намери до прозореца и замахна с големия нож. Аз вече се бях спуснал от другата страна и като се държах с една ръка за перваза, висях във въздуха. Тогава той ме удари. Почувствувах тъпа болка, пуснах се и паднах в градината. Веднага скочих на крака и с всички сили се спуснах да бягам между храсталаците, тъй като отлично разбирах, че опасността продължава да ме грози. Изведнъж почувствувах невероятна слабост, погледнах ръката си, която ме болеше, и едва сега видях, че ми липсва палецът, а кръвта шуртеше. Спрях, за да си превържа раната с кърпа, но в ушите ми нещо забуча и паднах в безсъзнание сред розовите храсти. Не зная колко време беше минало, но когато се свестих, луната беше залязла и настъпваше светло утро. Дрехите ми бяха мокри от росата, а целият ми ръкав беше напоен с кръв. Болката ми припомни случилото се и скочих на крака, с желание да продължа да тичам. За мое учудване, когато се огледах наоколо, не видях нито къщата, нито градината. Бях лежал край някакъв жив плет близо до железопътната линия. Наблизо се виждаше голямо здание, което се оказа самата гара, на която бях пристигнал снощи. Ако не беше страшната рана, можех да реша, че всичко е било само кошмар.
Отидох на гарата и попитах кога има влак и за къде. Отговориха ми, че след един час има влак за Рединг. Дежурен беше същият железничар, който снощи беше на перона. Попитах го познава ли полковник Лайсандър Старк, на което той отговори отрицателно. Забелязал ли е снощи чакащия ме файтон? Не, не беше го забелязал. Има ли полицейски пост наблизо? Да, на три мили оттук. Чувствувах се прекалено слаб, за да извървя това разстояние, и затова реших да съобщя за всичко на полицията в Лондон. Пристигнах малко след шест часа, отидох при лекаря да ме превърже. Той има добрината да ме доведе тук. А сега аз слагам цялата тази история във вашите ръце и като се осланям на вас, ще изпълня всичко, каквото ме посъветвате.
След края на този необикновен разказ и тримата замълчахме известно време. После Холмс свали от полицата един голям том, който съдържаше голямо количество изрезки от вестници.
— Ето нещо, което ще ви заинтересува — каза той. — Преди около три години тази обява се появи във всички вестници. Слушайте:
„На 9 т.м. изчезна господин Джереми Хейлинг, 26-годишен, инженер-механик, специалност хидравлика. От дома си излязъл в 10 часа вечерта и оттогава не е бил забелязан никъде. Бил е облечен…“
— И прочие, и прочие — продължи Холмс. — Вероятно това е бил последният път, когато полковникът е имал нужда да му се поправи пресата.
— Господи! — извика моят пациент. — Ето какво са значели думите на добрата жена!
— Безсъмнено. Полковникът е бил отчаян човек, готов да заличи всички следи. Той е бил като онези пирати, които избиват пленените на кораба, за да нямат свидетели на злодеянията си. Но не трябва да губим ценно време! Ако можете да пътувате, да отидем най-напред в полицейския участък, а след това — в Ейфорд.
След три часа ние вече седяхме във влака на път от Рединг за малкото бъркшърско селце. Шерлок Холмс, Хатърсли, инспекторът Биърдсли, един цивилен господин и аз. Биърдсли разтвори на коленете си карта на графството и начерта кръг с център Ейфорд.
— Ето — рече той. — Този кръг е описан с радиус десет мили около селото. Мястото, което търсим, трябва да се намира някъде вътре в този кръг. Струва ми се, че казахте десет мили?
— Да, един час път — отвърна Хатърсли.
— И вие мислите, че докато сте били в безсъзнание, те са ви носили по целия път?
— Сигурно е така. Смътно си спомням, че ме повдигнаха и носеха някъде.
— Едно не мога да разбера. Когато са ви намерили в градината, защо са ви пощадили — казах аз. —
