Както говореше, Холмс извади револвера си и като сложи два патрона, прибра го в десния джоб на жакета.
През цялото това време следвахме Тоби по осеяните с къщурки почти селски пътища, водещи до столицата. Сега обаче вече навлизахме в квартали с улици, където занаятчиите и пристанищните носачи вече се бяха събудили и неугледни жени вдигаха щорите и метяха праговете. Кръчмите с плоски покриви по ъглите бяха отворени, отвътре излизаха грубовати мъже и изтриваха с ръкави брадите си след сутрешната чаша бира. Улични кучета безцелно скитаха и ни зяпаха с почуда, докато минавахме, но нашият неподражаем Тоби, без да поглежда наляво или надясно, се носеше напред, навел нос към земята, и само от време на време нетърпеливо изскимтяваше в знак, че е попаднал на прясна следа.
[# Или Йохан Фридрих Рихтер (1763–1825), нем. писател. Б. пр.]
Оставихме зад гърба си „Стретам“, „Брикстън“ и „Камбъруел“ и сега вече бяхме на „Кенингтън Лейн“, понеже минахме по странични улички на изток от „Оувъл“9. Хората, които преследвахме, явно са се движели на зигзаг, вероятно с намерението да не бият на очи. Никога не поемаха по главния път, ако имаше пресечки, които им вършат работа. В началото на „Кенингтън Лейн“ бяха свили наляво през „Бонд“ и „Майлс“. Там, където втората улица завършва с „Найтс Плейс“, Тоби спря да върви и започна да тича напред-назад с едното ухо наострено, а другото клепнало, като олицетворение на кучешка нерешителност. После започна да се върти в кръг и да ни поглежда от време на време, сякаш искаше да се увери, че му съчувствуваме за това объркване.
— Какво, по дяволите, му стана на това куче? — измърмори Холмс. — Не може да са взели кабриолет или да са отлетели с балон!
— Да не би да са постояли тук по-дълго? — подхвърлих аз.
— А, всичко е наред. Отново тръгна! — каза приятелят ми с облекчение.
Тоби наистина отново пое следата, защото след като души наоколо, изведнъж си науми какво да прави и се хвърли напред още по-енергично и по-упорито. отколкото досега. Явно следата беше по-прясна, защото кучето вече не държеше носа си близко до земята, а теглеше каишката и се опитваше да се отскубне, за да тича неудържимо. По блясъка в очите на Холмс съдех, че според него наближаваше краят на пътешествието ни.
Сега вървяхме по „Найн Елмс“. докато стигнахме „Бродерик“ и големия склад за дървен материал на улица „Нелсън“ веднага след странноприемницата „Белия орел“. Кучето, полудяло от възбуда, влезе през страничната врата в оградения двор, където дървосекачите вече работеха. Втурна се през дървените трици и стърготините, изтича по една пътечка, заобиколи някакъв вход, мина между две камари трупи и накрая, като изквича победоносно, скочи върху едно голямо буре, все още намиращо се върху ръчната количка, с която е било докарано. С провесен език и премигващи очи Тоби стоеше върху бурето и гледаше ту Холмс, ту мене, за да открие признак на одобрение. Дъгите на бурето и колелата на количката бяха изцапани с тъмна на цвят течност. Целият въздух миришеше на креозот.
Двамата с Шерлок Холмс се спогледахме в недоумение, а после едновременно избухнахме в неудържим смях.
ГЛАВА 8
ДОБРОВОЛЦИТЕ НА УЛИЦА „БЕЙКЪР“
— Ами сега? — попитах аз. — Тоби изгуби славата си на непогрешим.
— Той действуваше според разбиранията си — каза Холмс, свали куче го от бурето и го изведе от двора на склада. — Като си помислите колко много креозот се разнася из Лондон всеки ден, не е чудно, че следваната от нас диря се изгуби. Сега често употребяват креозот, особено за обработване на дървен материал. Клетият Тоби не е виновен.
— Сигурно сега трябва да се върнем на първата диря.
— Да, и за щастие мястото е наблизо. Явно, че кучето се обърка на ъгъла на „Найтс Плейс“, понеже имаше две следи в противоположни посоки. Тръгнахме по грешната диря. Сега ни остава да тръгнем по другата.
Оказа се лесно. Щом заведохме Тоби там, където бе сгрешил, той направи широк кръг и накрая се втурна в нова посока.
— Трябва да внимаваме, да не би да ни отведе до мястото, откъдето е взето бурето с креозот — подхвърлих аз.
— И аз си го помислих. Но забележете, че Тоби ни води по тротоара, докато количката с бъчвата е минала по пътя. Не, вече е уловил истинската диря.
Движехме се към Темза през „Белмонт Плейс“ и улица „Принс“. Спуснахме се по улица „Броуд“ съвсем до реката и стигнахме до малък пристан. Тоби ни отведе до самия му край, изправи се и започна да скимти, загледан в бързея на тъмните води.
— Нямаме късмет — каза Холмс. — Тук са продължили с лодка.
Във водата край пристана и по самия пристан имаше разни плоскодънни и други малки лодки. Заведохме Тоби до всяка от тях и макар че той душеше усърдно, не откри следа.
Недалече от това пригодено за акустиране място се виждаше малка тухлена къща с дървена табела, провесена от втория прозорец. На нея с големи букви бе изписано „Мордекай Смит“, и по-отдолу — „Лодки под наем за час или за ден“. Втори надпис над вратата ни осведомяваше, че има на разположение и парен катер — твърдение, което се подкрепяше от наличието на голям куп кокс върху вълнолома. Шерлок Холмс бавно се огледа и лицето му придоби заплашителен израз.
— Лоша работа — рече той. — Тия приятелчета са по-хитри, отколкото предполагах. Май са прикрили следите си. Боя се. че имаме работа с предварително разработен план.
Вече приближаваше къщата, когато вратата се отвори и навън излезе къдрокосо шестгодишно момченце, последвано от яка червендалеста жена с голяма гъба за баня в ръка.
— Връщай се да се измиеш, Джак! — извика тя. — Връщай се, непрокопсанико, че ще си дойде баща ти и като те види, ще ни даде да разберем!
— Какво мило детенце! — подходи стратегически Холмс. — Какъв румен малък пакостник! Кажи, Джак, искаш ли нещо? Момченцето се замисли за миг и отвърна:
— Искам един шилинг.
— Не предпочиташ ли нещо повече от шилинг?
— Предпочитам два шилинга — каза детето чудо, след като размисли.
— Заповядай, вземи! Чудесно момченце имате, госпожо Смит!
— Бог да ви поживи, сър, не ще и дума. Идва ми до гуша да се оправям с него, особено когато мъжа ми го няма дни наред.
— Няма ли го сега? — попита Холмс разочаровано. — Много жалко, исках да говоря с него.
— Няма го от вчера сутринта, сър, и да си кажа правичката, взе да ме е страх за него. Но ако ви трябва лодка, сър, може и аз да ви услужа.
— Исках да наема парния катер на господин Смит.
— Бог да ви поживи, сър, та той тръгна с катера. Точно това ме притеснява, знам, че има въглища колкото да стигне до Улидж и да се върне. Ако беше тръгнал с шлепа, нямаше да се безпокоя, често ходи по работа чак до Грейвзенд и ако не свърши, остава да преспи там. А закъде е с катера без въглища?
— Може да е купил от някой пристан по-надолу по реката.
— Може, сър, ама никога не го прави. Често се ядосва какви пари искат за един-два чувала. Пък и човекът с дървения крак нещо не ми хареса, лицето му е грозно и приказките му не са нашенски. Какво непрекъснато се навърта тука?
— Човек с дървен крак ли? — престори се на изненадан Холмс.
— Да, сър, мургав мъж с маймунско лице, който много пъти търси моя старец. Събуди го предната нощ, при това мъжът ми е знаел, че ще дойде, понеже беше приготвил катера. Право ви казвам, сър, не ми излиза от ума каква е тая работа.
— Скъпа госпожо Смит, нима има причини да се плашите? — сви рамене Холмс. — от къде сте сигурна, че тъкмо еднокракият е идвал през нощта? Не разбирам защо смятате така.
— По гласа го познах, сър, той има дебел и някак приглушен глас. Почука на прозореца, трябва да беше към три часа. Рече: „Тръгвай, приятел, време е да поемем поста.“ Старецът ми събуди Джим, той е най-
