— Грешите. Макмърдо! — извика сърдечно Шерлок Холмс. — Мисля, че не сте ме забравили. Не си ли спомняте оня любител, който се би четири рунда с вас в къщата на Алисън преди четири години на благотворителния ви боксов мач?
— Самият господин Шерлок Холмс?! — изрева боксовият шампион. — За бога. как можах да не ви забележа? Ако не стояхте кротко там, а бяхте дошли да ми ударите прав и ляв удар по челюстта, както ви е присъщо, веднага щях да ви позная. Ах, погубихте таланта си вие, погубихте го! Далече щяхте да стигнете, ако бяхте станали професионалист.
— Виждате ли. Уотсън? И да се проваля във всичко, пак мога да упражнявам едно от заниманията, за което се искат тези умения — разсмя се Холмс. — Сигурен съм, че сега нашият приятел няма да ни остави на студа.
— Влизайте, сър, влизайте! И вие, и приятелите ви — каза пазачът. — Извинявайте, господин Тадиъс, но нарежданията са много строги. Не можех да пусна хората, преди да разбера кои са.
Пред нас се виеше посипана с чакъл алея, която пресичаше запустялото имение и водеше до грамадна къща — квадратна и скучна, потънала цялата в сянка. Само един ъгъл бе осветен от лунен лъч. отразяващ се в прозорчето на мансардата. Огромните размери на сградата, мрачният и вид н мъртвешката тишина в нея вледеняваха сърцето. Дори Тадиъс Шолто беше неспокоен — фенерът подскачаше и дрънчеше в ръцете му.
— Нищо не разбирам — рече той. — Сигурно е станало някакво недоразумение. Изрично казах на Бартоломю, че ще дойдем, а в стаята му не свети. Не мога да си го обясня.
— Вашият брат винаги ли охранява така жилището си? — попита Холмс.
— Да — възприе татковите навици. Нали разбирате, той беше любимият син и понякога си мисля, че баща ни е споделял с него много повече, отколкото с мене. Това е прозорецът на Бартоломю, там горе, осветеният от луната. Изглежда светъл, но ми се струва, че вътре не е запалена лампа.
— Не е — потвърди Холмс. — Но виждам отблясъци от свещ в прозорчето до вратата.
— А, това е стаята на икономката. Там живее старата госпожа Бърнстоун. Тя ще ни обясни какво става. Може би обаче ще е по-добре да почакате минута-две тук, защото, ако влезем вкупом, а тя не е предупредена, сигурно ще се стресне. Нали нямате нищо против? Не, стойте! Какво беше това?
Той вдигна фенера и ръката му така се разтрепери, че светлите кръгове затанцуваха, клатушкайки се около нас. Госпожица Морстън се хвана за мене, всички стояхме с разтуптени сърца и напрягахме слуха си. В тишината на нощта от огромната черна къща се чу най-тъжният и най-жалният възможен звук — пронизителното, накъсано хлипане на уплашена жена.
— Госпожа Бърнстоун е — каза Шолто. — Тя е единствената жена в къщата. Почакайте ме тук, веднага ще се върна.
Той хукна към входната врата и почука както преди. Видяхме, че му отвори висока старица, която едва не припадна от радост, като го зърна.
— О, господин Тадиъс, толкова ми е драго, че дойдохте! Толкова ми е драго, че сте тук, господин Тадиъс!
Чувахме щастливите й възгласи, докато вратата се затвори и гласът й зазвуча глухо и еднообразно.
Нашият водач ни беше оставил фенера. Холмс бавно го завъртя и огледа внимателно къщата, както и големите купчини пръст, разхвърляни наоколо. Двамата с госпожица Морстън стояхме редом и аз държах ръката й. Чудно и тайнствено нещо е любовта: ето че ние, които до този ден дори не се бяхме виждали, в мига, когато почувствувахме беда, инстинктивно потърсихме ръцете си, без да си разменим нито дума, нито жест на обич. И досега се чудя как стана това, но тогава не виждах нищо по-естествено от това, да потърся близостта й, а и тя ми е казвала неведнъж, че също инстинктивно се е обърнала към мене за утеха и закрила… Стояхме, уловени за ръце като две деца, а в сърцата ни цареше покой, независимо от мрачните неща, които ни заобикаляха.
— Какво странно място! — каза тя, като се огледа.
— Сякаш всички къртици на Англия са се ровили из него. Видях нещо подобно на един склон край Баларат, където бяха копали злато-търсачи.
— Причината е една и съща — обади се Холмс. — Такива следи оставят иманярите. Не забравяйте, братята са се занимавали с това шест години. Нищо чудно, че имението е заприличало на каменна кариера.
В същия миг вратата на къщата с трясък се отвори и отвътре изскочи тичешком Тадиъс Шолто, протегнал напред ръце, с ужас в очите.
— Нещо е станало с Бартоломю! — извика той. — Страх ме е! Нервите ми няма да издържат!
Той наистина пелтечеше от страх, а върху изкривеното му от тикове изпито лице, подаващо се от астраганената яка, се четяха безпомощност и молба, като че той беше обзето от ужас дете.
— Да влезем вътре — каза Холмс с присъщата си решителност и твърдост.
— Да, наистина — настоя Тадиъс Шолто. — Не съм в състояние да ви обясня сам.
Последвахме го до стаята на икономката, намираща се отляво на коридора. Старицата се въртеше безцелно с уплашен вид и кършеше ръце, но щом зърна госпожица Морстън, сякаш се поуспокои.
— Бог да поживи милото ви кротко лице! — извика тя и захлипа истерично. — Като ви зърнах, веднага ми стана по-леко. О, какви мъки изтърпях днес!
Нашата спътничка потупа съсухрената, съсипана от работа ръка на икономката и каза няколко съчувствени, утешителни думи, както би сторила само една жена, така че обезкръвените страни на старицата си възвърнаха естествения цвят.
— Господарят се е заключил и не ми отговаря — обясни тя. — Цял ден чакам да се обади, защото често предпочита да бъде сам, но преди час се уплаших, че нещо не е наред, затова отидох и надникнах през ключалката. Трябва да се качите в стаята му, господин Тадиъс. Качете се и сам вижте. Десет години гледам господин Бартоломю Шолто и весел, и тъжен, но никога не се е случвало да има такова изражение на лицето.
Шерлок Холмс взе фенера и ни поведе нагоре, защото зъбите на Тадиъс Шолто тракаха от страх. Толкова беше разсипан, че се наложи да го уловя под мишница, докато се качвахме по стълбите, понеже и краката му трепереха. На два пъти, докато вървяхме, Шерлок Холмс извади лупата от джоба си и внимателно разгледа някакви следи, които ми се видяха безформени петна прах върху палмовата рогозка, с която бяха застлани стълбите. Той минаваше внимателно от стъпало на стъпало, смъквайки ниско фенера, и острият му поглед шареше вляво и вдясно. Госпожица Морстън остана долу при изплашената икономка. В края на стълбите за третия етаж имаше дългичък коридор с огромен индийски гоблен вдясно и три врати вляво. Холмс тръгна по коридора все така бавно и методично, ние му вървяхме по петите, а дългите ни черни сенки пълзяха зад нас. Вратата, която ни трябваше, беше третата поред. Холмс почука, не се чу никакъв отговор и тогава той се опита да натисне дръжката, за да отвори със сила. За съжаление беше залостено отвътре, и то с тежко и здраво резе, както се разбра, когато го осветихме с лампата. При завъртането на ключа обаче бе останала пролука. Холмс се наведе, погледна през нея и тутакси се изправи, като пое дълбоко въздух.
— Има нещо сатанинско тук, Уотсън — каза той по-развълнуван, отколкото го бях виждал дотогава. — Вие как смятате?
Наведох се към дупката и се отдръпнах ужасен. Лунната светлина струеше в стаята, изпълнила я с бледото си променливо сияние. Вперило очи право в мене и сякаш увиснал във въздуха, защото всичко под него беше в сянка, се виждаше лицето на нашия спътник, на Тадиас Шолто. Същата високо вдигната глава с лъскаво теме, същата остра, къса и рижа коса наоколо, същото бледо лице. Чертите обаче бяха застинали в ужасна усмивка, в неподвижна и неестествена гримаса и това, съчетано с безмълвието в осветената от луната стая, действаше по-зле на нервите отколкото едно обикновено кривене или мръщене. А приликата с нашия дребен приятел беше толкова голяма, че аз се озърнах, за да се уверя, че той наистина е с нас. Чак тогава си спомних неговите думи, че двамата братя са близнаци.
— Това е ужасно! — казах аз на Холмс. — Какво ще правим?
— Трябва да разбием вратата — отвърна той, скочи и наблегна с цяло тяло върху ключалката.
Чу се скърцане и пукане, но вратата не поддаде. Тогава се хвърлихме тримата, този път нещо силно изпращя и ние се озовахме в стаята на Бартоломю Шолто.
Явно тя беше превърната в химическа лаборатория. На стената срещу входа имаше два рафта шишета
