— То има навик да носи този бастун след стопанина си. Тъй като бастунът е тежък, кучето го хваща здраво по средата и следите от зъбите му се виждат съвършено ясно. Ако се съди по разстоянието между тези следи, челюстта на кучето според мен е твърде голяма за териер и недостатъчно голяма за мастиф. Възможно е… но, да, кълна се в Юпитер, това е къдрав спаниел5!
Докато говореше, Холмс бе станал и се разхождаше из стаята. В момента се беше спрял при нишата на прозореца. Гласът му прозвуча така убедително, че аз го погледнах учудено.
— Драги ми приятелю, как е възможно да си така убеден в това?
— По простата причина, че пред вратата ни виждам самото куче и ето че притежателят му звъни. Не ставай, Уотсън, моля те! Той е твой събрат по професия и присъствието ти може да ми помогне. Ето това е драматичен съдбовен момент, Уотсън: чуваш стъпки по стълбата, които ще навлязат в живота ти, но добро ли носят те, или зло, това не знаеш. Какво ли иска Джеймс Мортимър — човекът на науката, от Шерлок Холмс — криминалиста? Влезте!
Видът на нашия посетител ме изненада, защото очаквах да видя типичен провинциален лекар. Докторът беше твърде висок слаб човек с дълъг като клюн нос, който стърчеше между две близко разположени проницателни сиви очи, които блестяха силно иззад очилата със златни рамки. Беше облечен по начин, свойствен за хората от тази професия, но малко небрежно, защото рединготът му бе замърсен, а панталоните — оръфани. Макар и млад, той беше вече прегърбен; ходеше с протегната напред шия и общият му вид беше добродушен. Щом влезе, погледът му падна върху бастуна в ръката на Холмс и той се хвърли към него с радостно възклицание:
— Тъй много се радвам — каза той. — Не бях сигурен дали съм го оставил тук, или в параходното дружество. За нищо на света не бих се лишил от този бастун.
— Разбирам, подарък — каза Холмс.
— Да, сър.
— От Чарингкроската болница ли?
— От един-двама тамошни приятели по случай сватбата ми.
— Ой, ой, това е лошо — каза Холмс, като поклати глава.
Доктор Мортимър замига зад очилата малко изумен.
— Защо да е лошо?
— Само за това, че разбъркахте малко нашите изводи. Вашата сватба ли казахте?
— Да, сър. Ожених се и оставих болницата, а с нея и всички надежди за консултантска практика. Нужно беше да си обзаведа собствен дом.
— Стига, стига! Значи в края на краищата не сме сбъркали много — каза Холмс. — А сега, доктор Джеймс Мортимър…
— Не ме наричайте „доктор“, сър. Аз съм само скромен член на Кралския съюз на хирурзите.
— И очевидно човек с висок интелект.
— Дилетант в науката, мистър Холмс; събирач на раковини по брега на необятния и непознат океан на знанието. Предполагам, че говоря с мистър Шерлок Холмс, а не с…
— Да, това е приятелят ми доктор Уотсън.
— Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Чувал съм името ви да се споменава наред с това на вашия приятел. Мистър Холмс, вие ме интересувате твърде много. Съвсем не съм очаквал, че имате такъв доликокефален6 череп и така добре очертани надорбитни кости. Ще имате ли нещо против, ако прокарам пръст по черепните ви шевове? Докато оригиналът не е налице, сър, една отливка от черепа ви би била украшение за който и да е антропологически музей. Нямам намерение да бъда неискрен и ще си призная, че завиждам на черепа ви.
Шерлок Холмс направи знак на нашия странен посетител да седне на един стол.
— Разбирам, че сте ентусиаст във вашата област, както и аз в моята — каза той. — Ако съдя по показалеца ви, вие сам свивате цигарите си. Не се стеснявайте, запалете.
Докторът извади тютюн и с удивителна ловкост го сви в хартийката. Той имаше дълги треперещи пръсти, гъвкави и неспокойни като пипала на насекомо.
Холмс мълчеше, но кратките му мълниеносни погледи ми показваха, че той се е заинтересувал от нашия чудноват събеседник.
— Предполагам, сър — каза той най-после, — че ми направихте чест с вчерашното си и днешно посещение не с единствената цел да изследвате черепа ми.
— Не, сър, не. Все таки аз съм щастлив, че ми се представи такава възможност. Дойдох при вас, мистър Холмс, защото съзнавам, че съм неопитен човек и защото неочаквано съм изправен пред една доста сериозна и необикновена проблема. Понеже смятам, че сте вторият най-голям експерт в Европа…
— Наистина ли, сър? А мога ли да попитам кой има честта да бъде първият? — попита Холмс малко рязко.
— На човек, който гледа на нещата строго научно, работата на мосю Бертийон внушава винаги по- голямо уважение.
— Тогава не беше ли по-добре да се посъветвате с него.
— Аз казах, сър, „на човек, който гледа на нещата строго научно“. Но признато е, че като практик вие сте несравним. Надявам се, сър, че не бях прекалено…
— Един момент, доктор Мортимър — каза Холмс. — Мисля, че ще бъде по-разумно, ако без повече да се суетите, ми разкажете хубавичко от какво естество е проблемата, за чието разрешение търсите моето съдействие.
Глава II
Проклятието над Баскервилите
— В джоба си имам един ръкопис — каза доктор Мортимър.
— Аз го забелязах още щом влязохте в стаята — отвърна Холмс.
— Това е стар ръкопис.
— От началото на осемнадесети век, освен ако не е фалшив.
— Но откъде знаете това, сър?
— През цялото време, докато говорихте, вие ми дадохте възможност да проуча един-два инча от документа. Лош е този експерт, който не би могъл да установи датата на един документ с точност до едно- две десетилетия. Може би сте чели случайно моята малка монография по този въпрос. Вашият ръкопис е от 1730 година.
— Точната дата е 1742. — Доктор Мортимър го извади от джоба си. — Тази фамилна реликва ми бе предоставена за съхранение от сър Чарлз Баскервил, чиято внезапна и трагична смърт развълнува целия Девъншир преди около три месеца. Мога да кажа, че аз бях както негов личен приятел, така и негов лекар. Той беше здравомислещ човек, сър, умен и практичен и толкова несуеверен, колкото съм и аз. При все това той се отнасяше към този документ съвсем сериозно и психологически беше подготвен точно за такава смърт, каквато в края на краищата го сполетя.
Холмс протегна ръка за документа и го изправи върху коляното си.
— Уотсън, забележи, че единичното и двойното „с“ са писани различно. Това е един от няколкото признаци, които ми помогнаха да определя датата.
Погледнах през рамото му пожълтялата хартия и избледнелите редове. Отгоре бе написано „Баскервил Хол“, а отдолу, с големи разкривени цифри — „1742“.
— Изглежда, че това е някакво повествование.
— Да, разказана е една легенда, която се предава в рода на Баскервилите.
— Но аз разбрах, че искате да се посъветвате с мен за нещо по-практично и по-съвременно.
— Съвсем съвременно. Най-практическа и неотложна задача, която трябва да бъде решена в двадесет и четири часа. Но ръкописът е тясно свързан с тази работа и е къс. С ваше разрешение ще ви го прочета.
Холмс се облегна на стола, опря върховете на пръстите на двете си ръце едни о други и затвори очи с израз на пълно примирение. ДОктор Мортимър обърна ръкописа към светлината и с висок хриплив глас зачете следната интересна древна история:
— "За произхода на Баскервилското куче има много повествования, но бидейки свързан по пряка линия с Хуго Баскервил, аз зная тази история от моя баща, който пък я знае от своя. Записах я аз, без да се
