— Безгласните револвери! Какво искате да кажете?
— Оставете шапката и бастуна си на масичката. Благодаря! Моля, седнете. Ще извадите ли и револвера? О, много добре, предпочитате да седнете върху него. Посещението ви е много уместно, защото много исках да поговоря с вас.
Графът свъси дебелите си заканителни вежди.
— Аз също исках да разменя няколко думи с вас, Холмс. Затова дойдох. Не отричам, че се канех да ви нападна.
— Предполагах, че се върти такава мисъл в главата ви — каза детективът. — Но юна какво дължа тази висока чест?
— Защото се навирате в краката ми. Защото пращате копието си по петите ми.
— Копието си! Уверявам ви — не!
Граф Силвиус се засмя презрително.
— И други могат да бъдат не по-малко наблюдавани от вас. Вчера се въртеше един старец. Днес една бабичка. Цял ден ме дебнеха.
— Така ли, сър? Вие ме ласкаете. Старият барон Даусън каза, преди да го обесят, че при мен е спечелил законът и загубила сцената. Сега и вие изказвате похвала за умението ми да се предрешавам!
— Нима бяхте вие… вие лично?
Холмс сви рамене.
— Можете да видите в ъгъла чадъра, който ми подадохте така учтиво, преди да се събуди подозрение у вас.
— Ако знаех, вие никога…
— Нямаше да се върна тук. Знаех на каква опасност се излагам. Всички сме пропуснали сгодни случаи, за които съжаляваме… Хайде, графе, вие сте ходили на лов за лъвове в Алжир.
— Е?
— Защо ходехте?
— Защо ли? Заради спорта… възбудата… опасността!
— И за да премахнете хищниците, нали?
— Точно така.
— И моите съображения са същите. Но има и една друга по-практична причина. Искам жълтия диамант!
Граф Силвиус се отпусна в стола със зла усмивка.
— Нима!
Холмс го погледна замислено като шахмайстор, който подготвя победоносния си ход. После издърпа едно чекмедже и извади дебел бележник.
— Знаете ли какво държа в този тефтер?
— Не, сър, не зная!
— Вас! Тук е описано всяко деяние от вашия престъпен и опасен живот.
— По дяволите, Холмс! — извика графът с пламнали очи. — Прекалявате!
— Тук съм събрал всичко, графе. Фактите около смъртта на старата мисис Харолд, която ви остави имота си и вие го проиграхте на карти. Също историята на мис Мини Уоръндър. И кражбата в луксозния влак за Френската Ривиера. И подправеният чек срещу банката „Креди Лионе“.
— Какво общо имат тези истории със скъпоценния камък, който споменахте?
— Това са все доказателства срещу вас, но преди всичко имам доказателства срещу вас и вашият як помощник за кражбата на диаманта.
— Нима?
— Имам показанията на файтонджиите, които са ви закарали до двореца Уайтхол и са ви върнали. Имам показанията на Ики Сандърс, който отказа да нареже този голям диамант на няколко по-малки. Е? Бъдете разумен, графе. Помислете. Ще ви хвърлят в затвора двайсет години. Толкова ще осъдят и Сам Мертън. Но ако ми дадете диаманта, ще ви пусна да избягате.
— Ами ако откажа?
Показа се Били, на когото Холмс позвъни.
— Мисля, графе, че трябва да чуем мнението и на съучастника ви. Били, вън пред вратата стои един едър грозен мъж. Кажи му да дойде, защото го вика граф Силвиус.
Шампионът по бокс, снажен младеж с тъпо, упорито лице, се показа на вратата.
— Слушайте, граф Силвиус, аз съм зает човек и нямам време за губене. Ще се оттегля в спалнята. Разполагайте се като у дома си и без мен. Можете да обясните на приятеля си как стоят нещата. Ще посвиря на цигулката и ще се върна след пет минути.
Холмс излезе, вземайки цигулката от ъгъла. Малко по-късно от затворената врата на спалнята се чуха провлечени, тъжни звуци.
— Знае ли за диаманта? — попита неспокойно Мертън.
— Знае дяволски много. Издал ни е Ики Сандърс.
— Може би ни подслушва?
— Изключено при тази музика!
— Прав сте. А дали не се е скрил някой зад тези завеси?
Боксьорът се огледа и внезапно видя фигурата в креслото до прозореца. От изненада не успя да отвори уста.
— Това е само кукла — успокои го графът.
— Той е сам в къщи. Да го пречукаме. Ако го премахнем, няма от какво да се страхуваме.
Графът поклати глава.
— Холмс е въоръжен и е нащрек. Ако го застреляме, едва ли ще можем да се измъкнем оттук. Освен това нявярно е съобщил в полицията кой му е дал сведенията. Хм, какво е това?
Чу се лек шум, който идваше сякаш откъм прозореца. Двамата престъпници подскочиха, но всичко бе спокойно. В стаята нямаше никого освен куклата.
— Що се отнася до Холмс — продължи графът, — ще го изиграем твърде лесно. Ще му обещаем диаманта и ще го пратим за зелен хайвер. Докато открие, че е тръгнал по фалшива диря, диамантът ще бъде пренесен в Холандия и ние ще сме извън Англия. Иди да потърсиш холандеца. Аз пък ще кажа на Холмс, че диамантът е в Ливърпул… По дяволите тази плачлива музика, ще ми скъса нервите! Когато открие, че диамантът не е в Ливърпул, ние вече ще сме офейкали. Камъкът е у мен.
— Чудя се как смеете да го носите със себе си.
— Не мога да го скрия на по-сигурно място. Щом ние успяхме да го измъкнем от двореца Уайтхол, защо друг да не го задугне от квартирата ми?
— Дайте да го видя.
Графът хвърли недружелюбен поглед на съучастника си и дори не погледна немитата ръка, която той протегна към него.
— Какво? Страхувате се да не го грабна? Вижте, мистър, започвам да се уморявам от държанието ви!
— Добре, добре, не се обиждай, Сам. Сега не е време да се караме. Ела при прозореца, ако искаш да видиш истинската му красота. Дръж го срещу светлината. Ето го!
— Благодаря!
Неочаквано Холмс скочи от стола на куклата и изтръгна скъпоценния камък. Той го стисна в едната ръка, а с другата насочи револвера си в главата на графа. Преди да успеят да се съвземат престъпниците, той натисна електрическият звънец.
— Без насилие, господа, без насилие, умолявам ви! Щадете мебелите! Трябва да ви е ясно, че положението ви е безнадеждно. Полицията чака долу.
Изненадата на графа взе надмощие над гнева и страха.
— Как дявол да го вземе…
— Недоумението ви е напълно естествено. Но на вас не ви е известно, че втора врата от спалнята ми води зад тази завеса. Стори ми се, че чухте, когато изнесох куклата. Но щастието е на моя страна. Това ми позволи да подслушам вашия оживен разговор. Иначе, предполагам, бихте говорили не така
