много сте изстрадала. Ако се отнесете с мен като с приятел и ми се доверите, ще видите, че ще оправдая доверието ви.
— Какво искате да направя?
— Да ми кажете истината.
— Господин Холмс!
— Недейте, недейте, лейди Бракънстол, безполезно е. Може би сте чували, че се ползвам с известна репутация. В случая съм готов да я заложа цялата само срещу факта, че разказът ви е една пълна измислица.
Господарката и прислужницата се взряха в Холмс с пребледнели лица и изплашени очи.
— Вие сте един безочлив човек! — извика Тереза. — Да не искате да кажете, че господарката ми е излъгала?
Холмс стана от стола си.
— Нищо ли няма да ми кажете?
— Вече ви казах всичко.
— Помислете още веднъж, лейди Бракънстол. Няма ли да е по-добре да бъдете откровена?
За миг по красивото й лице се изписа колебание, но сетне някаква нова мисъл го направи безизразно като маска.
— Казах ви всичко, което знам. Холмс си взе шапката и сви рамене.
— Съжалявам — рече той и без нито дума повече ние напуснахме стаята и къщата.
В парка имаше едно изкуствено езеро и моят приятел се насочи към него. Повърхността му беше замръзнала, но в леда бе пробита голяма дупка заради удобството на един самотен лебед. Холмс постоя известно време, загледан в дупката, после продължи напред към къщичката на пазача. Там той написа кратка бележка до Станли Хопкинс и я предаде на пазача.
— Не знам дали в крайна сметка ще успеем, но сме длъжни да споделим нещичко и с нашия приятел Хопкинс, поне за да оправдаем второто си посещение — рече той. — Нямам намерение обаче още сега да му доверя напълно откритието си. Смятам следващото ни поле на действие да бъде агенцията на параходната линия Аделаида — Саутхамптън, която се намира, ако не греша, на Пел Мел. Има и една друга параходна линия, която свързва Южна Австралия с Англия, но нека отхлупим първо голямото блюдо.
Холмс изпрати визитната си картичка на директора, който незабавно ни прие, и не след дълго вече разполагахме с всички сведения, които ни бяха нужни. През юни 1895 г. само един техен кораб — „Гибралтар“, най-големият и най-хубавият — бе пристигнал от Австралия. Справката в списъка на пасажерите показа, че госпожица Фрейзър от Аделаида и нейната прислужница са пътували именно с него. Същият кораб бил сега на път за Австралия и се намирал някъде южно от Суецкия канал. Командният му състав бил същият както и през 1895 г., с едно-единствено изключение. Помощник-капитанът Джак Крокър бил повишен в чин капитан и тъкмо сега предстояло да поеме командването на техния нов кораб „Бас Рок“, който щял да отплава след два дни от Саутхамптън. Джак Крокър живеел в Сиднъм, но тази сутрин го Очаквали да дойде за инструктаж, тъй че, ако желаем, да го почакаме.
Не, господин Холмс нямал желание да се среща с капитана, но щял да се радва да научи нещо повече за неговите качества и характер.
Досието му беше отлично. Нямало друг офицер във флотата, който да можел да се мери с него. Колкото до характера му, бил безупречен в службата си. В личния си живот се проявявал като темпераментен, необуздан и лесно раздразним наистина, но в същото време — честен, почтен и добросърдечен. Това бяха в основни линии сведенията, с които Холмс напусна управлението на параходната компания „Аделаида— Саутхамптън“. Оттам се отправихме с файтон към Скотланд Ярд, но когато стигнахме, вместо да влезе вътре, Холмс остана известно време във файтона, присвил вежди и потънал в дълбок размисъл. Накрая нареди на кочияша да ни откара до телеграфната станция при „Чаринг Крос“, изпрати някаква телеграма и едва тогава си тръгнахме към улица „Бейкър“.
— Не, не можех да го направя, Уотсън — рече той, когато влизахме в нашата квартира. — Издаде ли се заповед за арестуване, нищо на света не би могло да го спаси. Мисля, че веднъж или два пъти в практиката си причиних по-голямо зло с разкриването на престъпника, отколкото той бе причинил с престъплението си. Сега вече се научих да бъда по-предпазлив и предпочитам по-скоро да измамя законите на Англия, отколкото собствената си съвест. Нека узнаем малко повече, преди да предприемаме действия.
Привечер ни посети инспектор Хопкинс. Нещата при него не вървяха много добре.
— Струва ми се, че сте истински вълшебник, господин Холмс. Да, понякога си мисля наистина, че притежавате свръхчовешки способности. Кажете, за бога, как узнахте, че откраднатите сребърни прибори се намират на дъното на езерото?
— Не съм узнавал нищо.
— Но вие ми наредихте да го претърся.
— Значи сте намерили приборите?
— Да, намерих ги.
— Радвам се, че съм успял да ви помогна.
— Но вие съвсем не ми помогнахте, а направихте работата далеч по-трудна. Какви ще са тези крадци, които открадват разни сребърни прибори, а след това ги захвърлят в близкото езеро?
— Да, постъпката им наистина е доста странна. Но аз се основавах на мисълта, че ако приборите са били взети от хора, които са имали намерение чрез кражбата само да ни въведат в заблуждение, тогава те съвсем естествено биха побързали да се освободят от тях.
— Но защо изобщо ви е минала през ум подобна мисъл?
— Ей тъй, просто реших, че е възможно. Когато са излезли през френския прозорец, пред тях се е изпречило езерото с примамливата дупка в леда. Какво по-добро скривалище от това?
— А, скривалище, казвате, така вече е по-приемливо! — извика Станли Хопкинс. — Да, да, сега всичко ми е ясно. Часът е бил ранен, имало е още хора по пътя и те са се изплашили да не би някой да ги види със среброто. Затова са го потопили в езерото с намерението да се върнат и да го приберат, щом мине опасността. Отлично, господин Холмс, това е много по-добро от идеята ви за заблуждението.
— Точно така. Теорията, която развихте, е неоспорима. Моите предположения явно бяха направени доста напосоки, но трябва да признаете, че те доведоха до откриването на сребърните прибори.
— Да, сър, да. Заслугата е изцяло ваша. Аз обаче претърпях поражение.
— Претърпяхте поражение ли?
— Да, господин Холмс. Бандата на Рандъл е била арестувана тази сутрин в Ню Йорк.
— Хопкинс! Но това опровергава вашата теория, че те са извършили убийството в Кент миналата нощ.
— Безусловно, господин Холмс, безусловно. Има обаче и други банди от по трима души освен тази на Рандъл, а може и да е някоя нова, за която полицията изобщо не е чувала.
— Точно така. Напълно е възможно. Но как, нима си тръгвате вече?
— Да, господин Холмс. Не мога да си позволя почивка, докато не разнищя тази история докрай. Ще ми дадете ли някакви указания?
— Аз вече ви дадох едно.
— Кое?
— Наведох ви на мисълта, че кражбата е извършена за заблуждение.
— Но защо, господин Холмс, защо?
— Е, там е въпросът, разбира се. Аз обаче ви препоръчвам да помислите върху това предположение. Нищо чудно да ви изведе на някаква следа. Не желаете да останете за вечеря, така ли? Е, добре, довиждане и ни дръжте в течение за развитието на събитията.
Едва след като вечеряхме и масата бе разчистена, Холмс спомена отново за случая. Беше запалил лулата си и бе протегнал обутите си в пантофи крака към буйния огън в камината. Изведнъж погледна часовника си.
— Очаквам развръзката, Уотсън.
— Кога?
— Сега, след няколко минути. Вие сигурно си мислите, че преди малко постъпих лошо спрямо Станли Хопкинс, нали?
