можеше да бъде по-убедително: къщата на госпожа Браунър повече от три дни била затворена и съседите й смятали, че е отишла на юг да се види с роднините си; в управлението на параходната компания се установило, че Браунър е отплавал с „Мейдей“. Според моите изчисления параходът трябва да пристигне на Темза утре вечер. Там Браунър ще бъде посрещнат от не особено проницателния, но твърд и упорит Лестрейд и аз очаквам тогава вече да получим няколко подробности, които все още ни липсват.
Шерлок Холмс не остана разочарован в очакванията си. Два дни по-късно той получи обемист плик, който съдържаше кратка записка от детектива и няколко изписани на машина страници, формат 33 х 44.
— Лестрейд е успял да го залови — рече Холмс, поглеждайки към мен. — Може би ще ви бъде интересно да чуете какво пише.
„Драги господин Холмс,
Съобразно плана, който ние начертахме, за да проверим предположенията си — това «ние» звучи много хубаво, нали, Уотсън? — вчера в 18 часа отидох на «Албърт Док» и се качих на парахода «Мейдей», принадлежащ на параходната пощенска компания «Ливърпул — Дъблин — Лондон». След поисканата справка ми отговориха, че на борда се намира стюард на име Джим Браунър и че по време на плаването той се е държал по толкова странен начин, че капитанът се е видял принуден да го отстрани от длъжност. Когато влязох в неговата каюта, го заварих да седи на един сандък, обронил глава в ръцете си, и да се люлее напред-назад. Той е едър, як мъж, гладко обръснат и силно мургав — прилича малко на Олдридж, който ни помогна при онази лъжлива история с пералнята. Като чу по каква работа съм дошъл, Браунър скочи на крака. Аз допрях свирката си до устните, за да извикам неколцината полицаи, които стояха наблизо, но той очевидно нямаше намерение да се съпротивлява и съвсем кротко си подаде ръцете, за да му сложа белезниците. Отведохме го в участъка, като взехме, разбира се, и сандъчето, мислейки, че може да намерим в него някои доказателства за вината му. Освен големия остър нож, какъвто имат повечето моряци, не намерихме обаче нищо подозрително. Все пак смятаме, че не са ни нужни повече доказателства, защото, когато го заведохме при полицейския следовател, той помоли за разрешение да направи самопризнания, които бяха записани от нашия стенограф. Имаме три машинописни копия, едното от които прилагам към писмото си. Както предполагах от самото начало, случаят се оказа изключително банален и прост, но аз много Ви благодаря за помощта, която ми оказахте в моето разследване. Приемете най-сърдечните ми почитания. Искрено ваш,
— Хм, разследването наистина се оказа много просто — забеляза Холмс, — но аз не мисля, че на него му се е виждало такова, когато ме повика в началото. Както и да е, сега нека чуем какво казва за свое оправдание Джим Браунър. Това са неговите показания, направени пред инспектор Монтгомъри в Шадуелския полицейски участък, и — можем да бъдем напълно сигурни, че са достоверни.
„Имам ли да казвам нещо? Да, имам да казвам, и то много. Ще направя пълни самопризнания. Ако искате, обесете ме, ако искате — не. Все ми е едно какво ще сторите. Повярвайте ми, не съм затворил нито за миг очи, откакто извърших това, и не вярвам да ги затворя, докато не дойде време за вечния сън. Понякога виждам неговото лице, но повечето пъти — нейното. Няма миг, в който някой от двамата да не е пред очите ми. Той изглежда навъсен и зъл, но по нейното лице е изписана изненада. Да, невинното агънце, тя наистина е била изненадана, когато е прочела края си в очите, които рядко са поглеждали към нея другояче, освен с любов.
Но за всичко е виновна Сара и дано проклятието на един съсипан човек я стигне и кръвта в жилите й да се разложи! Не мислете, че с това искам да оправдая себе си. Не. Вярно е, че се върнах към пиенето и се напивах като животно, но тя щеше да ми прости и щеше да ми остане вярна до гроб, ако тази жена не беше прекрачила прага на къщата ни. Защото Сара Къшинг ме обичаше — това лежи в основата на цялата история, — обичаше ме дотогава, докато цялата й любов не се превърна в жлъчна омраза, когато разбра, че скъпя много повече отпечатъка от крака на жена ми в калта, отколкото нейното тяло и душа.
Те бяха три сестри. Най-възрастната беше добра жена, втората беше демон, а третата — ангел. Сара беше на тридесет и три, а Мери на двадесет и девет, когато се ожених за нея. Бяхме безкрайно щастливи след като свихме гнездо и в цял Ливърпул нямаше по-добра съпруга от моята Мери. Тогава поканихме Сара на гости за една седмица. Седмицата обаче се превърна в месец, после мина втори, че и трети и тя заживя при нас като член на семейството.
По това време бях въздържател, ние слагахме по малко пари настрана и бъдещето ни изглеждаше от щастливо по-щастливо. Господи, кой е могъл да мисли, че ще се стигне до всичко това? Кой е могъл дори да го сънува?
Обикновено се прибирах у дома в края на седмицата, а понякога задържаха парахода в пристанището за товарене, оставах и по цяла седмица, и тогава прекарвах доста време в компанията на моята балдъза Сара. Тя е висока, красива, черноока жена, буйна и пламенна, с гордо вдигната глава, а очите й винаги така блестят, сякаш са пълни с искри от кремък. Но аз никога не съм и помислял за нея, щом моята малка Мери беше там. Кълна се в това и се надявам на божията милост.
Понякога ми се струваше, че тя обича да остава насаме с мен, често ме придумваше да излезем заедно на разходка, но аз не виждах нищо лошо в това. Една вечер обаче очите ми се отвориха. Като се върнах от кораба, заварих у дома само Сара, жена ми беше излязла. «Къде е Мери?» — попитах аз. «О, тя отиде да плати някаква сметка» — отвърна Сара. Аз бях нетърпелив да я видя и крачех напред-назад из стаята. «Не можеш ли да бъдеш щастлив поне пет минути без Мери, Джим? — рече тя. — Не е много ласкаво за мен, че моята компания не те задоволява дори за толкова кратко време.» «Така е, момичето ми» — казах аз, като протегнах снизходително ръка към нея, но тя в миг я сграбчи в своите ръце, които горяха сякаш от треска. Погледнах в очите й и там прочетох всичко. Излишно беше да говорим. Аз се намръщих и отдръпнах ръката си. Тя постоя мълчаливо още малко, после протегна ръка, потупа ме по рамото и рече: «Внимавай, Джим» — и с подигравателен смях избяга от стаята.
От този момент нататък Сара ме намрази с цялата си душа и сърце, а тя е от тези жени, които умеят да мразят. Бях глупак, че я оставих да живее при нас — заслепен глупак, — не казах обаче нищо на Мери, защото знаех, че това ще я огорчи. Нещата си вървяха почти както преди, но след време започнах да откривам, че самата Мери постепенно се променя. Вече не беше кротка и доверчива, както преди, а стана затворена и мнителна, искаше да знае къде съм бил и какво съм правил, от кого получавам писма, какво имам в джобовете си и хиляди други подобни глупости. Ден след ден тя ставаше все по-особена и раздразнителна и помежду ни възникваха безпричинни кавги. Аз бях крайно озадачен от всичко това. Сара вече ме отбягваше, но двете с Мери бяха просто неразделни. Сега разбирам какви интриги е плела тя и как е настройвала жена ми против мен, но по онова време бях толкова сляп, че нищо не подозирах. Наруших клетвата си и започнах отново да пия, но съм убеден, че никога нямаше да го направя, ако Мери си беше останала същата. Сега вече тя имаше основание да се отвращава от мен и пропастта между нас все повече и повече растеше. Тогава в историята се намеси Алек Феърбеърн и положението стана хиляди пъти по-лошо от преди.
Отначало той идваше в дома ми, за да се вижда със Сара, но скоро започна да се среща и с нас, защото беше обаятелен и се сприятеляваше бързо навсякъде, където отидеше. Беше напет, самоуверен човек, с елегантни дрехи и къдрава коса. Бе обиколил половината свят и умееше да разказва за видяното и преживяното. Не отричам, че беше приятен за компания и имаше доста вежливи маниери за моряк, затова си мисля, че е прекарвал повечето време на кърмата, отколкото на бака. Цял месец той влизаше и излизаше от моя дом, без изобщо да ми мине и през ум, че тези изискани маниери и занимателност могат да доведат до беда. Най-накрая обаче едно нещо ме накара да се усъмня и от този ден нататък за мен вече нямаше покой.
Това нещо беше съвсем дребно на вид. Влизайки неочаквано във всекидневната, видях върху лицето на жена ми да се изписва радостна усмивка, но щом ме съзря, усмивката й изчезна и тя извърна поглед разочаровано. Това ми стигаше. Моите стъпки тя можеше да сбърка единствено със стъпките на Алек