рибата, аз успях да прочета татуировката Д. А. Тези букви все още могат да се различат, въпреки сините бразди, които сте нанасял впоследствие, в старанието си да ги унищожите. Оттук си извадих заключението, че за лицето, носещо въпросните начални букви, вие не желаете и да се спомняте.
— Но какви очи имате вие! — извика той вече с облекчение. — Всичко, което казахте досега, е вярно. Да не говорим повече за това. От всички призраци, най-лоши са спомените на нашата някогашна любов. Хайде да отидем в билярдната и да изпушим по една цигара.
След този случай господин Тревър продължи да се отнася любезно с мен, но усещах в държането му винаги определена подозрителност. Това не убегна и от вниманието на сина му.
— Ти толкова си наплашил баща ми — рече той, — че сега: го мъчат постоянни съмнения относно това какво знаеш и какво не.
Убеден съм, че старият се мъчеше да скрие чувствата си, но те и така си проличаваха във всичките му постъпки. Какво ми оставаше, освен да реша в себе си, че трябва да напусна къщата, за да не тежа с присъствието си. Но в деня преди моето отпътуване се случи нещо, от което бъдещите събития взеха съдбоносния си обрат. Бяхме седнали в градината, греехме се на слънце и се любувахме на цветята, разстлани пред нас. По едно време се появи прислужницата и каза, че някакъв човек иска да разговаря с господин Тревър.
— Как се казва? — запита стопанинът.
— Не каза името си.
— Какво иска от мен?
— Казва, че го познавате и иска да ви каже само две думи.
— Нека дойде тогава.
След минута се появи човек по-нисък от — среден ръст. Вървеше с олюляваща се странна походка. Палтото му, със зацапан от катран ръкав, бе разкопчано. Виждаше се риза на червени и черни карета. Кожени панталони и доста износени обуща довършваха тоалета. На слабото му, хитро и загоряло от слънцето лице беше застанала зла усмивка, разкриваща редица неравни жълти зъби. Още отдалеч по жестикулацията на коравите му ръце си пролича, че е моряк. Преди да стигне до нас, господин Тревър издаде някакъв задушен звук, скочи и влезе в къщата, а когато на връщане мина покрай мен, ми замириса силно на алкохол.
— Е, любезни — обърна се той към непознатия, — какво искаш от мен?
Морякът стоеше и го гледаше с широко разтворени очи. Същата неприятна лека усмивка стоеше на устните му.
— Значи, не ме познахте? — запита той.
— Господи! Нима това сте вие, Хъдсън? — с притворство в гласа запита господин Тревър.
— Хъдсън — същият — отвърна непознатият. — Тридесет години не сме се виждали. Вие сте успял да се подредите тук със собствен дом, а аз живея както преди. Както Бог е определил.
— Шт!… Ще докажа, че не съм забравил старото време! — извика господин Тревър и като приближи до непознатия, му каза нещо полугласно.
— Идете в кухнята — отново с висок глас продължи той, — там ще дадат да си похапнете. Не се съмнявам, че ще успея да ви намеря някоя добра работа.
— Благодаря ви, господине — каза морякът, като вдигна ръка към фуражката. — Ето близо две години откак съм без работа и изхарчих всичко спестено. Затова реших да се обърна за помощ към вас или към господин Бедоуз.
— Нима знаете къде живее господин Бедоуз?
— Разбира се, господине. Аз винаги се интересувам къде се намират старите приятели! — отговори непознатият с все същата зловеща усмивка и последва прислужницата към кухнята.
Господин Тревър започна набързо да ни обяснява, че е служил с този човек на един кораб, но без да довърши мисълта си влезе в къщата. След около час и ние го последвахме. Намерихме го легнал на канапето в трапезарията. Беше съвсем пиян.
Всичко това ми направи много силно впечатление и мога да кажа, че с радост отпътувах от Дониторп. Виждах, че моето присъствие притеснява приятеля ми.
Това се случи в първия месец на голямата ваканция. Останалите седем седмици прекарах в къщи, занимавайки се с органична химия.
Един чудесен ден, когато ваканцията свършваше и настъпваше есента, получих от другаря си телеграма. Той ме молеше да замина за Дониторп, понеже имал нужда от моята помощ и съвет.
Посрещна ме на гарата с файтон. Хвърли ми се в очи колко много се беше изменил за това време. Беше побледнял, отслабнал, а и самото му държане беше станало някак особено.
— Татко умира! — бяха първите му думи, когато ме посрещна.
— Невъзможно! — извиках, аз. — Какво се е случило?
— Апоплексия. Нервен шок. Целият ден пролежа в безсъзнание. Съмнявам се дали ще го заварим жив.
— Както можете да си представите, Уотсън, аз бях поразен от тази вест.
— Каква е причината за всичко това? — запитах аз.
— Ах! В това е цялата работа. Сядайте във файтона, ще се опитам да ви разкажа всичко подробно. Помните ли оня човек, който беше дошъл следобяда у нас?
— Прекрасно помня.
— Знаете ли кой е бил това? Кого приехме в дома си?
— Не.
— Това е бил самият дявол, Холмс! — извика той.
Аз го гледах учуден.
— Да, това беше сам дяволът. От тогава не сме били нито минута спокойни. В предишното разположение на духа баща ми не можа да се върне вече и ето го сега умира и то все поради този проклет Хъдсън!
— В какво се състои силата му?
— Ах! Това и аз много бих искал да узная. Моят добър, беден, хуманен баща! Кой знае как попадна под властта на този негодник! Но аз много се радвам, че вие идвате при мен, Холмс! Вярвам в праволинейността на вашите съждения и не се и съмнявам, че ще ми дадете добър съвет!
Ние пътувахме по гладък, равен селски път. Пред нас се простираше равнина, блеснала от червените лъчи на залязващото слънце. Иззад горичката отляво се виждаха високите комини и се развяваше знаме. Това беше имотът, където отивахме.
— Баща ми настани този човек при себе си, като го направи градинар — започна спътникът ми, — Но тази работа не му хареса и го назначи домоуправител. Правеше каквото си искаше. Къщата беше изцяло в неговата власт. Той имаше мръсен език и лоши привички и прислужничките скоро взеха да се оплакват от неговите закачки. Татко увеличи заплатите им, за да не се оплакват от домоуправителя. Когато си поискаше, вземаше най-хубавата пушка на татко и отиваше с лодката на лов. И всичко това с такова нагло лице и държане, че аз на драго сърце бих го набил, ако беше на моите години. Вярвайте ми, Холмс, през цялото време се сдържах с голям труд, а сега ми идва на ум, че може би щеше да бъде по-добре, ако бе дал воля на чувствата си. Да, работите отиваха на зле. Накрая това животно Хъдсън стана съвсем нетърпим и веднъж кой знае защо и как, жестоко нагруби баща ми. Аз го хванах през раменете и го изблъсках през вратата. Той побледня и си отиде, но в злите му очи заговори такава заплаха, каквато и езикът му не би могъл да изрази. Не зная какво стана после между него и моя беден баща, но на другия ден той дойде при мен и ме запита не желая ли да се извиня на Хъдсън. Както и можете да си представите, аз отказах и запитах баща си, как е могъл да допусне такива волности от страна на този негодник.
— Ех, момчето ми — рече баща ми — на теб ти е лесно да говориш така, но ако беше на мое място и знаеше цялата истина! Но ти ще узнаеш всичко, Виктор, аз ще ти разкажа всичко! Мисля, че няма да си помислиш нищо лошо за своя беден стар баща.
Той изглеждаше силно развълнуван и след тези думи се затвори в стаята си. През прозореца го виждах, че усърдно пише. Същия този ден се случи нещо, което страшно ме зарадва. Хъдсън дойде и каза, че се готви да ни напусне. Това свое решение той обяви с пресипналия си от пиянство глас, по време на обяда в трапезарията.
