Звънарят от Оксфорд

— Всички са чисти — промърмори той.

Той се огледа из стаята и зърна една сламена кошница в далечния ъгъл под умивалника. Отиде при нея и изпразни съдържанието й на пода. После вдигна една риза и панталон.

— Това носеше Епълстън вчера — той ги върна обратно в кошницата. — Приготвил си е чисти дрехи за утре.

— Може би е бил човек на навика — отвърна Ранулф. — Чувал съм за подобен случай в Крипългейт, когато майката опекла хляб, след като решила да се самоубие сутринта.

— Може би. — Корбет се заразхожда из стаята. Седна на писалището и запрелиства пергаментите. — Но да кажем… — Той размаха едно късче. — В името на спора, че Епълстън е бил Звънарят. Бълок идва тук и веднага намира доказателствата. Защо всичко е толкова явно?

— Епълстън изобщо не го е било грижа — предположи Ранулф. — Не забравяй, сър, той сигурно е разбрал, че скоро ще го разкрием. Разбрахме тайната му…

— Но аз нищо не съм разкрил — сухо каза Корбет. — Напротив, все още се лутам в мрака.

— Да, да, но, господарю, какво щеше да стане, ако бяхме напуснали Оксфорд и отишли до Уудсток, за да разкажем на краля за това, което сме научили?

— Преподавателите щяха да бъдат разпитвани — отвърна Корбет. — Следвам мисълта ти, Ранулф. Кралят щеше да се заинтересува от Епълстън. Щеше да се изкуси да го затвори в Тауър с инквизиторите, докато не разбере истината. Едуард нямаше да е на себе си, ако беше разбрал, че незаконният син на великия дьо Монфор може би заговорничи срещу него.

Корбет видя, че ботушите на Ранулф настъпват свлечените завивки, затова приближи и ги отметна. Под дюшека, в една от дървените греди имаше малко чекмедже. Корбет нареди на Ранулф да се приближи и двамата се опитаха да го отворят. Чекмеджето беше заключено, но Ранулф извади от кесията си гвоздей и внимателно го пъхна в ключалката. Отначало нямаше късмет, но после извади гвоздея и го пъхна по- внимателно. Корбет чу изщракване и Ранулф отвори чекмеджето. Двамата го издърпаха и го сложиха на леглото. Ранулф зърна мъртвото лице на Епълстън и обзет от чувство на вина, дръпна завивката над него. В малкото чекмедже имаше няколко предмета. Кичур коса в кожена кесийка, пръстен с изображение на бял лъв, изправен на задните си крака, поклоннически медал от Компостела в Испания, кама с дръжка от слонова кост, върху която беше гравиран същия символ, както върху пръстена.

— Гербът на дьо Монфор — забеляза Корбет. — Вероятно вещи на великия граф.

Той извади скритата най-отдолу книга и я отвори. Подвързана в телешка кожа и украсена с малки скъпоценни камъни отвън, отвътре страниците й бяха изцапани и по тях имаше бележки с различни почерци. Корбет я поднесе към светлината.

— Колекция от текстове — забеляза той, — събрани в един том. — Той отгърна първата страница. — Не е била на Епълстън. От библиотеката е.

— Това ли е изучавал Ашъм? — попита Ранулф.

— Може би — отвърна Корбет, разлиствайки страниците. Това са текстове — продължи той, — написани и разпространявани по времето на бунта на дьо Монфор срещу краля. Написани са от различни хора, част от тях са анонимни.

— Има ли нещо от Звънаря? — попита Ранулф.

— Не, но един от авторите нарича себе си Гавраил, което е името на ангела-вестител — отвърна Корбет. — О! — Той се усмихна. — Това са остри критики, отправени към управлението на краля — продължи той. — Нищо особено — обичайният списък от кралски престъпления и подкрепа за дьо Монфор.

— И? — попита Ранулф.

— Интересното, скъпи мой, Ранулф, е, че те са източникът на прокламациите на Звънаря. Той просто ги е преписал и ги е пригодил за собствените си цели.

— Епълстън ли го е направил?

— Не знам, но можем да разберем откога тази книга е била у Епълстън. Трябва да погледнем в библиотечния дневник. — Корбет прелисти страниците на книгата. На гърба на няколко от тях беше надраскано: „Ad dominum per manus P.P“.21

Ранулф приближи и надникна през рамото му.

— Какво означава това, сър?

— Нищо — отвърна Корбет. — Подозирам, че тези текстове са били събрани от поддръжниците на краля в Лондон и изпратени на Браос. Той ги е събрал, а после е накарал да ги подвържат в един том.

— Още доказателства срещу Епълстън?

— Не знам — отвърна Корбет. — Ранулф, иди в библиотеката и поискай регистъра. Кажи им още да не ни безпокоят.

Ранулф побърза да излезе. Корбет остави книгата обратно на масата. Беше ли Епълстън убиецът? Затвори очи и покри с ръце лицето си. Мисли, заповяда си той: Епълстън е незаконен син на дьо Монфор. Мрази семейство Браос и краля. Решава да възкреси спомена за своя мъртъв баща. Взима книга от библиотеката, приема името Звънаря и започва да пише прокламации. Нощем се измъква от колежа и ги разпространява из Оксфорд. Приятно му е да дразни краля и да компрометира „Спароу Хол“.

Корбет свали ръце от лицето си и погледна към трупа, който се вкочаняваше под завивките на леглото. Ашъм сигурно е заподозрял нещо, защото е забелязал липсата на книгата. Той не крие подозренията си и една вечер Епълстън излиза в градината, промъква се между храстите и стената на библиотеката. Чука на капаците. Ашъм ги отваря и бива улучен в гърдите с арбалет. Ами онази надраскана дума: „PASSER…“? Корбет си представи прозореца на библиотеката и усети как стомахът му се свива от вълнение.

— Разбира се — прошепна той. — Епълстън беше атлетичен и смел. Би могъл да се покачи, да потопи пръста на Ашъм в кръвта му и да изпише сам онези букви, така че икономът да бъде обвинен. Все пак, именно Епълстън е казал на Пасърел да избяга в църквата. Върнал ли се е Епълстън през нощта с кана отровно вино? Ами Лангтън? — Корбет не знаеше защо убитият преподавател носеше писмо до него от Звънаря. Но за всеки в библиотеката би било лесно да сипе отрова във виното на Лангтън.

Корбет се изправи. Ами изстрелът с прашката? Не беше ли прекарал Епълстън детството си в провинцията? Може би е бил изкусен стрелец с прашка? Епълстън знаеше, че Корбет е научил за произхода му, боял се е, че ще бъде разкрит и може би затова е решил да посегне на живота си. Корбет дочу стъпки и Ранулф се върна.

— Е? — попита Корбет.

— Книгата е взета от Епълстън — заяви Ранулф. — Но слушай, господарю, записана е едва вчера сутрин. Само два реда под моята.

Корбет въздъхна разочаровано.

— И няма ли нещо друго?

— Не. Заглавието на книгата е „Litterae atque Tractatus Londoniensis“, „Писма и трактати от Лондон“. Прегледах набързо регистъра. Никой друг не я е взимал. — Ранулф посочи с пръст през рамото си. — Мастър Трипъм нервничи. Иска да знае какво да прави с трупа.

— Кажи му да изпрати тук прислужник — нареди Корбет. — Онзи, който е прислужвал на Епълстън.

Ранулф излезе. Малко по-късно се върна с прислужника; дългурест блед мъж с кичури червена коса, пригладени върху оплешивяващо теме и бяло като платно лице. Бузите и кривият му нос бяха обсипани с пъпки и ранички. Долната му устна трепереше и Корбет трябваше да го покани да седне и да го убеди, че няма от какво да се бои. Мъжът преглътна, изпъкналите му очи постоянно наблюдаваха Ранулф, сякаш се боеше, че ще го осъдят и екзекутират на място.

— Не съм го плашил с нищо, господарю — каза Ранулф, облягайки се на вратата. — Името му е Гранвъл. Бил е прислужник на Епълстън.

— Истина ли е? — тихо попита Корбет.

Мъжът кимна.

— И откога му прислужваше?

— Бях две години в „Спароу Хол“. — Гласът му беше силен и носов. — Мастър Епълстън беше добър човек. Никога не ме биеше, дори когато сбърквах нещо.