мястото. Какво друго?
— През последните пет години шест млади жени, в това число и вдовицата Уолмър, са били изнасилени и убити около Мелфорд. Но не са само те — стисна ръката му. — Не забравяй, че аз кръстосвам пътищата, но и други го правят: скитниците, калайджиите, пътуващите търговци, семейства, които търсят препитание. Опознах много от тях. Разговаряхме — тя сви рамене. — Две или три от техните момичета също са изчезнали.
— Но за това не се е чуло — отвърна Корбет. — Техните жени често…
— Не, не, слушай ме какво ти говоря — прекъсна го Соръл. — Има открити трупове, но се чудя колко ли други убийства са станали. Дали е трябвало да бъде открито тялото на коларската дъщеря, Елизабет? Виждал ли си как ловуват невестулките, мастър писарю? Имат си скривалище. Крият там телата на жертвите си, за да могат да се върнат по-късно и да ядат от тях. Удушвача е като невестулка: убива и крие, но понякога не е достатъчно бърз. Разпитай Блайдскот, той прибира телата.
— Не харесваш помощник-шерифа, нали?
— Покварен глупак! — Соръл сякаш изплю думите си. — Най-много обича да говори на висок глас в кръчмата пред онези, които искат да го слушат. Нека ти напомня, че той проведе претърсването в къщата на сър Роджър.
Корбет сграбчи ръката й.
— Да не искаш да кажеш, че му е било платено да открие доказателства?
— Знаех си, че ти сече умът — подразни го тя. — Защо му е на сър Роджър да убива момиче, да й краде евтините дрънкулки и да ги мъкне в господарската си къща? Трябва да мислиш по-ясно и да действаш по- бързо.
Корбет долови присмеха в думите й.
— Иначе мастър Блайдскот ще се присъедини към Торкъл и Молкин. Скоро ще положат тлъстото му тяло в земята.
— И накрая? — попита Корбет.
— А, да. Маскирания.
— Маскирания?
Соръл се засмя гърлено.
— Беше преди много години, понаучих малко латински. Сещаш ли се онзи пасаж от Евангелието, писарю, където Юда решава да издаде Христос? — тя замълча. — Беше нещо като: „Юда си тръгна и нощта падна“. В Мелфорд е така. Щом падне нощта, всякакви неща се случват. Това им е проблемът на хората от града. Мислят си, че като излязат в полето и сред горите, са съвсем сами. Но не са. О, и не става дума само за жребеца, който иска да утоли похотта си с избраната от него фуста. Има други неща. Например мъж като младия курат, Робърт Белън. Този наистина си е чудак. Срещнах го долу, близо до река Суейл. Коленичил в калта, само с парче плат около слабините си, шибаше гърба си с пръчка, молеше се със затворени очи.
— Доста странно…
— Така е, писарю. Защо ли млад мъж, Божи служител, чувства, че трябва да се самонаказва така?
Корбет преглътна с мъка. Беше чувал за подобни практики в манастирите и абатствата, за желанието да се бичуваш, да се самонаказваш. В някои случаи ставаше дума за крайна форма на принизяване на плътта, в други за дълбоко чувство за вина. Не беше ли се самобичувал сам крал Хенри, прекосявайки Кентърбъри, заради убийството на Томас Бекет16?
— Говорила ли си с курат Белън? — попита той.
— Много малко. Но си мисля, че той е много нещастен, мастър писарю. Защо ще иска млад свещеник да прави такива неща? Какви тайни грехове има да крие?
— Може ли той да е убиецът?
— Всичко е възможно, сър Хю. Той не направи почти нищо, за да се прикрие, когато го видях.
— Ами свещеник Гримстоун?
— Приятен мъж. Обича похапването, печеното свинско, угоения петел, поднесени със сос… И чашите с бордо също. Но не съм чула нищо за някакъв скандал около него. Понякога е раздразнителен. Той и онзи другият, Бъргес, са неразделни, като две клюкарстващи старици.
— А Маскирания? — попита Корбет.
— Случи се точно преди да започнат отново убийствата. Фъръл беше споменал за някакъв мъж с маска, яздещ кон, но беше преди години. Тогава беше обърнал много чашки. Както и да е, беше спокоен ден, един от онези хубави дни, когато времето е променливо. Бях на Шийпкоут Лейн — тясна пътека през полята. Радвах се на слънцето, бях се настанила удобно зад няколко скали, когато чух кон. Обикновено това място е пусто, но погледнах и зърнах за миг един мъж, наметнат с плащ. На главата си носеше от ония маски, които пътуващите артисти използват в поучителните си представления17. Маската беше дяволска — цялата кървавочервена, с изкривена уста и рога. Толкова се уплаших, че веднага се скрих. Профуча покрай мен. Не бих се замислила кой знае колко върху станалото. Защо да не е младеж, който се забавлява? Из тези места хората много обичат да гуляят. После си спомних думите на Фъръл, че някакъв пътуващ търговец, когото срещнал из тези места, също бил видял нещо подобно.
Докосна ръката на Корбет и посочи пролука в живия плет.
— Трябва да си вървя — тя потропа с тоягата си по земята. — Ако искаш, ела с мен — вдигна ръката си в жест, сякаш пие от чаша, — имам много добро вино.
Корбет впери поглед в тъмнината.
— Видяла си Елизабет да минава през полето към Дяволския дъб, нали? Не заподозря ли нещо? Защо не я последва? — запита той.
— Не видях другиго, мастър писарю. Не съм от Мелфорд. Малцина ме харесват, но ме търпят. Не искам да ме обвинят, че душа и се навирам, където не ми е работата. Видях Елизабет да отива в горичката. Нямаше никого наоколо, нямаше нищо подозрително, затова си тръгнах.
— Значи тя трябва да е отивала на среща с убиеца си? Защо иначе — настоя Корбет — младо момиче ще иде на усамотено място в полето, освен за да се срещне с някого? И как е знаела точно къде трябва да иде? Обзалагам се, че едва е умеела да чете.
— Не знам, писарю, но ако дойдеш с мен, може би ще ти помогна да си изясниш.
Корбет грабна поводите на коня си.
— Пълна тъмнина е — промърмори той.
— Не говориш само за нощта, нали, Корбет?
— Не, не само за нощта — потръпна той. — Вярваш ли в призраци, Соръл?
— Вярвам, че мъртвите обикалят наоколо и се опитват да ни говорят.
— Надявам се да проговорят и на мен — отвърна Корбет. — Заради всички ония клети момичета, изнасилени и убити по такъв жесток начин. Крайно време е духовете им да посочат техния убиец.
Глава шеста
Повел коня си, Корбет пресече вадата след Соръл и нагази в ливадата, която реката при дъжд редовно заливаше. Земята под краката му беше мокра, но твърда. На Корбет му се струваше, че върви като в сън: заобикалящите го дървета и храсти бяха окъпани в лунна светлина, Соръл уверено крачеше пред него, размахваше тоягата си и тихичко си тананикаше. Над тях прелетя бялата сянка на излязъл на лов бухал. Конят на Корбет се стресна и за да се успокои, той го остави да подуши ръката му. Чудеше се какво би казала Мейв, ако можеше да го види — него, своя съпруг, богатия земевладелец и собственик на имение — как върви из потънали в среднощен мрак горички и храсталаци с тази тайнствена жена. Кацналият на далечно дърво бухал започна да буха в среднощната тъма, ниско и мрачно.
— Мъжът ми — заговори му през рамо Соръл — казваше, че бухалите са душите на свещеници, които никога не са отслужвали литургии.
— В такъв случай — отвърна й Корбет — горите трябва да са пълни с такива птици!
Соръл се засмя и продължи нататък.
— Какво можеш да ми кажеш за гражданите на Мелфорд?
— Много неща, писарю. Но тогава ще се досетят, че двамата сме си говорили. Според мен е най-добре сам да откриеш тайните им. Ще ти покажа какво имам и ще те накарам да се замислиш. Но — тя замълча и
