Или в кралския затвор в Нюгейт — додаде той след пауза.
Чансън гледаше сцената с отворена уста. Ухилен до уши, Ранулф усърдно събираше печалбата си на зарове.
— Сега, мастър Риптън — Корбет натисна по-силно и мъжът потръпна, — ще приемеш ли извиненията ми?
— Да — изпъшка Риптън.
— Ще приемеш ли и чаша ейл?
— Да…
Корбет помогна на кралския наместник, който бе добил съвсем жалък вид, да се изправи на крака. Нещастникът не знаеше за коя болка да се погрижи най-напред — тази в слабините или тази в ръката. Корбет вдигна стола и покани мъжа да седне. Без да са напълно наясно какво точно се е случило, Блайдскот и Бъргес гледаха като замаяни. Корбет поръча още чаши с ейл. Пъхна една в ръцете на кралския наместник.
— Чашата е студена — подкани го Корбет. — Подръж я на слабините си, ще облекчи болката — сетне се наклони към него. — Ти си глупак! — просъска му. — Заслужаваш бесило за стореното!
Риптън му отговори с хлипане.
— Вече не си гневен, нали — додаде Корбет. — Изплашен си.
Видя, че Ранулф и Чансън се приближават към тях, вземат си столове и сядат зад кралския наместник.
— Какво намекваш? — едва продума Риптън.
— Идвал си два пъти до „Златното руно“ онази вечер, нали? Пил си през целия ден. Научил си от кръчмаря Матю с кого се забавлява вдовицата Уолмър, затова си се затътрил нататък, по Гъли Лейн, към къщата й. Така ли е?
— Не съм — прошепна кралският наместник и отпи с мъка от ейла си. — Кълна се в Бога, не съм го направил!
— Не си направил какво? — попита Блайдскот.
— Отишъл си до къщата, нали? — не му обърна внимание Корбет. — Вратата отворена ли беше?
— Да, отворена беше — кралският наместник сякаш разказваше добре научен урок. — Вдовицата Уолмър лежеше на пода — той притисна ръка към корема си. — Разбрах какво се е случило, дрехите й бяха вдигнати нагоре, по врата й имаше ужасни белези. Тялото й беше сгърчено. Изплаших се. Помислих, че убиецът може да е още там. Изплаших се до смърт. Ами ако ме обвинят?
— И си се върнал в „Златното руно“ — каза Корбет. — Където си пил още, а в мислите си отново и отново си премислял видяното. Щом си посъбрал смелост, си помолил Бъргес да те придружи. Затова сте слезли двамата до къщата й.
— Така стана — измънка кралският наместник.
— Защо не ни каза това? — учуди се Блайдскот.
— Как да го сторя? — примигна наместникът. — Но не съм я убил аз.
— А ножа на сър Роджър? — попита Бъргес.
— Казах ви. Стоях на прага. Нищо не съм пипал. Само един поглед ми беше достатъчен. Излязох и повърнах в храстите. После се върнах тук.
— Видя ли сър Роджър?
Кралският наместник поклати глава. Корбет отмести настрана чашата си, взе плаща си, колана с меча си и дисагите.
— Както ти казах — усмихна се той на Блайдскот, — тук съм, за да открия истината. Но сега съм уморен.
Пожела на всички лека нощ, прекоси помещението и се качи по стълбите.
— Странен човек е господарят ви — заяви Бъргес.
— Вечно намусеният ни господар е дори много странен — усмихна се широко Ранулф и се изправи. Усмивката му се стопи внезапно, той се надвеси над масата и повиши глас, така че да го чуе цялата кръчма: — Чудак си е сър Хю. Рови и рови за истината. Никога не се предава. А — вдигна вежди той — тази вечер беше в добро настроение.
— Защо? — изви врат кралският наместник. — Щеше ли да ме убие иначе?
— Не — Ранулф сграбчи наместника за рамото. — Сър Хю нямаше да те убие, но аз щях да го сторя! — приближи лицето си до неговото. — И ако се повтори, ще го направя! Кажи го на всички в Мелфорд!
Глава десета
— Денят беше пълен с вълнения, господарю.
Разположен удобно на стол, Ранулф се ухили през рамо на Чансън, който беше приседнал близо до вратата. Корбет седеше на леглото си под малкия прозорец. Огледа стаята, където щяха да нощуват — мястото беше удобно и миришеше приятно. Бе впечатлен от широкото легло с богато украсен балдахин и завеси от вълнен плат, боядисан в тъмнолилаво.
— Ще рече човек, че е стая за младоженци — измърмори той. — Удобна е, дума да няма. И даже с рогозки на пода.
— Поне нашият кръчмар е наясно как трябва да се отнася с кралския писар — засмя се Ранулф.
— Толкова съм уморен — отвърна Корбет, — че мога да спя и в кочината. Ти недей да съдиш твърде строго достопочтените граждани на Мелфорд, уплашени са.
Загледа се в покрития с капак мангал в ъгъла, през тесните процепи проблясваха горящите въглени. От време на време долавяше ухание — то идваше от тревите, с които бяха поръсени въглените. Корбет не беше настоявал за такъв разкош, но бе доволен, че го има.
— Достатъчен беше един точен ритник, нали, господарю?
— Риптън е глупак, но не можех да го оставя ненаказан. Е, знам какво си открил, пък и ти знаеш какво научих.
Около час обсъждаха кой какво е открил и научил. Историята за Маскирания, която Ранулф разказа, направи дълбоко впечатление на Корбет, заради това, че съвпадаше с чутото от Соръл.
— А какви известия дойдоха от Уестминстър? — попита Ранулф.
— Записки от процеса, състоял се в Кралския съд. Останалото се отнасяше до едно малко разследване, което предприех. Нито веднъж — Корбет вдигна ръка — по време на службата си в кралската войска, сър Роджър не е бил обвиняван в нападение и насилване на жени. А вие много добре знаете, че онези, които обичат да нападат жени, само чакат военните им части да навлязат във вражески земи. Поне петима или шестима съм видял увиснали на бесилото за изнасилване и безчинства.
— Какво искаш да кажеш с това „само чакат“? — попита Чансън.
— Щом се върнем в Лондон, Чансън, нека Ранулф те заведе в някои от бардаците в Съдърк и да те представи на дамите, които са му близки.
— За проститутките ли говориш? Ранулф ми е разказвал за тях.
— Те не са проститутки! — троснато рече Ранулф. — Наричам ги моите дами на нощта. Букет от най- прелестните девойки, каквито никога не си виждал.
— Трябва да поприказваш с тях — продължи Корбет. — Ще ти разкажат за определен тип мъже, които могат да изпитат удоволствие от любовта с жена, само след като са й причинили болка. Дамите на нощта предлагат тази услуга срещу допълнителни пари. Миналия Архангеловден се грижехме за доброто настроение на мосю Дьо Краон, френския пратеник. Когато не крои заговори в полза на своя господар, Филип Френски, когато не измъква тайни от нашите шпиони или не е зает да ги преследва, задачата му е същата, каквато е и моята: да залавя убийци. Спомена за една особено интересна случка около ловното имение на краля във Фонтенбло. Преди около две години била нападната, изнасилена и убита млада жена. В края на краищата Дьо Краон хванал убиеца и по време на екзекуцията гледал как шиповете на колелото разкъсват тялото му. Беше впечатлен от това как мъжът се наслаждавал на болката повече от мъчителя си. Дьо Краон го описа като животно, вълк с човешки лик, комуто жестокостта носела повече наслада от самото убийство.
— С такъв човек ли си имаме работа в Мелфорд?
