шкафовете, раклите. Не откри нищо особено. Повечето от документите в тях бяха свързани с търговията на Девърел: записки, счетоводни книги и разписки от различни покупки. В спалнята също не откри нищо нередно.
Слезе на първия етаж. Без да обръща внимание на останалите, претърси кухнята и малката дневна. Откри малка врата, която очевидно водеше към кабинет или работна стая. Ранулф намери ключовете и Корбет влезе.
В тясната, запусната стая имаше малко прозорче горе в стената и високо писалище със стол. Корбет запали свещите. Опита се да отвори писалището, но не успя. Малкото ковчеже под него привлече вниманието му със своите три ключалки. Поразтърсиха се и намериха ключовете в кесията на мъртвеца. Корбет отключи ключалките и вдигна свещта. Вътре имаше малък молитвеник и часослов, не сборник с молитви, ами пълното съдържание на литургиите. Старателният почерк приличаше на монашески, страниците явно бяха многократно разгръщани.
— Дърводелец, който знае латински? — промърмори Корбет.
Имаше още и едно бяло въженце с три възела на него, кафяв скапуларий28 — две парчета кожа, свързани с груба връв. Корбет го промуши през главата си, така че едното парче кожа се оказа отпред на гърдите, а другото на гърба. Връвта беше доста изтъркана, леко прокъсана на места. Разгледа и останалите предмети: медал, молитвена броеница, малка дарохранителница.
— Такъв ли си бил? — рече Корбет. — Нищо чудно, че никому нищо не си доверявал.
Свали скапулария и върна всичко в ковчежето, заключи го и се върна в кухнята.
Двамата рицари и Ранулф седяха на кухненската маса. Чансън тъкмо влизаше през предната врата, следван от як мъжага, който се представи за местния лекар. Той грубо отстрани Корбет от пътя си и затропа нагоре по стълбите да види пациентката си.
— Трябва да си вървим — заяви Корбет и взе плаща си.
— Откри ли нещо? — попита сър Морис.
— Тук ли е още Блайдскот? — Корбет попита Чансън.
— Да, но предпочита да е колкото е възможно по-далеч от теб, мастър.
— Скоро ще си поговоря с него — отвърна Корбет.
— Какво откри, Корбет? — попита Тресилиън.
— Девърел може сега да е бил дърводелец, но някога е бил монах.
— Монах! — изуми се сър Морис.
— Лишен от сана си духовник — поясни Корбет. — Монах, който е напуснал манастира. Не е чак толкова необикновено. Така и не е успял напълно да скъса с миналото си и е пазел някои дреболии за спомен: молитвена броеница, скапуларий, който някои монаси носят под одеждите си, псалтир и въженцето си с три възела, символизиращи трите обета: за въздържание, за бедност и за послушание. Подозирам, че Девърел като монах е показал необичаен талант на дърводелец. Може да се е уморил от служенето на Бога. Дошъл е в богат край като Мелфорд, оженил се и се е установил тук.
— И какво общо има това със смъртта на баща ми?
— Има много общо, сър Морис. Девърел е бил занаятчия, състоятелен гражданин на този град. Думата му е тежала много — Корбет сниши глас. — На неговите свидетелства, дадени под клетва, са щели да повярват и съдията, и съдебните заседатели.
Присвил устни, съдията кимна. Корбет съзря гнева в очите му. Съдиите и съдебните заседатели допускат грешки. Сър Луис нямаше да е първият, и със сигурност няма да е последният, който ще се разкайва за произнесена присъда.
— Давам си сметка, сър, че за теб е трудно — Корбет поднесе извиненията си.
— В края на краищата, сър Хю, правосъдието ще възтържествува. Ако Девърел е лъжесвидетелствал, а може би и не само той, то нека отговорността си е тяхна. Аз мога единствено да приема решението на съдебните заседатели. Бог ми е свидетел, молех се за живота на сър Роджър.
— Знам — Корбет погледна през рамо към стълбите. — Девърел, Бог да го прости, е излъгал и е престъпил закона. Но защо? Заради сребро и злато? — той се намръщи. — Човек като Девърел не би изложил на риск живота и честното си име заради пари. Не, според мен Девърел е бил изнудван. Някой тук е знаел, че е избягал монах, а това означава, че бракът му е невалиден. Заради такова прегрешение тук е щял да дойде църковният пристав от двора на архиепископа. Можели са да отлъчат Девърел от църквата или да го завлекат обратно в манастира му, където да му бъдат наложени жестоки наказания. Покаянието на хляб и вода би било най-малкото.
— Значи Девърел е нарушил обета си?
— Да. Нарушил го е. Но кому е било известно? Мисля си, дали Девърел — продължи замислено Корбет — не е изпратил на воденичаря Молкин стиховете от Левит?
— Какви стихове? — учуди се сър Луис.
— По-късно ще ти разкажа — отвърна Корбет.
Излязоха навън на слънце. Корбет чу, че някой го вика по име. От една уличка излезе Соръл.
— Девърел е мъртъв! — промърмори тя, а очите й блестяха. — Тъкмо наказание за клетвопрестъпник! — и подаде на Корбет монетата, която й беше оставил предишната вечер. — Не трябваше да я вземам.
— Защо? — Корбет я дръпна настрани от останалите.
— Не ти казах — довери му тя. — Имам предостатъчно сребро.
— Как така?
— Три пъти в годината — каза тя — в Бийчъм Плейс някой оставя увити в пергамент сребърни монети. Няма съобщение. Така е откакто Фъръл умря. Случва се през януари, на Великден и на Архангеловден.
— Задръж я — и Корбет притисна монетата в дланта й.
Тъкмо щеше да се върне при останалите, когато старата Крауфорд закуцука към него, потропвайки с тоягата си по калдъръма, повела за ръка Питъркин. Пътьом ядно изрита една пречкаща й се бездомна котка.
— Още убити, кралски писарю. Трябва да сменят името на Мелфорд на Хаселдема29.
— Кръвна нива — преведе Корбет. — Защо смяташ така?
— Заради убийствата — заяви тя.
— Какво ти е? — Корбет се обърна към Питъркин, който цял се тресеше от страх.
— Той живее при мен — обясни жената — и не е на себе си от страх. Мисли си, че си дошъл да го отведеш в приют за идиоти, където ще го държат на хляб и вода и ще го налагат с камшик.
Мръсотия покриваше небръснатото лице на Питъркин, див ужас изпълваше очите му, долната му устна трепереше. Ако старата Крауфорд не го държеше за ръка, щеше да побегне като заек. Корбет извади монета от торбата си, взе ръката на мъжа и го накара да я стисне.
— Не съм дошъл да те отведа — меко каза Корбет. — Питъркин е мой приятел. Старата майка Крауфорд е моя приятелка. Купи си захаросани плодове, топъл пай или ела с мен в „Златното руно“ да изпиеш чаша ейл.
Промяната, която претърпя лицето на слабоумния беше изумителна. Той се освободи от старата жена и затанцува от крак на крак, като тихо си тананикаше.
— Питъркин е богат! Питъркин е богат! — ломотеше нещастникът.
— Да, Питъркин е приятел на краля — добави Корбет.
Понечи да си върви, но старата Крауфорд сграбчи ръката му.
— Човешки постъпи, писарю — пошушна му тя, — но внимавай, когато вървиш из Хаселдема.
Глава тринадесета
Съдебните заседатели се оказаха безлична групичка дребни търговци и земеделци. Седяха в ъгъла на кръчмата, потропваха с крака и изглеждаха доста мрачни и уплашени от срещата с кралския писар. Даваха си кураж с хубав ейл. Тресилиън накара другите посетители, които нямаха отношение към процеса на сър Роджър, да опразнят кръчмата. Сър Морис Чапълс седеше малко встрани, вдигнал крака на един стол, и потропваше с пръсти по масата. Чансън излезе да нагледа конете. Ранулф седна плътно до Корбет.
