да разбере дали се моли на езически бог или на Господа Христа. Тя погледна восъчното лице на Александър и изпита дълбока жал за младостта, огромната загуба и ужасната му смърт. Ако кожата му не беше толкова бледна, щеше да помисли, че спи, с още червени устни и затворени очи. Тя се поклони пред тялото и излезе.
Икономът я изведе от къщата и я поведе към баните. Там пазеха въоръжени слуги, те отстъпиха встрани, когато икономът влезе с Клавдия в преддверието и помещението зад него. Докато на тялото на Александър бяха отдадени всички възможни почести, труповете на Крисп и Секунд изглеждаха така, сякаш ги бяха извлекли от бойно поле; поруганите им останки бяха потънали в кръв и мръсотия. Вонята бе натрапчива. Клавдия усети, че й се повдига. Нямаше нужда да разпитва. Застаналият зад нея иконом прошепна, че половите органи на двамата са били жестоко отрязани, гърлата прерязани, коремите разпорени; открили ги в баните, плуващи във водата, която сега била източена.
— Такава касапница! — промърмори той. — Навсякъде кръв. Такава ужасна смърт, господарке!
Клавдия не отговори и икономът я изведе навън. Там тя спря, затвори очи и си пое дълбоко дъх, като попиваше в дробовете си чистия въздух и благоуханието на градините.
— Трябва да видя Муран! — прошепна тя. — Трябва да го видя веднага.
Двамата се върнаха във вилата. Стаята на Муран беше встрани от дома, гледаше към моравите, а капаците на прозорците бяха отворени. Муран лежеше, завит до брадичката с ленено платно, с глава върху нагънати парчета плат. Един лекар с двама помощници бе превързал раната на слепоочието му. Клавдия постави ръка върху бузата на Муран.
— Как е? — прошепна тя.
Зачервените очи на лекаря срещнаха нейните.
— Няма опасност за живота му — отговори той, — но има доста натъртвания.
Той отметна платното.
Клавдия зяпна. Муран лежеше гол с изключение на набедрената препаска. По двете му ръце имаше отоци и синини, както и по корема и бедрата. Лекарят отново го покри.
— Те не са опасни — прошепна той. — Скоро ще изчезнат. Но трябва да се погрижим за това — той леко обърна главата на Муран встрани и Клавдия видя раната и контузиите; острата червена коса на гладиатора бе сплъстена от кръв. — Но и това не е толкова страшно — лекарят взе един тампон и леко докосна с него раната. — Тревожи ме вътрешната рана. Ако черепът му е здрав, тогава е в безопасност. Още е в безсъзнание; навярно ще разберем след няколко часа. Ти нищо не можеш да направиш тук.
Клавдия се наведе над леглото и целуна Муран по челото, устните и бузата, после излезе. Остана известно време в коридора, сякаш погълната от мозайката на стената, която изобразяваше легендата за Съня, брата на Смъртта, сина на Нощта, който обитаваше тайнствена пещера на остров Лемнос край земята на легендарните кимери80. Художникът бе свързал всичко това, предавайки мрачния, мъглив образ на Лета, реката на забравата, течаща през пещерата, където Сънят се бе излегнал върху пухена постеля, заобиколен от своите безбройни синове, Сънищата. Цялата мозайка бе изпълнена в мрачни тонове, сред които тук-там проблясваха ярки живи петна, като слънчеви проблясъци в мрачен ден. Картината отразяваше собственото настроение на Клавдия. Новините, онова, което бе видяла, сякаш бяха помрачили съзнанието й. Тя трудно можеше да се съсредоточи върху нещо определено. Муран бе ранен. Синът на Аврелиан бе убит; щяха ли да обвинят Муран? Четирима прислужници бяха умрели, да не говорим за онези двама ветерани. Как можа всичко това да се случи в тази красива вила, заобиколена от открита местност? Откъде нападателите знаеха, че Александър ще бъде съпроводен до Рим? Можеше да са разбрали от школата, от мястото за упражнения или дори от баните. Само Муран можеше да каже със сигурност.
Клавдия тъкмо се канеше да се върне в градините, да седне и да обмисли събитията, когато вилата бе разтърсена от още по-ужасени писъци и викове, които приглушиха оплакванията. Тя остана като вкопана на мястото си, когато от задната част на дома се разнесоха сърцераздирателни вопли. Слуги, роби и освобожденци, потресени от собствената си мъка, се разтърчаха при новото нещастие. Малко по-късно икономът се върна, придружен от Леарт; изражението върху лицата на двамата говореше за още една трагедия.
— Военачалникът Аврелиан! — извика задъхан Леарт. — Намериха го мъртъв от сърдечен удар! Беше се затворил в библиотеката да се отдаде на скръбта си. Ела…
Клавдия тръгна след тях по разкошно мебелираните галерии към библиотеката. В едно петно от светлина, струяща през прозореца в другия край, се бе проснал военачалникът Аврелиан. Край него бяха коленичили Урбана и Касия. Двете се поклащаха напред-назад, толкова погълнати от тежката си печал, че никоя от тях не се възпротиви, когато Клавдия се промъкна сред прислужниците и клекна до тялото. Лицето му бе синьобяло, очите отворени, устата зееше пред ужаса на внезапната смърт. Клавдия бързо се огледа наоколо. Не видя нито чаша с вино, нито храна, освен един разгънат на масата ръкопис. Урбана хълцаше, без да може да спре. Касия бе коленичила до нея с ръка през раменете й, втренчено загледана в трупа. Клавдия пипна лицето на мъртвия мъж; беше студено. Наведе се и подуши устата му: не миришеше на нищо, освен на вино. Отдръпна се, когато лекарят, който се грижеше за Муран, се втурна в помещението с торбичка през рамото. Той опипа шията и китката на Аврелиан; натисна стомаха и гърдите, загледан в изцъклените мъртви очи. Умелото му и спокойно поведение направи впечатление на Клавдия.
— Внезапен сърдечен удар! — заяви той. — Военачалникът Аврелиан дойде тук да се отдаде на скръбта си; болката и потресът трябва да са били твърде силни за него.
— Имаше ли слабо сърце? — обади се Клавдия сред хълцанията на двете жени.
Лекарят направи знак с глава към вратата, после нареди на прислужниците да не помръдват, преди да се върне.
— Военачалникът Аврелиан имаше ли слабо сърце? — повтори въпроса си Клавдия, когато двамата вече бяха извън библиотеката.
Лекарят гледаше тавана, сякаш омагьосан от резбите по него. Клавдия видя колко силно развълнуван и неспокоен е мъжът.
— Ти знаеш коя съм аз! — каза тя. — Клавдия, служителка на…
— Знам коя си, Клавдия! — лекарят внимателно я погледна със зелените си очи. Беше хубав мъж с високи скули и тънки устни. Клавдия явно имаше пред себе си умен, наблюдателен човек, който говореше малко и имаше собствено мнение. — Знам коя си! — повтори той. — Военачалникът Аврелиан ми каза за теб. Роден съм в Британия, името ми е Каска. Учил съм в училищата на Родос, Салерно и тук, в Рим. Служа при военачалника още от оттеглянето му. Аз съм не само негов лекар, но и близък приятел, негов съветник; някой би казал дори личен слуга. — Лекарят внимателно подбираше думите си. — Сега, господарке — пристъпи той, — да отговоря на въпроса ти. Военачалникът Аврелиан беше много добър човек; под рязкото му поведение се криеше благородно сърце, но в същото време беше и слаб. Бе изкарал дълга и тежка служба в Британия и на други места. Синът му от неговата първа жена, Александър, беше неговата гордост и радост, и неговата смърт означаваше краят на света на Аврелиан, краят на собствения му живот. Подозирам, господарке, че той не е искал да живее повече, а е желаел да се присъедини към сина си в какъвто и да е живот, който съществува след смъртта. — Лекарят направи няколко крачи, после се върна и застана толкова близо, че Клавдия можеше да усети мириса на отварата от билки, в която бяха изпрани дрехите му. Той докосна челото си. — Аз съм лекар, Клавдия, умея да наблюдавам и навярно мога да ти кажа какво не е наред с тялото, но не мога да ти кажа какво става в съзнанието или душата, както го наричат. Военачалникът Аврелиан бе опустошен от смъртта на Александър — такава ужасна смърт, да попаднеш в засада на един селски път и да те намушкат…
Клавдия вдигна ръка да го спре.
— Какво има, господарке?
Тя го дръпна за туниката, двамата се отдалечиха от прага и отидоха до отворения прозорец, който гледаше към малък вътрешен двор.
— Може и да греша — заяви тя, — но подозирах, че онези, които са нападнали Муран и Александър, са възнамерявали да отвлекат младежа. Ако е така обаче защо са го убили? Същите нападатели ли са били, които са извършили толкова още други престъпления в Рим? Или са били други разбойници? Не, не! — Тя замълча. — Не е логично. Ако са били грабители, щяха да изберат много по-лесна плячка, а не млад мъж, въоръжен и охраняван от човек като Муран, да не говорим за четиримата прислужници с тях. Защо са го
