— Нито дума повече, милорд — каза кралицата. — Вие забравяте с кого говорите!
Бъкингам падна на колене.
— Всемилостива господарке, всемилостива господарке, вие сте извор на ум, на добрина, на милосърдие; всемилостива господарке, вие не сте само първата в това кралство по положение, вие сте първата в света по качествата, които ви правят божествена; аз не казах нищо, всемилостива господарке. Нима казах нещо, което да заслужава такъв жесток отговор? Нима се издадох, всемилостива господарке?
— Вие се издадохте — каза кралицата тихо.
— Нищо не съм казал! Нищо не зная!
— Вие забравяте, че говорехте, мислехте пред жена освен това…
— Освен това — прекъсна я той живо — никой не знае това, което ви признах.
— Напротив, знаят го, милорд; вие имате недостатъците и добрите качества на младостта.
— Предали са ме! Издали са ме!
— Кой?
— Тия, които още в Хавър прочетоха с пъклена прозорливост в сърцето ми като в разтворена книга.
— Не зная за кого говорите.
— Но например господин дьо Бражелон.
— Зная това име, но не зная човека, който го носи. Не, господин дьо Бражелон не е казал нищо.
— Кой ли тогава? О, всемилостива господарке, ако някой се е осмелил да види в мене това, което сам не искам да видя…
— Какво бихте направили, милорд?
— Има тайни, които убиват тия, които ги откриват.
— Тоя, който е открил тайната ви, безумецо, не е още убит; нещо повече, вие няма да го убиете; той е въоръжен с всички права: той е съпруг, той е ревнив, той е вторият благородник във Франция, той е моят син, херцог д’Орлеан.
Бъкингам побледня.
— Колко сте жестока, всемилостива господарке! — каза той.
— Бъкингам — продължи Ана Австрийска меланхолно, — вие минахте през всички крайности и се сражавахте с облаците, когато беше толкова лесно да останете в мир със самия себе си.
— Ако воюваме, всемилостива господарке, ние умираме на бойното поле — тихо каза младият човек, като изпадна в най-дълбоко обезсърчение.
Ана се приближи до него и го улови за ръката.
— Вилиърз — заговори тя на английски с жар, на който никой не би могъл да устои, — какво искате? Искате една майка да принесе в жертва сина си, една кралица да се съгласи на безчестието на дома си? Вие сте дете, не мислете повече за това! Нима, за да ви избавя от сълзи, аз трябва да извърша две престъпления, Вилиърз? Вие говорите за мъртвите; мъртвите бяха поне почтителни и покорни; мъртвите се преклониха пред заповедта да отидат в заточение; те отнесоха отчаянието си като богатство, скрито в сърцето, защото отчаянието идваше от любимата жена, защото измамната смърт им се струваше подарък, благоволение.
Бъкингам стана; чертите му се промениха, ръцете притиснаха сърцето му.
— Вие имате право, всемилостива господарке — каза той, — но тия, за които говорите, получиха заповед за заточение от любима уста; не ги изгонваха: молеха ги да заминат, не им се смееха.
— Не, помнеха ги! — прошепна Ана Австрийска. — Но кой ви казва, че ви гонят, че ви заточават? Кой ви казва, че няма да си спомнят за вашата преданост? Аз не говоря от името на никого, Вилиърз, аз говоря само от мое име: заминете! Направете ми тая услуга, направете ми тая добрина; нека и това дължа на човека, който носи вашето име.
— Значи това е за вас; всемилостива господарке?
— Лично за мене.
— Значи зад мене няма да остане никой, който да се смее, нито един принц няма да каже: „Аз исках така!“
— Милорд, изслушайте ме.
И в тоя миг величественото лице на старата кралица доби тържествен израз.
— Кълна ви се, че тук заповядвам само аз; кълна ви се, че не само никой няма да се смее, няма да се хвали, но че дори никой няма да наруши дълга си към почитта, която вашето високо положение налага. Разчитайте на мене, милорд, както аз разчитах на вас.
— Вие не ми давате никакви обяснения, всемилостива господарке; аз съм огорчен, аз съм в отчаяние; утехата, колкото сладка и пълна да бъде, няма да ми се види достатъчна.
— Приятелю, знаехте ли майка си? — попита кралицата с галеща усмивка.
— О, много малко, все милостива господарке; но помня, че тая благородна жена ме покриваше с целувки и сълзи, когато плачех.
— Вилиърз — прошепна кралицата, като обви ръка около шията на младия човек, — аз съм майка за вас и повярвайте ми, никой никога няма да накара моя син да плаче.
— Благодаря ви, всемилостива господарке, благодаря ви! — разчувствувано каза младият човек, като се задушаваше от вълнение. — Чувствувам, че в сърцето ми има още място за по-нежно, по-благородно чувство от любовта.
Кралицата майка го погледна и му стисна ръката.
— Вървете — каза тя.
— Кога трябва да замина? Дайте заповед!
— Отложете малко заминаването, милорд — продължи кралицата. — Вие заминавате, но ще изберете сам деня… И така, вместо да заминете днес, както сигурно бихте желали, или утре, както очакват, заминете други ден вечерта; само обявете още днес за своето решение.
— Моето решение — прошепна, младият човек.
— Да, милорд.
— И… няма да се върна никога във Франция? Ана Австрийска се замисли за малко, отдаде се изцяло на тоя печален размисъл.
— Ще ми бъде приятно — каза тя, — ако се завърнете в деня, когато ще ида да спя вечния си сън в Сен Дени при краля, моя съпруг.
— Който ви накара толкова да страдате! — каза Бъкингам.
— Който беше крал на Франция — възрази кралицата.
— Всемилостива господарке, вие сте пълна с добрина, вие тънете в благоденствие, вие живеете в радост, предстои ви още дълги години живот.
— Е добре, в такъв случай няма да дойдете скоро — рече кралицата, като се опита да се усмихне.
— Аз няма да се върна — тъжно каза Бъкингам, — макар и да съм млад.
— О, бог е милостив…
— Смъртта, всемилостива господарке, не държи сметка за годините; тя е безпристрастна: умират млади, живеят стари.
— Милорд, оставете мрачните мисли; ще ви зарадвам. Елате след две години. По очарователното ви лице виждам, че мислите, които днес ви правят тъй мрачен, ще отпаднат след по-малко от шест месеца; следователно те ще бъдат мъртви и забравени в срока, който ви определям.
— Струва ми се, че вие съдехте по-добре за мене преди малко, всемилостива господарке — възрази младият човек, — когато казвахте, че на нас, Бъкингамови, времето не действува.
— Мълчете, о, мълчете! — каза кралицата, като целуна херцога по челото с нежност, която не можа да потисне. — Вървете, вървете, не ме разстройвайте, не се забравяйте повече! Аз съм кралица, вие сте поданик на английския крал. Кралят Чарлз ви чака. Сбогом, Вилиърз! Farewell37, Вилиърз!
— For ever! — отговори младият човек.
И излезе бързо, като преглътна сълзите си. Ана притисна ръце до челото си. След това се погледна в огледалото и прошепна:
— Каквото и да казвате, жената си остава винаги млада; в някое кътче на сърцето си тя е винаги на
